Фридрих Шилер
Скиталец

В ранната и свежа пролет

на житейските си дни

аз напуснах в порив волен

дом и ведри младини.

 

Дръзновено запокитих

делничния земен дял

и поех с душа разкрита

пътя, който бях избрал.

 

Тласкан от надежда чиста,

с вяра в детската си гръд

глас долавях: „Все на изток

следвай своя верен път!

 

Стигнеш ли пред златни двери,

отвори и влез без страх —

вечност там крила разперя

над роденото от прах.“

 

В тъмна нощ и знойно пладне

аз вървях, вървях — уви,

онова, що дирех жадно,

ни веднъж не се яви.

 

Не възпряха ме призвездни

чуки и потоци зли,

мятах мостове над бездни,

път проправях през скали.

 

Все вървях. Река се ширна

в край, от слънце озарен.

Там е изток! Аз се нирнах

с радост в скута й студен.

 

Стигнах до морето синьо,

спрях пред крайния предел,

но над водната пустиня

не разсветна мойта цел.

 

Няма мост и път не води

никъде за тук и там,

недостъпен небосвода

висне над земята ням.