Хайнрих Хайне
Enfant perdu

Обречен пост, във бран за свободата

воювах храбро тридесет години.

Победа не очаквах, знаех — нивга

не ще се върна в скъпата родина.

 

Бдях ден и нощ без сън и без отмора,

самичък сред другарите заспали

(и стряскаше ме хъркането тяхно,

когато склопвах клепки натежали).

 

Нерядко ме обземаше досада

и страх (глупаци само страх не слита!) —

тогаз, да ги разпръсна, аз засвирвах

с устата песен дръзко-шеговита.

 

Аз бдях така със пушка във ръцете

и зърнех ли негодник някой, живо

и точно се прицелвах и куршума

в търбуха му просташки в миг забивах.

 

Но някой ден могло би да се случи

добър стрелец пред мене да застане;

тогаз — не крия! — може да заблика

и мойта жарка кръв из тежка рана.

 

Опразнен пост! Кръвта струи… Загива

един, но други тичат устремено;

и аз, и моят меч не сме надвити —

сърцето ми едничко е сразено.