Петер Хухел
Октомврийско слънце

Октомври. Зряла вече, тегне към земята

и крушата последна, пълна с мед.

Сред паяжината на сиромашко лято

комарът вкусва като кръв светлика блед —

лъчите сетни, смучещи зеленината

на явора — и той с изсъхнали листа,

изострени като на прилепа крилата,

изпит от паяк сякаш, гасне в есента.

 

Но подсладена е смъртта от този въздух чуден,

от гладиолите, струящи ален дим.

В съня на лястовиците тоз мирис ще прокуди

скръбта на гаснещия лъч неуловим.

В съня си плъховете полски пак долавят

как орехът последен тупва като камък

и от зелено-черната обвивка се явява

на слънчевата светлина кафяв и сладък.

 

Октомври. Пълна тежка кошница отнася

стопанката към къщи и килера пак.

От нейното бране раздвижена в съня си,

градината полегна в морния листак.

Това, което трепка в паяжината на клона,

да литне иска — в слънчевия небосвод,

в лъча, що крушата последна ще отрони —

на есента натегналия, сладък плод.