Едуард Мьорике
През пролетта

На хълм един лежа самотен

и облак бял ми е крилото.

Полита птица мълчешком.

Къде си ти, любов желана,

да спра при тебе, да остана?

И като въздуха ти нямаш дом.

 

Душата моя — слънчогледна пита —

любов,

надежди

храни упорито.

Кога ще бъда, чуден ден,

най-сетне утолен?

 

В реката облак бял трепти,

а слънцето от висоти

възпламва в кръвта.

Очите ми опиянени

заспиват в пролетта

и чувам пчелното бръмчене.

 

Премислям всичко в тоя час

и в раздвоение съм аз

от блян и скръб неутолима.

Сърце, кажи ми,

какво ми изтъка за спомен

сред здрачните зелени клони?

— Предишни дни неповторими!