Анете фон Дросте-Хюлзхоф
На кулата

Стоя на балкона на кулата в мрачната вис.

Кресливо се стрелка скорец покрай мене.

И вихъра — както вакханка — оставям със свист

да рови в косите ми, буйно развени.

О дързостен друже, о момко безумен, ела!

Как бих те прегърнала крепко тук горе

и сплели — на педя от страшната пропаст — тела,

как искам на смърт и живот да се борим!

 

А долу аз виждам вълните край стръмния бряг,

играят подобно на палави псета.

Те лаят и вият и втурват се в яростен бяг.

И бляскави бели валма са въззети.

О, презглава искала бих да се хвърля без страх

направо сред тяхната глутница бясна

и плячката весела — моржа — да гоня със тях

сред лес от корали във скорост несвястна.

 

А по-надалече от върлия скален откос,

виж, мачта подобно на знаме се рее.

И аз от въздушния свой наблюдателен пост

съзирам палубата как се люлее.

О, искам на дръзкия кораб да скоча за миг,

кормилото с две ръце здраво да хвана

и стрелната, да прелетя с пронизителен вик

скали и прибой като чайка припряна.

 

Да бих била волен ловец сред открити поля

или поне дребно, невзрачно войниче,

да бих била мъж просто, мъж само да бих била —

небето с любов щеше да ме обкичи.

Но трябва аз мирно и кротко да гледам света

послушно дете за ръчица държано.

Коса крадешком само мога аз да разплета

и по вятъра да я оставя развяна.