Хуго фон Хофманстал
Предпролет

Пролетний вятър в нощта

бяга по голите клони,

с неговий зов се отронят

странни неща.

 

Той се е кротко люлял

татък, де сълзи се ляха,

чакал е нейде на стряха

в мрака — коси разпилял.

 

Доземи — друмник ранил —

цъфнали вейки е свеждал,

кудил е тъмни премежди,

морни чела е свежил.

 

Той е докосвал едвам

устни усмихнати, нежни,

сред равнините безбрежни

бродил е волен и сам.

 

В румений здрач на денят

с тихата флейта е плакал,

още зора недочакал,

литнал е в мрака без път.

 

Литнал е мълком в нощта

през незаспалата стая

и в тишината с нехаен

поклон е духнал свещта.

 

Пролетний вятър в нощта

бяга по голите клони,

с неговий зов се отронят

странни неща.

 

В своя неспирен полет,

кръз оголелите клони

вихром понесен, той гони

бледите сенки отвред.

 

Гони сред бледи тъми —

палав, безгрижен и весел —

излъха, що е донесъл

снощи от чужди земи.