Аугуст фон Платен
Потегли ме нещо внезапно в нощта…

Потегли ме нещо внезапно в нощта —

аз тръгнах навън без посока.

Вървях през града, потопен в пустота

край тихи къщя

и в нощта, и в нощта

минах градската порта висока.

 

Клокочеше буен поток в пропастта.

Опрях се на моста, посърнал,

и гледах водата със болка в гръдта:

отлиташе тя

във нощта, във нощта,

без да може назад да се върне.

 

Играеше златен рояк над света:

ту гасне, ту мигом припламне.

Цъфтяха звездите на таз висота

подобно цветя

във нощта, във нощта,

нейде там в далнините измамни.

 

Нагоре очите си вдигнах в нощта

и после погледнах надоле:

сърце, как живя толкоз дни в самота!

Смири си скръбта

във нощта, във нощта,

забрави всички свои неволи!