Фридрих Шилер
Поръчителство

Под дрехата стиснал кинжала студен,

Дамон връхлетя Дионисий тирана,

но будната стража видя го и хвана.

„Що търсиш потайно с кинжала у мен,

кажи ми?“ — злодеят крещи разгневен.

„Аз исках от тебе града да избавя.“

„На кръста позорен разкай се тогава!“

 

Дамон му отвръща: „Знам, ти си жесток

и аз да посрещна смъртта имам сили,

но бих те помолил за сетнята милост:

три дни подари ми и аз в тоя срок

сестра ще омъжа. А тука в залог

другарят ми скъп ще остане — веднага

вземи му живота, ако аз избягам!“

 

Помисля си малко коварният крал

и казва с усмивка ехидна накрая:

„Така нека бъде! Обаче да знаеш,

че аз не познавам пощада и жал —

другаря си скъп ще завариш умрял,

пристигнеш ли тука минута по-късно,

а тебе самия свободен ще пусна.“

 

Отива Дамон при другаря завчас:

„За мойта постъпка, уви, неуспяла,

на кръста да свърша осъди ме краля.

Ала за сестрата обадих му аз

и той ме помилва за три дни тогаз.

Ти трябва, приятелю мой, у тирана,

докле се завърна, в залог да останеш!“

 

Предава се на кръвожадния крал

без страх във душата другарят сърдечен,

Дамон се отправя в път труден, далечен.

И трети път още денят не изгрял,

сестрата любима с мъжа й събрал,

потегля назад със тревога дълбока —

дано не пристигне минута след срока.

 

Но руква нечакано бесен порой,

до този ден още нечуван, невиждан,

и бързо реки и потоци прииждат.

С тояга в ръката брега стига той

и вижда: водата налита със вой,

със тежкия камък на моста се бори

и рухват дебелите, яки подпори.

 

Той броди отчаян по стръмния бряг

и вика неспирно, слухти и се вглежда,

и чака напразно със плаха надежда —

отнигде ни лодка, ни някакъв знак.

Той зорко се взира, обажда се пак —

не мярка се никой. Реката могъща

напира и скоро в море се превръща.

 

И той коленичил със сълзи в очи

към Зевс умолително дига ръцете:

„Смири пак водите! Летят часовете

и слънцето жари с отвесни лъчи;

наоколо всичко стаено мълчи —

не стигна ли, ах, пред тирана навреме,

живота на моя другар ще отнеме.“

 

Неспирно реката приижда със бяс,

свирепо се гонят и мятат вълните,

и с тях часовете бездушно отлитат.

Страхът го разкъсва, отчаян тогаз

сърцато се хвърля в студената паст —

той пори водата със мишци корави

и в миг се небето над него смилява.

 

Достига честито отвъдния бряг,

признателен слави на глас боговете,

но дебне го нова, по-страшна несрета.

Той тича напред, но сред гъстия мрак

в гората смълчана със дигнат кривак

и с кървава жажда във погледа мътен

разбойнишка шайка го спира на пътя.

 

„Що искате? — пита от страх вцепенен. —

Животът е мойто имущество цяло,

но него съм длъжен да нося на краля!“

Издърпва кривака и крясва вбесен:

„Не искам другар да погине за мен!“

Замахва с кривака, троица убива,

а другите мигом в гъстака се скриват.

 

Но слънцето сипе безмилостно зной.

Той бърза задъхан и тича, но скоро

се сгърчва и пада сломен от умора:

„Ти. Зевс, ме избави от страшен порой,

победа ми даде в неравния бой;

нима ще угасна във тая пустиня,

та моят прекрасен другар да загине?“

 

Внезапно подига глава и слухти.

Не, той се не лъже — наблизко, по склона

той ясно долавя — напевно ромони:

живителен извор припряно шурти

и сребърна струйка надолу лети.

Възрадван глава над водата навежда

и пие, и тръгва, изпълнен с надежда.

 

Но слънцето тлее и вижда той плах,

че сенки огромни дърветата прави

разстилат по ширните злачни морави.

И друмници двама, покрити със прах,

насреща му идат; минава край тях,

но чува — единият ясно отмеря:

„Сега той на кръста смъртта ще намери.“

 

Страхът за другаря го прави крилат,

тревога разкъсва душата му бедна —

на морното слънце лъчите последни

заливат стрехите на близкия град.

И скоро го среща самин Филострат,

на родната къща пазителят верен,

и казва в очите със ужас безмерен:

 

„О, късно е вече, но ти не ридай,

не рухвай от мъка и скръб безутешна —

той вече готов е смъртта да посрещне.

Той дълго те чака спокойно и знай:

надежда в сърцето запази докрай.

Тиранът със гавра и смях го попари,

но той не загуби дълбоката вяра.“

 

„Макар да е късно и лишно, макар

за него спасение вече да няма,

смъртта ще посрещнем мъжествено двама.

Не бива да мисли презрян господар,

че бих изоставил в бедата другар;

две жертви сега ще изпрати във гроба,

но трябва да вярва във дружба и обич!“

 

Той стига пред градската порта по здрач

и там отдалеко с очи вижда кръста;

пробива си път през навалица гъста,

сподавил в гърдите си болка и плач,

и гръмко извиква: „Почакай, палач!

За мене залог беше той, ала ето —

аз тук съм и мене на кръста разпнете!“

 

Народът ги гледа стъписан и ням,

и вижда: прегръщат се двамата горе

и плачат от радост, от обич и горест.

Тълпата напира съчувствено там,

а скоро и кралят узнава го сам —

изпълнен от смут и от жал заповяда

да дойдат при него двамината млади.

 

Той дълго ги гледа със взор изумен

и тихо промълвя: „Не мога да скрия,

че жалост във мене събудихте вие.

Да, вярност — не е то звук празен, студен.

Включете във вашата дружба и мен!

С молба се обръщам към вас: като трети

в съюза си верен и мен приемете!“