Бертолт Брехт
Легенда за мъртвия войник

Понеже вече пета пролет

не се и чуваше за мир,

размисли и реши войникът

да падне храбро най-подир.

 

Но продължаваше войната

и кайзерът, обзет от жал,

ядосваше се, че предсрочно

бе храбрият войник умрял.

 

Преспа войникът цяло лято,

зарит дълбоко във пръстта;

веднъж военни санитари

внезапно спряха през нощта.

 

Комисията деловито

огледа гроба и след миг

със осветената лопата

изрови мъртвия войник.

 

Подробно докторът опипа

разкапаната му снага

и констатира, че бил „годен“,

но дезертирал пред врага.

 

Веднага взеха те войника.

Приятна нощ ги проследи —

ако човек не беше с каска,

видял би чудните звезди.

 

Изправиха на крак войника,

в корема му наляха спирт

и с три жени го обградиха

за малко радост и за флирт.

 

Понеже беше почнал вече

отвред на гнило да смърди,

пред него поп един закрачи

с тамянен дим да го кади.

 

И музиката — думба-лумба —

войнишки весел марш подзе.

Войникът бързо в такт замята

тренираните си нозе.

 

Поддържаха го санитари,

че иначе в онази кал

случайно можеше да падне,

а туй би значило скандал.

 

И боядисаха тогава

отпред войнишката куртка

във черно, бяло и червено —

калта маскираха така.

 

Начело господин вървеше

във фрак, с колосани гърди —

той беше истински германец

със чистокръвни прадеди.

 

И тъй вървяха — думба-лумба —

по черното шосе напред.

Като снежинка в силна буря

залиташе мъртвецът клет.

 

Ръмжаха кучета и котки

и плъхове пищяха в хор:

„Не щем ний тук да стане френско,

защото би било позор!“

 

Тъй шествието през селата

жени и старци насъбра,

дърветата се поклониха

и всичко закрещя „ура!“

 

И — думба-лумба — все вървяха

жени и кучета, и поп,

сред тях като пиян сновеше

покойникът, лишен от гроб.

 

Но хората не го видяха

и никой нищо не разбра,

той се загуби в тая глъчка

от „думба-лумба“ и „ура“.

 

Не, хората не го видяха —

зает бе всеки да крещи.

Съзряха го звездите само

от своите тъмни висоти.

 

Звездите кротко ще угаснат

и ведър ден ще зазори,

ала войникът пак отива

живота си да подари.