Фридрих Хьолдерлин
Момък към умни съветници

Да си мълча? Живот щастлив и лесен

ще имам, щом погазя любовта?

Да си изпея лебедова песен

и жив да ме заровите в пръстта?

Не ще успее, който се опита

вълната на живота нов да спре,

тя гневно бие тясното корито,

докато стигне в родното море!

 

Лозата мрази хладните усои;

не биха хесперидите дори

видели зрели плодовете свои,

дорде ги слънчев лъч не обгори;

защо гасите моя жар младежки —

в борбата само тук ще се теша, —

защо в оковите на време тежко

да тлее бавно моята душа?

 

Животът ни за смърт не е обречен

и не да дреме бог е отреден.

Дошъл от етера безкраен, вечен,

не е за робство геният роден;

той слиза тук; спокоен и зарадван

гребе в реката на века; за миг

щастливата наяда го открадва,

но пак спасен той дига бодър лик.

 

Страстта ви няма правдата да срине,

за вашите хвалби светът е глух.

И не садете кедър по руини,

наемник не правете никой дух.

Не искайте вий слънцето да спрете,

звездите нека все така кръжат,

на мене пък не давайте съвети

пред ратаите да превивам враг.

 

И щом от красотата се боите,

в борбата влезте с доблест и със чест.

Преди на кръст разпъваха борците,

съветът умен ги погубва днес;

един ли дух възпитахте в поквара

за мрака ваш! И не един моряк,

за приказни страни поел със вяра,

примамихте на плиткия си бряг.

 

Напразно времето със мен се бори,

напразно ме наказва моят век,

копнея за зелените простори

в живота на свободния човек.

Заравяйте си мъртвите със слава,

о вие мъртъвци, сред свят студен!

Тъй както ми сърцето повелява,

красивата природа зрее в мен.