Хайнрих Хайне
Нощ на брега

Беззвездна и студена е нощта,

морето се прозява;

върху морето по корем

лежи разкрачен северният вятър

и глухо, с тих, задъхан глас,

като крамолник вечен, весел днес,

бърбори на водата,

разказва й безброй забавни случки

и смешни приказки за великани,

легенди древни от Норвегия;

навремени през кикот и през вой

запява заклинания от Едда

и мъдри руни, тъй

загадъчни, магично властни,

че палавите бели морски рожби,

внезапно повилнели,

започват да подскачат и да викат.

 

Във тоя час наблизко на брега

по мокрия и хладен пясък

минава непознат човек — по-бурно

у него е сърцето от вълните.

Където стъпи,

избиват искри и хрущят черупки;

добре увит във сивия си плащ,

той крачи бързо във нощта студена

с очи напред към малка светлинка,

блещукаща примамно мило

в самотната рибарска хижа.

 

Баща и брат излязоха в морето

и сам-сама във тая хижа

остана дъщерята,

прекрасната девойка.

Седи тя пред огнището сама,

слухти, как сладко и потайно

котлето къкре,

и хвърля сухи съчки във жарта

и я раздухва,

та бухналият ален пламък

вълшебно и отрадно заиграва

по свежото лице,

по нежното й бяло рамо,

подало се умилно

из грубата й сива риза,

по малката й, пъргава ръка,

която дръпва рокличката лека

над крехките бедра.

 

Но изведнъж вратата се отваря

и вътре влиза чужденецът нощен;

очите му се спират със любов

на стройната девойка,

застанала изтръпнала пред него,

същинска плаха лилия.

Той хвърля плаща на земята

и смеешком й казва:

„Дете, аз думата си удържах

и ето ида, а със мене идат

онези стародавни времена,

когато боговете от небето

са слизали при людски дъщери,

прегръщали са дъщерите людски

и те зачевали от тях

потомства кралски с жезъл във ръката

и мирово прославени герои.

Но ти, дете, не се диви тъй дълго

на моята божественост сега!

Бъди добра, свари ми чай със ром,

защото вънка бе студено,

а при такъв среднощен вятър

и ние, боговете вечни, зъзнем

и хващаме божествена кихавица

и кашлица безсмъртна.“