Джон Касъл, Артър Хейли
Полет в опасност (9)

Осма глава
0420–0435

Обгърнати от меки ореоли, неоновите светлини над входа на централната сграда на летището във Ванкувър се отразяваха върху мократа пътна настилка. Обикновено през този час преди зазоряване цареше спокойствие, с изключение на периодичното появяване на автобуса на някоя авиокомпания, но сега на широката асфалтова площадка се разиграваше съвсем друга сцена. На отклонението близо до реката от главната магистрала за летището стоеше полицейска патрулна кола, спряла леко под ъгъл напряко на шосето, а на покрива й мигаха светлини в непрестанно предупреждение. Онези коли, които пускаха да минат по пътя за летището, веднага се насочваха от друг полицай към места за паркиране по-далеч от входа на централната сграда. Някои от пътниците им оставаха за малко навън, изложени на влажния нощен въздух, като говореха с ниски гласове и тъпчеха от време на време на място, за да се стоплят. Наблюдаваха пристигането на пожарни коли и линейки, които спираха за няколко секунди, колкото да получат указания за местопредназначението си. Един блестящ червен боклукчийски камион запали мотора и с рев се отдалечи, а в малкото островче тишина, настъпило веднага след заглъхването на рева му, се чу звукът на радио от някаква кола, който се разнесе ясно на няколко метра.

— Дами и господа, ето последните новини от летището във Ванкувър. Властите тук подчертават, че макар самолетът на „Кленов лист“ да се управлява от неопитен пилот, няма причини за тревога или паника в града. Взети са всички предпазни мерки да се предупредят живеещите в района на летището и в момента към Сий Айлънд се отправят аварийни групи за помощ. Останете на тази вълна, за да чуете следващите съобщения.

С рязко натискане на спирачките пред централната сграда един изпръскан с кал шевролет зави към паркинга със свистене на гумите по асфалта и спря отсечено. От лявата страна на предното му стъкло бе залепен надпис „ПРЕСА“. Висок, едър мъж с посивяваща коса и с разгърден шлифер слезе от него и трясна вратата. Отправи се забързано към входа, кимна на полицая и влезе вътре. Като подмина двама санитари в бели медицински престилки, той се заоглежда за гишето на „Кленов лист“ и незабавно се насочи към него. Там стояха двама мъже и разговаряха с униформен служител на компанията. Единият от тях се обърна, когато високият мъж го докосна по рамото, и се усмихна бегло за поздрав.

— Какво става, Тери? — запита едрият мъж.

— Предадох всичката информация в студиото, г-н Джесъп — отговори другият мъж, който бе значително по-млад. — Това е Ралф Джесъп, от „Канадски международни новини“ — добави той, обръщайки се към туристическия посредник.

— Кой е официалният говорител тук? — зададе следващия си въпрос Джесъп.

— Мисля, че г-н Хоуърд ще направи изявление в залата за пресконференции — каза туристическия посредник.

— Да вървим — рече Джесъп. Хвана младия мъж за рамото и като го дръпна настрана, попита: — От студиото изпратиха ли снимачен екип?

— Да, но всички останали също ще снимат. Дори ще успеят и за кинопрегледа.

— Хм. Напомни на студиото да заснемат възможното евакуиране на къщите край моста. Същият екип може да остане на границата на пистите. Ако прескочи оградата, ще може да направи някоя и друга хубава снимка на катастрофата и да се измъкне по-бързо от другите. Нещо за този, който кара самолета?

— Някой си Джордж Спенсър от Торонто. Това е единственото, което знаем.

— Е, студиото ще пусне кореспондентът ни в Торонто по тази нишка. А сега заеми една телефонна кабина тук, в тази зала, и не мърдай от нея, каквото и да става. Свържи се със студиото и дръж линията.

— Добре, г-н Джесъп, обаче…

— Знам, знам — каза тъжно Джесъп, — но така стоят нещата. Ако стане стълпотворение пред телефоните в залата за пресконференции, ще имаме нужда от тази допълнителна линия.

Той закрачи през широкия хол с подмятащи се поли на шлифера, навел глава като разярен бик, излезе от нея и се запъти към залата за пресконференции. Там вече се бяха събрали неколцина други репортери, трима от които разговаряха, четвърти тракаше на една от шестте или осемте пишещи машини на голямата маса в средата. Други двама използваха две от телефонните кабини, които бяха подредени от двете страни на залата. На земята бяха струпани кожени чанти с камери и друго снимачно оборудване.

— Е — рече язвително Джесъп, — какво ви задържа, момчета?

— Здравей, Джес — поздрави го един от мъжете. — Къде е Хоуърд? Видя ли го?

— Казаха ми, че идва. — Джесъп извади цигара. — Добре, а сега кой какво знае?

— Току-що пристигнахме — обади се Стивънс от „Монитор“. — Опитах се да се свържа с Главния диспечер, но ме пратиха по дяволите.

— Този път ще ви е лесно — забеляза Джесъп, като запали цигарата си и изплю буца тютюн. — За сутрешните е твърде късно, а до вечерните има предостатъчно време, освен ако не пуснете извънредни броеве по обяд. Не е трудно да се види кой работи — той посочи двамата в телефонните кабини, единият от канадската прес агенция, другият от „Юнайтед“.

— Остави това, Джес — отвърна Стивънс. — Ако човек слуша такива като вас, ще си помисли…

— Престанете да се занасяте — намеси се Ейбрахамс от „Пост-Телеграм“. — По-добре да се захващаме за работа. Съвсем скоро тук ще дойдат и всички останали и няма да можем да мръднем.

Те се обърнаха в момента, в който влезе младолик мъж, държащ в ръката си няколко листа хартия. Това беше Клиф Хоуърд, човек с енергичен и бодър дух, чиито очила без рамки и английски вратовръзки с нежни шарки бяха добре известна и често срещана гледка на летището. Той не се усмихна на репортерите, въпреки че повечето от тях му бяха лични приятели.

— Благодаря, че ме изчакахте — рече той.

— Почти не се наложи — отговори Стивънс.

Двамата мъже от агенциите приключиха набързо разговорите си и се присъединиха към останалите.

— Хайде, казвай, Клиф — обади се единият от тях.

Хоуърд погледна към Джесъп.

— Виждам, че и ти идваш направо от леглото като мен, Джес — забеляза той, като кимна към пижамата под сакото на Джесъп.

— Да — отсече късо Джесъп. — Давай, Клиф. Изплюй камъчето.

Хоуърд погледна надолу към листовете в ръката си, после отново към хората, събрали се около него. По челото му бе избила лека пот.

— Добре, ето значи какво — започна той. — Един „Емпрес“ на „Кленов лист“, изпълняващ чартърен полет от Торонто, кара запалянковци за днешния мач. По отсечката от Уинипег насам се разболяват и пилотът, и вторият пилот. Управлението поема един от пътниците. Не е пилотирал такъв самолет по-рано. Даваме му указания по радиото — капитан Пол Треливън, главният капитан на „Крос-Канада“, се е заел с тази работа — но ръководството на летището смята, че е препоръчително да се вземат предпазни мерки за освобождаване на района и за извикване на допълнителна помощ в случай на катастрофа.

Настъпи пауза.

— По-нататък? — изръмжа един от репортерите.

— Предполагам, че нямам какво да ви кажа повече — извини се Хоуърд. — Правим всичко, което е по силите ни, и бихме оценили вашата…

— За бога, Клиф, какви ни ги разправяш? — запротестира Стивънс. — Как така са се разболели и двамата пилоти?

Хоуърд вдигна притеснено рамене.

— Все още не знаем със сигурност. Може да е някаква стомашна криза. Има лекари, които се грижат…

— Виж какво — прекъсна го рязко Джесъп. — Няма време да се правим на ни лук яли, ни лук мирисали, Клиф. Толкова информация е изтекла около тази история, че може да напълним цял кораб. Всичко, което току-що каза, го знаехме, още преди да дойдем тук. Нека да започнем пак отначало. До каква степен е верен слухът, че има отравяне с храна?

— Кой е този, който пилотира самолета? — добави Ейбрахамс.

Хоуърд пое дълбоко въздух. Усмихна се и направи театрален жест, изпускайки бележките си на пода.

— Слушайте какво ще ви кажа, момчета — тръгна той отдалече. — Знаете, че никога не крия нищо от вас, когато зависи от мен. Ако реша обаче да ви съобщя нещо повече, трябва да знам, че ще се съобразявате с мен. Ще е честно така, нали? Не искаме да изгубим контрол върху нещата. Това, пред което сме изправени тази нощ, е много сериозна аварийна ситуация — защо трябва да твърдя, че не е? — и правим всичко, което е във възможностите ни, да намалим максимално риска. Цялата операция зависи най-много от организацията на летището. Наистина никога не съм виждал…

— Разкажи ни историята, Хоуърд!

— Добре, добре. Но искам да разберете, че нищо от това, което ще ви кажа, не трябва да се счита за официално изявление нито от страна на летището, нито на авиокомпания „Кленов лист“. Авиокомпанията, така и трябва, е насочила цялото си внимание към това да се приземи благополучно самолета и аз й помагам, като говоря от нейно име пред вас, момчета. — Иззвъня телефон, но никой не се помръдна към него. — Добре тогава — рече Хоуърд. — Доколкото ми е известно, на самолета има вълна от заболяване, което е много вероятно да се дължи на отравяне с храна. Ние, разбира се, сме взели…

— Искате да кажете — вмъкна някой, — че храната на борда на самолета е била заразена?

— Никой не може още да отговори на този въпрос. Единственото, което мога да ви кажа, е това и искам да ме разберете правилно. Мъгла е задържала излитането на самолета тип „Емпрес“ от Торонто и той е пристигнал със закъснение в Уинипег. Толкова късно, че вече не е можело да се вземе храна от обичайните снабдители. Ето защо тя е била доставена вместо това от друга фирма. Част от храната е била риба, а част от тази риба, господа, може, повтарям може да е била развалена. Здравната служба в Уинипег се занимава със случая.

— Ами онзи, който е поел управлението на самолета? — повтори въпроса си Ейбрахамс.

— Искам да разберете — продължи Хоуърд, — че авиокомпанията „Кленов лист“ има едни от най-строгите хигиенни изисквания. Въпреки най-строгите мерки вероятността да се случи инцидент като този е едно към милион…

— Онзи на кормилото! Кой е той?

— Едно по едно — отвърна опърничаво Хоуърд, като че ли предпазвайки се от лавина от въпроси. — Екипажът на самолета включва едни от най-опитните пилоти на „Кленов лист“ — както знаете, това означава много. Капитан Ли Дънииг, първият офицер Питър Левинсън и стюардесата Джанет Бенсън — имам при мен всички подробности…

— Остави това — рече Джесъп. — Ще ги прегледаме по-късно. — Още двама репортери нахълтаха в залата и се присъединиха към групата. — Какво ще ни кажеш за пътника, който управлява самолета?

— Информацията ми е, че най-напред първият офицер, а после и капитанът са се разболели. За щастие на борда се намерил пътник, който е пилотирал по-рано самолет и поел управлението със забележително самообладание. Името му е Джордж Спенсър, предполагам, че е от Уинипег — там се е качил на самолета.

— Като казвате, че е летял преди — настоя Ейбрахамс, — имате предвид, че е бивш пилот на някоя авиокомпания ли?

— Е, не — призна Хоуърд. — Мисля, че е летял най-вече на по-малки самолети по време на войната…

— През войната ли? Но това беше преди доста години.

— На какъв тип по-малки самолети? — запита Джесъп.

— „Спитфайър“, „Мустанг“, редица…

— Почакай. Това бяха изтребители. Този човек боен летец от войната ли е?

— Летенето си е летене, в края на краищата — настоя обезпокоено Хоуърд. — В момента той получава инструкции по радиото от капитан Пол Треливън, главния пилот на „Крос-Канада“, който ще му дава указания при кацането.

— Но, дявол да го вземе — рече Джесъп почти не вярвайки, — „Емпрес“ е самолет с четири мотора. Колко конски сили беше?

— Около 8000, ако не се лъжа.

— И искате да кажете, че един бивш пилот от войната, който е свикнал да лети на едномоторни изтребители, може да се справи след всичките тези години с многомоторен пътнически самолет? — Настъпи малка блъсканица, когато двама или трима от репортерите хукнаха към телефонните кабини.

— Естествено, че има известен риск — съгласи се Хоуърд, — именно поради това сме взели предпазните мерки да освободим най-близката околност. Положението е доста напрегнато, признавам, но няма никакви причини…

— Известен риск! — повтори Джесъп. — Аз самият съм летял малко — мога да си представя какво му е на главата на онзи там. Кажи ни още нещо за него.

Хоуърд разпери ръце.

— Не знам нищо повече за него.

— Какво! — възкликна Стивънс. — Това е всичко, което знаете за човека, опитващ се да приземи самолет, пълен… Колко души има на борда?

— Петдесет и девет, мисля, включително екипажът. Имам списък на пътниците, който, ако желаете, можете…

— Клиф — рече мрачно Джесъп, — ако криеш нещо относно онзи…

— Казах ти, Джес, това е всичко, което знам за него. Всички бихме искали да знаем нещо повече, но няма откъде. Според последното съобщение той, изглежда, се справя добре.

— Колко време остава до катастрофата? — запита Ейбрахамс.

Хоуърд се обърна рязко към него.

— Не правете такива предположения — възрази той. — Самолетът трябва да пристигне след около час, може би по-малко.

— По радиолъч ли се спуска?

— Не съм сигурен, но доколкото ми е известно, капитан Треливън възнамерява да ръководи кацането му по радиото. Всичко е под пълен контрол. Пистите и зоната край тях са изчистени напълно. Градската пожарна служба е докарала допълнителна техника за всеки случай.

— Ами ако самолетът падне твърде далеч, във водата?

— Това е малко вероятно, но полицията е предупредила всички свободни катери да имат готовност. Никога не съм виждал толкова всеобхватни предпазни мерки.

— Ама че история! — викна Ейбрахамс и се втурна към най-близката телефонна кабина. Задържа вратата й отворена, докато набираше, за да продължи да слуша.

— Клиф — каза Джесъп с известно съчувствие към официалния говорител, — за колко ще стигне горивото на този самолет?

— Не мога да кажа, но трябва да има достатъчен резерв — отговори Хоуърд, като разхлаби вратовръзката си. Не звучеше никак убедително.

Джесъп го изгледа за секунда или две с присвити очи. После му хрумна нещо.

— Почакай малко — извика той. — Ако на борда има отравяне с храна, надали то е засегнало единствено пилотите?

— Ще имам нужда от всякаква помощ, каквато можете да изпратите — казваше Ейбрахамс по телефона. — Ще ви съобщя, когато науча. Наближи ли време за първа отпечатка, бъдете готови с два варианта — за катастрофа и за кацане по чудо — и чакайте. Ясно ли е? Свържете ме с Бърт. Бърт, готов ли си? Започва: Тази сутрин призори летището във Ванкувър стана свидетел на най-тежката…

— Слушай, Джес — каза Хоуърд притеснено, — това е бомба. Правете каквото щете, но, имайте милост, бъдете справедливи към хората горе. Те работят като луди. Няма нещо, което може да се направи в помощ на хората в онзи самолет и да не е сторено.

— Познаваш всички ни тук, Клиф. Няма да те злепоставим. Какво е състоянието на пътниците?

— Неколцина от тях са болни, обаче на борда има лекар, който ги лекува както може. Готови сме да му дадем веднага медицински съвети по радиото, ако поиска. Стюардесата е добре и помага на Спенсър, като предава съобщенията. Сега знаеш всичко.

— Отравяне с храна е нещо доста сериозно — продължи неотстъпно Джесъп. — Искам да кажа, че всичко зависи от фактора време.

— Така е.

— Ако тези хора не кацнат възможно най-скоро, могат дори… да умрат!

— Там е и проблемът — съгласи се Хоуърд със свити устни.

— Но… но това е световна новина! Какво е положението там горе сега?

— Е, преди десет-петнайсет минути…

— Това не върши работа! — изрева Джесъп. — Няколко минути могат да променят цялата ситуация при такова нещо. Искам сегашното им положение, Клиф. Кой е дежурен диспечер тази нощ? Позвъни му — или ако предпочиташ, аз ще го сторя.

— Не, недей за момента, Джес, моля те. Казвам ти, че те са…

Джесъп хвана официалния говорител за рамото.

— Ти си бил журналист, Клиф. Каквото и да стане, това ще е най-голямата авио сензация от години и ти го знаеш. Само след час ще бъдеш премазан от лавина — това място ще е тъпкано с репортери, камери, телевизия и всичко останало. Трябва да ни помогнеш сега, ако не искаш да плъзнем из цялото летище. Дай ни точна информация за положението в момента и ще можеш да подишаш няколко минути, докато предадем репортажите си.

— Добре, добре. Успокой се, ако обичаш. — Хоуърд вдигна слушалката на един вътрешен телефон върху масата. — Тук е Хоуърд. Диспечерската зала, моля. — И после, като се обърна навъсено към Джесъп, подметна: — Заради теб ще ме разпънат на кръст. Ало, диспечерската зала ли е? Бърдик там ли е още? Свържете ме с него, спешно е. Ало, Хари. Клиф е. Хората от пресата напират, Хари. Не мога да ги задържам още дълго. Искат да знаят всичко за положението в момента. Имат срокове за предаване.

— Разбира се, че имат! — изсумтя язвително Бърдик в диспечерската зала. — Сигурно! Ще се постараем самолета да катастрофира преди сроковете им. Ще направим всичко за вестниците!

— Не се пали, Хари — рече Хоуърд. — Момчетата си вършат работата.

Бърдик свали слушалката до гърдите си и каза на Главния диспечер, който стоеше заедно с Треливън пред радио таблото.

— Г-н Гримсъл, нещата стават твърде напечени при Клиф Хоуърд. Не искам да излизам от залата тук. Мислите ли, че Стан може да отдели няколко минутки за пресата?

— Мисля, че би могъл — отговори Главният диспечер и погледна към помощника си.

— Как смяташ? Май ще е по-добре да не изпускаме контрола над онези момчета. Гледай да е бързо.

— Добре, шефе. Ще се постарая.

— Няма смисъл да криеш нещо — посъветва го Бърдик. — Разкажи им цялата история — с изключение на това тук — той кимна към радио таблото.

— Разбрах. Оставете го на мен — отвърна помощникът и излезе от залата.

— Помощник-диспечерът слиза долу, Клиф — каза Бърдик и затвори телефона. После премести туловището си към двамата мъже край радио таблото, като избърса лицето си със смачканата носна кърпа. — Успяхте ли да ги хванете? — запита той тихо.

Треливън поклати глава, без да се обърне. Лицето му бе посивяло от умора.

— Не — отвърна той глухо. — Изчезнали са.

Главният диспечер чукна на телефонния оператор:

— Свържи се по телетайпа с Калгари и Сиатъл, спешна. Питай ги дали все още приемат 714 по радиото.

— 714, 714. Диспечерски център Ванкувър вика 714. 714, обади се — продължаваше да повтаря равномерно в микрофона радиооператорът.

Треливън се облегна на радиопулта. Лулата в ръката му бе изгаснала.

— Е — рече той уморено, — това може и да е краят.

— 714, 714. Чуваш ли ме? Обади се, моля.

— Не мога повече така — обади се Бърдик. — Хей, Джони — извика той един от служителите, — ще донесеш ли още малко кафе, ако обичаш. Черно и силно.

— Чакайте! — възкликна радиооператорът.

— Хвана ли нещо? — запита Главният диспечер нетърпеливо.

— Не знам… За момент помислих… — Като се наведе ниско над таблото със слушалки върху главата, операторът извърши фина настройка на радиоприемника си. — Ало, 714. 714, тук е Ванкувър. — После добави през рамо: — Чувам нещо… Може би са те. Не мога да съм сигурен. Ако са те, изгубили са честотата.

— Трябва да опитаме — каза Треливън. — Кажи им да сменят честотата.

— Полет 714 — извика операторът. — Тук е Ванкувър. Тук е Ванкувър. Променете честотата си на 128,3. Чувате ли ме? Честота 128,3.

Треливън се обърна към Главния диспечер.

— Най-добре ще е да помолим Военновъздушната база за проверка с радара — предложи той. — Скоро трябва да се появят на екрана и на нашия.

— 714. Променете честотата си на 128,3 и се обадете — повтаряше операторът.

Бърдик се подпря на един ъгъл на масата по средата на залата. Ръката му остави влажна следа върху дървото.

— Това не бива да става, не бива — запротестира той с гробовен глас пред цялата зала, отправил поглед към радио таблото. — Ако ги изгубим сега, те ще изгорят — до последния човек на борда.