Ерих Кестнер
Малко послание

Как чуден и внушителен

бе някога светът

в ония дни, дете когато бях.

Достигаха тревичките

до челото ми чак,

застанех ли сред лято

между тях.

Читателю, това

се казваше трева!…

И столовете бяха по-високи,

и улиците — по-широки,

на бурята гърмът по-силен бе

и по-дълбоко — синьото небе,

с гигантски ръст дърветата растяха,

по-умни и учителите бяха!

А килограмът масло

— без шега —

трикратно повече тежеше

от сега!

Не подлежи на спор дори,

че времената бяха по-добри!

 

Какво да се прави?

Години минават

и всичко в света се мени.

Израснахме вече

големи човеци —

иди, че нещата върни!

Реката — рекичка,

гигантът — мъниче,

горичка — предишният лес,

и къщи, и стаи,

коли и трамваи

изглеждат ни мънички днес.

Тревите, дърветата,

нежните трепети,

копнежът, мечтите ни,

даже учителят,

небето, полетата

— всички предмети —

са много по-малки

и дребни, и жалки…

 

Така е. Но ясно е:

все пак понасяме

безропотно всичко това…

и само защото сме

малко пораснали —

със педя и нещо

едва…