Вилхелм Леман
Ранна есен

Сетни снопи сред полето

и нашир и длъж

хлад в стърнищата, и плесен,

и безшумен дъжд.

 

По ръцете ти остава

дъх на бучиниш

и през мащерката с глухи

стъпки ти вървиш.

 

Но наново ли се вдига

дим над твоя дом?

Буря ли наново иде

с гибел и разгром?

 

Не, това са само бели

облачни ята,

тръгнали с попътен вятър

мирно над света.

 

Като замъци огромни

от лъчи и прах

те едреят… Ластовички

стрелкат се под тях.

 

Огън ли пращи? Щурци ли

пеят в тоз покой?

Не, в сърцето тихо шепне

споменният рой.

 

Семенца крилати носи

кротко вятър тих…

Спри в градината, тъгата

превърни във стих!