Джон Касъл, Артър Хейли
Полет в опасност (8)

Седма глава
0325–0420

Спенсър усети нарастващото напрежение и неволно погледна към момичето до него. Очите й, отразяващи зеленикавия блясък на уредите, бяха приковани върху лицето му. Той отмести поглед встрани, като се заслуша внимателно.

Треливън разпитваше:

— Колко часа си летял? В съобщението се казва, че си летял на едномоторни изтребители. Имаш ли изобщо някакъв опит с многомоторните самолети? Разкажи ми, Джордж.

Устата на Спенсър бе толкова пресъхнала, че когато отговори, едва произнасяше думите. Той се изкашля.

— Ало, Ванкувър. Тук е 714. Радвам се, че сте на разположение, капитане. Но нека да не се подвеждаме един друг. Мисля, че положението и на двамата ни е ясно. Досега съм летял единствено на едномоторни самолети, модели „Спитфайър“ и „Мустанг“. Бих казал около хиляда часа общо. Но това беше преди девет-десет години. Оттогава не съм докосвал самолет. Разбирате ли това? Приемам.

— Не се безпокой, Джордж. Това е като карането на велосипед — никога не се забравя. Ще стоиш на приемане, нали?

В диспечерския център във Ванкувър Треливън пусна бутона върху рамото на микрофона в ръката си и се загледа в лист хартия, който Главният диспечер задържа пред него, за да го прочете.

— Опитай се да го изведеш на този курс — рече Главният диспечер. — Военновъздушната база току-що изпрати данни за засичането от радара. — След известна пауза добави: — Изглежда доста пообъркан, нали?

— Да. Че кой няма да е в това състояние на негово място?

Треливън се намуси замислено.

— Трябва да му вдъхнем малко увереност — каза той. — Иначе нямаме никакъв шанс. Каквото и да се случи, той не трябва да губи самообладание. Ще записвате ли, ако обичате? — помоли той помощника на Главния диспечер, който разговаряше по телефона. — Ако онзи момък не ме чува ясно, скоро ще изпадне в паника и тогава няма да можем да направим нищо повече. — После се обърна към радиооператора. — А сега гледайте само да не изгубите връзката с тях. — Той натисна бутона. — 714. Тук е Треливън. Летите на автопилот, нали?

— Да, така е, капитане — дойде отговорът.

— Добре, Джордж. След някоя и друга минута ще можеш да изключиш автопилота и да изпробваш как реагират уредите за управление. Когато свикнеш с тях, ще трябва да промениш леко курса. Преди да пипаш каквото и да е било обаче ме изслушай много внимателно. Когато започнеш да управляваш самолета, уредите ще ти се сторят доста тежки и мудни в сравнение с тези на изтребител. Не се притеснявай от това. Съвсем нормално е. Летял си неведнъж, така че гледай на нещата спокойно и разсъдливо. Наблюдавай скоростта през цялото време, докато летиш, и не я оставай да падне под 120 възела с вдигнати колесници и задкрилки, защото иначе ще я загубиш съвсем. Повтарям. Бъди абсолютно сигурен, че през цялото време скоростта ти няма да падне под 120 възела. А сега друго нещо. Има ли някой край теб, който да поеме работата с радиото и да те остави свободен да управляваш самолета?

— Да, Ванкувър. При мен е стюардесата и сега тя ще поеме радиото. Можеш да говориш, Джанет.

— Ало, Ванкувър. Тук е стюардесата, Джанет Бенсън. Приемам.

— О, ти ли си, Джанет? — възкликна Треливън. — Бих познал този глас където и да е. Ще говориш на Джордж от мое име, нали? Добре. Слушай, Джанет, искам да държиш под око онзи индикатор на скоростта. Не забравяй, че един самолет се задържа във въздуха благодарение на скоростта, с която се движи напред. Ако се остави скоростта да падне прекалено ниско, той ще продължи да я губи и ще падне на земята. Всеки път, когато индикаторната стрелка се приближи до 120, моментално ще предупреждаваш Джордж. Ясно ли е, Джанет?

— Да, капитане. Разбрах.

— А сега към тебе, Джордж. Като действаш бавно и плавно, искам да изключиш автопилота — това е отбелязано съвсем ясно върху щурвала — и сам да поемеш управлението на самолета, като го задържиш хоризонтално и в същата посока. Джордж, наблюдавай жироскопа върху таблото. Джанет, ти следи за скоростта — 120, не забравяй — дръжте се над нея. Добре тогава. Започни сега.

Спенсър протегна дясната си ръка и хвана освобождаващия лост на автопилота. Лицето му бе сковано. С крака върху щангата на руля и лявата ръка върху леко помръдващия се щурвал, той замръзна целия.

— Кажи му, че ей сега го изключвам — рече той на Джанет. Тя повтори съобщението. Ръката му трепна за миг върху лоста. После го дръпна решително. Самолетът леко се отклони вляво, но Спенсър внимателно коригира това и машината реагира достатъчно добре под краката му върху щангата на руля. Трептенето на щурвала сякаш протичаше по тялото му като електрически ток.

— Кажи му, че е наред — въздъхна той, като нервите му бяха опънати до скъсване.

— Тук е 714. Летим хоризонтално и право напред. — Гласът на Джанет му прозвуча приказно сладък и спокоен.

— Чудесно, Джордж. Когато започнеш да усещаш самолета, опитай някои съвсем леки виражи, на не повече от два или три градуса. Наблюдаваш ли жирокомпаса? Той се намира почти право пред очите ти, леко вдясно, точно под сенника на таблото за управление. Приемам. — Треливън затвори очи в опит да си представи разположението на пилотската кабина. Отвори ги отново и се обърна към радиооператора. — Слушайте, ще имам много работа с този мъж във въздуха, но трябва да започнем да планираме подхода и кацането, докато все още разполагаме с достатъчно време за това. Извикайте главния оператор на радара да дойде тук, ако обичате, за да мога да говоря с него.

Спенсър протегна много предпазливо левия си крак и бавно отпусна щурвала над него. Този път измина сякаш цяла вечност, докато самолетът реагира на неговата намеса и индикаторът показа слабо отклонение. Успокоен, той опита на другата страна, но сега движението бе по-тревожно. Погледна скоростомера и се ужаси като видя, че е паднал до 180 възела. Бързо коригира породилото се колебание и задиша отново, когато скоростта се покачи бавно на 210. Налагаше се да се отнася към уредите за управление с най-голямо внимание, докато наистина започна да осъзнава закъснението във времето — това беше очевидно. Като натисна отново щурвала, постепенно почувства реакцията на самолета. Този път най-напред го изправи, преди да го наклони на другата страна, за да запази скоростта.

Джанет вдигна за миг очи от таблото за управление, за да попита тихичко:

— Как е?

Спенсър се опита да се усмихне без особен успех. През съзнанието му пробягна мисъл, че това приличаше на дните, когато го пускаха на тренажора, само че тогава от реакциите му не зависеха близо шейсет живота и инструкторът се намираше едва на няколко крачки от него в същата зала.

— Предай му, че съм на ръчно управление и правя леки виражи, като всеки път се връщам в изходно положение — обясни той.

Джанет предаде съобщението.

— Нещо, което трябваше да ви попитам по-рано — чу се гласът на Треливън. — Какво е времето горе?

— Ясно е — поне тук, където сме в момента — отговори Джанет. — Освен под нас, разбира се.

— А-ха. Ще е добре да ме държите в течение. А сега, Джордж, трябва да побързаме. Всеки момент можеш да се натъкнеш на облачен слой, и то с леки завихряния. Затова искам да си готов, ако се случи. Как се държи самолетът?

Спенсър погледна към Джанет.

— Кажи му — лепкаво като охлюв, като мокра гъба — отвърна той между зъби.

— Ало, Ванкувър. Лепкаво като мокра гъба — повтори Джанет.

За няколко кратки секунди напрежението в диспечерския център във Ванкувър се стопи и групата, застанала около радио таблото, размени усмивки.

— Това усещане е нормално, Джордж — отбеляза Треливън, станал отново сериозен, — тъй като ти си привикнал към по-малки самолети. Очаквай да стане още по-муден, особено когато ще трябва да опишеш кръг с него преди приземяването. Но скоро ще свикнеш.

Радиооператорът го прекъсна:

— Шефът на радара е тук.

— Нека да почака — отвърна Треливън. — Ще му обърна внимание веднага, щом направя пауза.

— Добре.

— Ало, Джордж — обади се Треливън. — Трябва да избягваш всякакви резки движения с щурвала, каквито си си позволявал на твоите изтребители. Ако го дръпнеш рязко, ще прекалиш с корекцията и ще загазиш. Разбираш ли ме? Приемам.

— Да, Ванкувър, разбрахме. Приемам.

— Сега, Джордж, искам да изпробваш влиянието на надлъжното управление върху скоростта. За да започнем, нагласи отвора на дроселите, така че да снижиш скоростта до 160 и да летиш право напред и хоризонтално. Но наблюдавай внимателно скоростта. Дръж я над 120. Диферентът на руля е точно под дроселите върху пулта за управление по средата, а диферентът на елероните е под него. Намери ли ги? Приемам.

Спенсър провери с ръка, като задържа самолета с другата и с натиск на краката.

— Намерих ги. Предай му, че намалявам скоростта.

— Добре, Ванкувър, правим това, което казахте.

Времето отлиташе, докато скоростта бавно се понижи. На 160 Джордж нагласи ключовете на диферентите и вдигна палец към Джанет.

— Тук е 714, Ванкувър. Индикаторът показва 160 възела.

Треливън изчака, докато се освободи с мъка от сакото си, преди да отговори:

— Добре, Джордж. Опитай леко движение нагоре-надолу. Отнасяй се към щурвала съвсем внимателно, сякаш е кошница, пълна с яйца, и следи за скоростта. Задръж я на 160. Нека да почувстваш нещата на практика. Приемам. — Той остави микрофона. — Къде е шефът на радара?

— Тук съм.

— На какво разстояние ще се покаже този самолет на екрана ви? — запита Треливън.

— На около шейсет мили, капитане.

— Значи за момента това не ни върши работа. Е — рече той отчасти на Бърдик, отчасти на себе си, — не можем да получим всичко наведнъж. Налага се да приема, че той все още се движи в обща западна посока. При следващото обаждане ще проверим курса му.

— Уф — въздъхна Бърдик. Предложи цигара на пилота, но той отказа.

— Ако е запазил същия курс — продължи Треливън, гледайки картата на стената, — не може да се е отклонил много и ще можем да го коригираме, когато влезе в обхвата на радара. Сведенията от Военновъздушната база ни помогнаха.

— Не може ли да се води по радиолъча? — попита Бърдик.

— Точно сега има предостатъчно работа. Ако го накарам да използва радиолъча, ще трябва да си поиграе с радиото, да сменя честоти и още куп такива неща. По-скоро бих рискувал, Хари, да го оставя да се отклони на няколко мили от курса.

— Това е разумно — съгласи се Бърдик.

— Ето как ще процедираме — рече пилотът. После се обърна към шефа на радара. — Аз ще говоря. Вече посвикна с мен.

— Добре, капитане.

— Веднага, щом се появи на екраните ви, ми подайте информацията и аз ще я препредам. Можете ли да осигурите отворена връзка между радарната зала и тук?

— Ще се погрижим за това — отвърна радио операторът.

— Ами при приближаването накрая? — запита шефът на радара.

— Ще действаме по същия начин — заяви Треливън. — След като се появи на екрана и лети по курса, ще се преместим в Кулата. Ще ни докладвате там и тогава ще решим към коя писта да го насочим и ще планираме подхождането.

— Да, капитане.

Треливън вдигна микрофона, но изчака, когато очите му срещнаха погледа на Главния диспечер, който постави слушалката на телефона обратно на мястото й.

— Д-р Дейвидсън е долу — съобщи му Главният диспечер.

— Какво иска да ни каже?

— От информацията, с която разполагаме, той поддържа диагнозата на лекаря от самолета. Отначало се запита дали случайно не е вълна от ботулизъм.

— Какво пък е това, за бога?

— Очевидно някакъв сериозен вид отравяне с храна. Да извикам ли доктора тук и да го свържем със самолета по радиото?

— Не, г-н Гримсъл. За момента е по-важно да се контролира летенето. Ще оставим на тях да поискат медицински съвет, ако имат нужда от него. Не желая съзнанието на Спенсър да се отклонява от работата, ако е възможно. Нека Дейвидсън просто да стои тук в случай, че притрябва. — Треливън заговори в микрофона. — Ало, Джордж Спенсър. Не забравяй забавената реакция при управлението. Просто я приеми. Разбираш ли ме?

Последва пауза.

— Казва, че разбира, Ванкувър. Приемам.

На Спенсър му се стори, че капитанът сякаш е прочел мислите му. Беше преместил бавно щурвала напред, после отново назад, но самолетът не реагира. Сега опита отново, като отдалечи щурвала от себе си. Отначало неусетно, носът на самолета започна да се накланя надолу. После, толкова внезапно, че той за миг се парализира от уплаха, самолетът се гмурна надолу. Джанет захапа силно устната си, за да не извика. Стрелката на скоростомера започна да се мести… 180… 190… 200… 220. Като използва цялата си тежест, Спенсър се пребори да изправи самолета отново. Таблото с уредите пред него като че ли оживя. Индикаторът за изкачване и слизане затрепери в долната част на стъклото. Дребната фигура на самолет върху изкуствения хоризонт беше легнала леко върху лявото си крило и остана в това положение, предизвиквайки ужас. Върху висотомера стрелката за 100 фута се въртеше лудо назад, тази за 1000 фута по-бавно, но все пак страшно бързо, докато стрелката за 10000 фута почти бе спряла, достигнала най-долната си точка.

— Хайде, охлюв такъв, давай! — извика Спенсър, когато носът най-накрая реагира. Погледна пак към стрелките на висотомера, които с мъчителна бавност започнаха да се навиват отново, отбелязвайки постепенно нарастващата височина. — Успяхме! — рече той на Джанет за успокоение, като забрави, че прекаляваше с корекцията.

— Гледай! Гледай скоростта! — извика тя.

Очите му се върнаха върху циферблата, който сега отново спадаше бързо. 160… 150… 140. Едва тогава го овладя. С въздишка самолетът се изправи и застана в хоризонтално положение, продължавайки полета си напред.

— Боже, това беше страшно! — измърмори той.

Джанет продължаваше да следи скоростомера.

— 160. Така е добре.

Вратата на пилотската кабина се отвори и гласът на д-р Бейрд извика:

— Какво става?

Спенсър отговори високо, без да отмества поглед от таблото.

— Съжалявам, докторе. Опитвах се да добия усет за пилотирането на този самолет.

— Е, недей толкова рязко, ако можеш. Нещата отзад и така са твърде зле. Как върви?

— Добре, докторе, засега добре — рече Спенсър, като облиза устните си.

Вратата се затвори наново, а по радиото прозвуча гласът на Треливън.

— Ало, Джордж Спенсър. Всичко наред ли е? Приемам.

— Всичко е под контрол, Ванкувър — отзова се Джанет.

— Добре. Какъв е курсът ви, Джордж?

Спенсър се вгледа в уредите.

— Кажи му, че магнитният компас показва все още около 290 и аз се придържам доста добре към това.

Тя предаде заръчаното.

— Това е чудесно, Джордж. Опитай се да запазиш този курс. Може малко да си се отклонил от него, но ще ти кажа кога да го коригираш. А сега искам да разбереш как се държи самолетът при ниски скорости, когато задкрилките и колесниците са спуснати. Но не прави нищо, докато не ти дам указанията. Ясно ли е? Приемам.

Джанет видя кимването на Спенсър и каза на Треливън да започне обясненията.

— Ало, 714. Най-напред свий малко дроселите, не много, колкото да закрепиш скоростта си на 160 възела. Нагласи си диферента, за да поддържаш хоризонтален курс. Кажи ми, когато си готов. Приемам.

Спенсър се изправи и викна:

— Наблюдавай скоростта, Джанет. Ще трябва да ми съобщаваш при всяка промяна, когато тръгнем да кацаме, така че още сега може да се поупражниш.

— Сега е 190 — започна да отчита Джанет. — 200… 190… Той каза 160, г-н Спенсър.

— Знам, знам. Ще свия малко дроселите.

Той протегна ръка и сви малко дроселите.

— Как е, Джанет? Каква е скоростта?

— 190, 180, 175, 170, 165, 155, 150… Твърде ниска е!

— Знам. Гледай я! Гледай я!

Ръката му подръпваше лостчетата за дроселите, почти ги галеше, за да застанат точно в това положение, в което да се постигне желаната скорост.

Очите на Джанет бяха приковани върху трептящата стрелка върху циферблата.

— 150, 150, 155, 160… Ето че… се закрепи на 160.

Спенсър освободи дъха си.

— Пфу! Успяхме. Съобщи му го, Джанет.

— Ало, Ванкувър. Поддържаме скорост 160. Приемам.

Гласът на Треливън прозвуча нетърпеливо, като че ли бе очаквал да се справят с това по-рано.

— Добре, 714. А сега, Джордж, искам да спуснеш задкрилките на 15 градуса, но внимавай да не е повече. Лостчето за задкрилките е в основата на пулта за управление и е обозначено със степени. 15 градуса означава да го поставиш на втора позиция. Индикаторът на задкрилките е по средата на таблото за управление на основното табло. Откри ли ги? Приемам.

Спенсър откри лостчето.

— Потвърди това — рече той на Джанет. — Иска ти се ти да го направиш, нали?

Тя предаде потвърждението на Ванкувър и зачака с ръка на лостчето.

— Ало, 714. Когато ти кажа, спусни го докрай и наблюдавай уредите. Когато стрелката стигне 15 градуса, върни лостчето и го постави на втора позиция. Ще трябва да я следиш и да си готов да действаш. Тези задкрилки се спускат бързо. Ясно ли е всичко?

— Готови сме, Ванкувър — отговори Джанет.

— Добре. Направете го тогава.

Тя се приготви да натисне лостчето, после тръсна глава разтревожено.

— Скоростта! Спаднала е до 125.

— Боже мой! — Спенсър бутна щурвала напред и зарева: — Давай! Давай!

Пикирането на самолета докара стомасите им на гърлото. Джанет почти се преви на две пред таблото, обявявайки показанията:

— 135, 140, 150, 160, 170, 175… Не можеш ли да го върнеш на 160?

— Опитвам се, опитвам се. — Той изправи самолета отново и си поигра с уредите, докато скоростомерът започна да показва пак желаната скорост. Спенсър прекара ръка по челото си, не смеейки да се откъсне от щурвала за по-дълго, така че да успее да извади носната си кърпа. — Ето, на 160 е, нали?

— Да, така е добре.

— Слава богу — рече Спенсър, като се отпусна назад в креслото. — Хайде да си починем за минута след всичко това. — Успя дори да се усмихне. — Виждаш какъв пилот съм. Трябваше да знам, че ще стане така.

— Не, моя работа е да следя за скоростта. — Тя пое дълбоко въздух, за да успокои лудо биещото си сърце. — Мисля, че се справяш чудесно — заяви тя. Гласът й леко трепереше.

Това не мина незабелязано от Спенсър. Той отвърна бързо и с пресилена откровеност:

— Не можеш да кажеш, че не съм ви предупредил. Хайде, Джанет. Да действаме по-нататък.

— Ало, Джордж — изпращя гласът на Треливън в слушалките. — Спусна ли вече задкрилките?

— Тъкмо щяхме да ги спуснем, капитане — отговори Джанет.

— Задръж така. Пропуснах да кажа, че когато ги спуснеш, ще загубиш скорост. Върни я обратно на 140. Приемам.

— Е, да го…! — възнегодува Спенсър. — Много хубаво от негова страна. Добре ни подреди.

— Навярно доста са притеснени там долу — каза Джанет, която много добре си представяше сцената, разиграваща се на летището. — Благодаря ви, капитане — предаде тя. — Сега започваме. Приемам. — Спенсър кимна и тя бутна лоста напред, докъдето можеше, докато Спенсър наблюдаваше внимателно уредите.

— Хубаво. Сега обратно на втора позиция.

С безкрайна предпазливост той подбутна стрелката на скоростомера, докато тя застана твърдо на 140.

— Кажи му, Джанет.

— Ало, Ванкувър. Задкрилките ни са спуснати на 15 градуса и скоростта е 140.

— 714. Поддържаш ли хоризонтално положение?

Спенсър потвърди с глава.

— Отговори му, че да — е, горе-долу, във всеки случай.

— Ало, Ванкувър. Горе-долу.

— Добре, 714. Следващата стъпка е да спуснеш колесниците. Тогава ще почувстваш как ще се държи самолетът при кацане. Опитай се да запазиш постоянна височина и скорост 140. Когато си готов — и си сигурен, че наистина си готов, спусни колелата и остави скоростта да спадне до 120. Навярно ще трябва да отвориш дроселите, за да поддържаш такава скорост, както и да нагласиш диферента. Разбра ли? Кажи ми, ако се съмняваш в нещо. Приемам.

— Питай го — рече Спенсър — какво да правя с управлението на двигателите и подаването на гориво.

На въпроса на Джанет Треливън се обърна за момент към Бърдик:

— Е, във всеки случай този момък може да мисли. — После продължи в микрофона: — За момента не ги закачай. Просто се концентрирай върху това да задържиш скоростта постоянна със спуснати колесници и задкрилки. По-късно ще ти дам пълни инструкции за проверка на уредите при кацане. Приемам.

— Предай му, че съм разбрал — каза Спенсър. — Сега спускаме колесниците. — Той се вгледа внимателно в лоста край краката си. Струваше му се, че ще е по-разумно да държи щурвала с двете си ръце. — Слушай, Джанет, мисля, че ще е по-добре ти да дръпнеш лоста и да ми четеш на глас показанията за скоростта, когато се спуснат колесниците.

Джанет се подчини. Спирането на устрема им напред бе толкова явно, че приличаше на натискане на спирачки, което ги изхвърли от седалките.

— 130, 125, 120, 115… Твърде ниска е.

— Продължавай да отчиташ!

— 115, 120, 120… Остана на 120.

— Ще се оправя с този самолет — рече задъхано Спенсър, — макар да е като „Куин Мери“.

В гласа на Треливън се забеляза нотка на тревога.

— Всичко наред ли е, Джордж? Колесниците ви трябва вече да са спуснати.

— Колесниците са спуснати, Ванкувър.

— Виж дали светят три зелени светлинки, които показват, че са заключени в това положение. Също така в най-лявата част на таблото има манометър — стрелката трябва да се намира в зелената му част. Провери.

— Така ли е? — попита Спенсър.

Джанет погледна и кимна.

— Съобщи му го тогава.

— Да, Ванкувър. Всичко е както трябва.

— И му кажи, че продължава да се държи като мокра гъба, и то още повече.

— Ало, Ванкувър. Пилотът казва, че продължава да се държи като мокра гъба, и то още повече.

— Не се безпокой за това. Сега ще спуснем задкрилките напълно и ще получиш точното усещане за самолета при кацане. Скоро ще му хванеш цаката. Слушай ме внимателно. Спусни задкрилките до долу, свали скоростта на 110 възела и се постарай да запазиш равновесие с диферента. Нагласи дроселите, така че да поддържаш височината. После ще ти дам инструкции как да запазиш височината и скоростта, докато вдигаш колесниците и задкрилките. Приемам.

— 110 ли казахте, капитане? — запита нервно Джанет.

— Да, 110 е правилно, Джанет. Следвайте точно указанията ми и не се притеснявайте за нищо. Всичко ясно ли е, Джордж.

— Предай му, че да. Спускаме напълно задкрилките.

Ръката й още веднъж натисна силно лостчето на задкрилките и скоростта започна да се понижава.

— 120, 115, 115, 110, 110…

Гласът на Спенсър бе твърд благодарение на усилието да си наложи воля.

— Всичко е наред, Джанет. Съобщи му го. О, боже, тежък е като скала.

— Ало, Ванкувър. Задкрилките са спуснати напълно и скоростта е 110. Г-н Спенсър казва, че самолетът е по-тежък откогато и да е било преди.

— Добра работа, Джордж. Скоро ще направим от теб пилот на пътнически самолет. А сега да се върнем, където бяхме, и да повторим процедурата отначало с някои разлики по отношение на моторите, горивото, стартовите двигатели и прочее. Ясно ли е? Приемам.

— Пак ли! — изпъшка Спенсър. — Не знам дали мога повече. Добре, Джанет, ясно е.

— Ясно е, Ванкувър. Готови сме.

— Хубаво, 714. Като използваш обратната последователност, нагласи задкрилките на 15 градуса и скоростта на 120 възела. Ще трябва да свиеш малко дроселите, за да запазиш тази скорост. Действай.

Като се пресегна, Джанет хвана лостчето на задкрилките и го дръпна. То не се помръдна обаче. Тя се наведе по-ниско и опита пак.

— Какво има? — запита Спенсър.

— Сякаш е заяло. Не мога да го поместя.

— Не е възможно. Дръпни го здраво.

— Вината трябва да е моя, но просто не мога да го мръдна.

— Добре, остави на мен.

Той вдигна едната си ръка от щурвала и издърпа лостчето назад без усилие.

— Ето, видя ли. Трябва само да го подхванеш както трябва. А сега ако поставиш на втора позиция…

— Гледай! — изпищя тя. — Скоростта!

Беше 90, приближаваше 75.

Като се опря в изправилото се изведнъж под остър ъгъл табло за управление, Спенсър разбра, че започват да губят лошо скорост и ще влязат в свредел. Не си губи разума, заповяда си той най-строго — мисли. Ако самолетът тръгне да прави свредел, загубени сме. В коя посока е? Наляво. Опитай се да си спомниш какво са те учили в пилотското училище. Дай напред и руля в обратна посока. Дай напред! Дръж напред. Набираме скорост. Обратен рул. Сега! Наблюдавай уредите. Те не показват вярно — чувствам, че се въртим! Не — вярвай им. Трябва да им вярваш. Бъди готов да изправиш самолета. Това е. Хайде. Хайде, самолетче, хайде.

— Планините! — извика Джанет. — Виждам земята!

Изправи го. Изправи го. Не прекалено бързо. Задръж скоростта постоянна. Излизаме… Излизаме! Господи боже, излизаме!

— 105, 110, 115… — четеше Джанет с дрезгав глас. — Сега стана съвсем тъмно. Трябва да сме в мъгла или нещо такова.

— Вдигни колесниците!

— Планините! Трябва…

— Вдигни колесниците, казах!

Вратата на пилотската кабина се отвори с трясък. Чуваше се плач и сърдити гласове.

— Какво правят? — долетя вик на някаква жена.

— Нещо не е наред! Сега ще проверя какво!

— Върнете се обратно на местата си. — Това беше гласът на Бейрд.

— Пуснете ме да мина.

Силуетът на мъж запълни вратата. Той се взря в тъмнината на пилотската кабина. Напираше напред, търсейки да се хване за каквото може, за да се задържи прав. Вгледа се, ужасен и невярващ, в тила на Спенсър, а после в двете неподвижни тела на двамата мъже на пода. Отначало от устата му не излезе никакъв звук. След това се изтласка обратно към вратата и като се хвана за двете страни на рамката й, се подаде през нея.

Накрая нададе писък.

— Той не е пилотът! Ще убие всички ни! Ще паднем!