Джон Касъл, Артър Хейли
Полет в опасност (7)

Шеста глава
0300–0325

С ускоряващ се тътен на двигателите последният самолет в източна посока, който щеше да излети тази нощ от Ванкувър, набра скорост по мократа бляскава писта и се изкачи в тъмнината. Докато описваше обичайния кръг около летището, сигналните му светлини бяха забулени от влажната лепкава мъгла. Няколко други самолета, които се изтегляха от различни точки на летището до хангари край централните сгради, бяха покрити с роса. Нощта беше студена. Персоналът, обслужващ пистите, вършеше работата си под светлината на жълтите дъгови лампи. Хората се тупаха по телата с ръце в ръкавици, за да се стоплят. Никой от тях не говореше повече от необходимото. Един бавно движещ се самолет спря на място и изгаси двигателите по знака на мъжа с прожектора, застанал пред него. На фона на внезапната тишина свистенето на витлата му приличаше на нежелано натрапване. Обикновено оживеното летище Ванкувър се готвеше със спокойна вещина за авариен случай.

В ярко осветената диспечерска зала атмосферата бе изпълнена с напрежение. Като остави телефонната слушалка, Главният диспечер запали цигара, като се обви в облаци от син дим, започна да изучава картата на стената. После се обърна към Бърдик. Седнал на ръба на една маса, пълничкият служител на авиокомпания „Кленов лист“ току-що бе привършил с повторното преглеждане на папката с приети съобщения, която държеше в ръката си.

— Така, Хари — каза Главният диспечер. Гласът му бе на човек, който прави разбор на действията повече за да удовлетвори самия себе си, отколкото за да информира и други. За момента съм спрял всякакви излитания в източна посока. Разполагаме с около час, през който да пренасочим всички други текущи полети и да ни остане достатъчно време. Всички, които по разписание е трябвало да излетят, се налага почакат до… до приключване на инцидента, във всеки случай. — Телефонът иззвъня. Той го вдигна. — Да? Разбирам. Предупредете всички центрове и полети, че можем да приемем пристигащи самолети само през следващите четирийсет и пет минути. Отклонете всичко, което има по-късен предполагаем час на пристигане. Всички полети трябва да се държат встрани от коридора изток-запад между Калгари и тук. Разбрахте ли? Добре. — Той постави отново слушалката върху вилката и се обърна към помощника си, който също държеше телефон в ръка. — Намери ли шефа на противопожарната охрана?

— Сега му звъня у дома.

— Предай му, че ще е добре да дойде тук — изглежда ще има голям сеир. И кажи на дежурния офицер по противопожарна охрана да предупреди пожарната служба в града. Може да докарат техника в района.

— Вече го направих. Диспечерски център Ванкувър — каза помощникът му по телефона. — Задръжте линията, моля. — Той закри с ръка микрофона на слушалката. — Да предупредя ли Военновъздушната база?

— Да. Кажи им да не пускат техни самолети в зоната.

Бърдик се смъкна от масата.

— Това е идея — рече той. Върху ризата му се забелязваха големи мокри петна около мишците.

— Имате ли някакви пилоти тук, на летището? — попита Главният диспечер.

Бърдик поклати глава.

— Нито един — отговори той. — Ще трябва да търсим помощ от другаде.

Главният диспечер се замисли за секунда.

— Попитай „Крос-Канада“. Повечето от хората им живеят тук. Обясни им ситуацията. Ще имаме нужда от човек, който да е запознат из основи с този тип самолет, за да може да дава наставления по радиото.

— Мислиш ли, че ще намерим такъв?

— Не знам, но трябва да опитаме. Можеш ли да предложиш нещо друго?

— Не — отвърна Бърдик, — не мога. Но определено не му завиждам за тази работа.

Телефонният оператор се намеси:

— Обаждат се отново от Градската полиция. Ще говорите ли с тях?

— Свържи ме — рече Главният диспечер.

— Ще потърся някой от „Крос-Канада“ — заяви Бърдик. — И трябва да звънна в Монреал да кажа на шефа си какво става.

— Ще се обадиш ли от телефонната централа? — помоли Главният диспечер. — Линията тук става вече претоварена. — Той вдигна телефона, когато Бърдик излезе забързано от залата. — Тук е Главният диспечер. А, инспекторе, радвам се, че се обадихте. Да… да… Това е хубаво. А сега слушайте, инспекторе. Загазили сме я здравата, много по-лошо, отколкото мислехме. Най-напред бих ви попитал дали ще е възможно някоя от колите ви да вземе един пилот от града и да го докара тук колкото се може по-бързо. Да, ще ви съобщя допълнително. Второ, освен спешната нужда да се откарат пътници в болницата, вече има сериозна опасност самолетът да катастрофира при кацането. Не мога да ви го обясня сега, но когато пристигне, самолетът няма да е управляван както трябва. — Той се вслуша за момент в отговора от другата страна на линията. — Да, вдигнали сме обща тревога. Пожарната служба ще докара тук цялата си налична техника. Въпросът е, че къщите в близост до летището може да са в опасност също. — Той се заслуша отново. — Е, радвам се, че го предложихте. Знам, че е ужасна работа да се будят хората посред нощ, но и така поемаме големи рискове. Съвсем не мога да гарантирам, че самолетът ще се приземи на пистата. Възможно е да се спусне твърде рано или твърде късно, и това е, ако предположим, че изобщо стигне дотук. За щастие това са само онези къщи към моста „Сий Айлънд“, за които се безпокоим — може да ги предупредим да имат готовност за евакуиране, нали? Ще преведем самолета извън рамките на града… Да?… Все още не можем да кажем. Навярно ще се опитаме да го насочим откъм западния край на главната писта. — Нова пауза, този път по-дълга. — Благодаря ви, инспекторе. Разбирам това, естествено, и не бих го поискал, ако не разглеждах случая като голяма опасност. Ще поддържам контакт с вас. — Главният диспечер затвори телефона със силно загрижено лице. — Имаме ли още връзка със 714? — попита той радиооператорът, който кимна утвърдително. Главният диспечер се обърна към цялата зала: — Това ще е бурна нощ. — Извади носна кърпа и избърса лицето си.

— Шефът на противопожарната охрана пътува насам — докладва помощникът му. — Сега съм се свързал с Военновъздушната база. Питат дали могат да ни съдействат с нещо?

— Ще ги уведомим, ако има нещо, но не смятам, че ще се наложи. Благодари им. — После се върна към разучаването на картата върху стената, като натъпка носната кърпа обратно в джоба си. Несъзнателно пръстите му поровиха из една празна цигарена кутия, после я захвърлиха на пода с отвращение. — Някой да има цигари?

— Да, шефе.

Той остави да го почерпят една цигара и я запали.

— По-добре изпратете някой долу за още, както и за кафе — за всички. Ще имаме нужда от него.

Бърдик се върна в залата, като дишаше шумно.

— „Крос-Канада“ казаха, че най-добрият им пилот е капитан Треливън — сега му звънят. Той си е в къщи и спи, предполагам.

— Уредих да го докара полицията, ако е необходимо.

— Ще се погрижат за това. Казах им, че ни трябва за много страшен случай. Познаваш ли Треливън?

— Срещал съм го — отвърна Главният диспечер. — Той е свестен човек. Имаме късмет, че е на разположение.

— Да се надяваме, че е така — избоботи Бърдик. — Ще имаме доста нужда от помощта му.

— Какво стана с големия началник?

— Поисках да ме свържат с президента на компанията, бог да ми е на помощ.

Телефонният оператор се обади:

— Звънят от Калгари и Сиатъл, шефе. Искат да знаят дали сме приели съобщението от 714.

— Предай им, че сме го приели — отговори Главният диспечер. — Кажи им също, че ще поддържаме връзка направо със самолета, но ще сме им благодарни, ако продължат да стоят на подслушване в случай, че се появят смущения в приемането.

— Добре, шефе.

Главният диспечер отиде до радио таблото и взе микрофона. Кимна на оператора, който включи на предаване.

— Диспечерски център Ванкувър до Полет 714 — повика той.

Гласът на Спенсър се разнесе от допълнителен високоговорител в единия от ъглите на залата. Откакто изпрати сигнала за бедствие, целият разговор с него се предаваше по високоговорителите.

— 714 до Ванкувър. Помислих, че сте се изгубили.

— Ванкувър до 714. Говори Главният диспечер. Организираме помощ. Ще ви се обадим отново съвсем скоро. Междувременно не променяйте нищо в настройката на уредите. Разбирате ли ме? Приемам.

Въпреки изкривяванията на връзката, резкостта в гласа на Спенсър беше остра като нож.

— 714 до Ванкувър. Мисля, че ви казах. Никога по-рано не съм докосвал самолет като този. Определено не възнамерявам да си правя глупави шеги с автопилота. Приемам.

Главният диспечер отвори уста да каже нещо, но после размисли. Той прекрати връзката и се обърна към помощника си:

— Кажи на рецепцията да пратят Треливън тук горе, веднага щом се появи.

— Разбрано. Дежурният офицер по противопожарна охрана се обади преди малко — докладва помощникът му. — Прибира всички коли и цистерни от пистите преди пристигането на 714. Пожарната служба от града пристига с всичко, с което разполага в окръга.

— Добре. Когато пристигне шефът на противопожарната охрана, искам да говоря с него. Ако 714 стигне до нас, не искам наши коли да се насочват към него по пистата. Ако самолетът изобщо се приземи, навярно няма да е цял.

— Хей — викна изведнъж Бърдик, — с всички тези градски служби всеки момент може да ни се изтърси пресата. — Почука с дебелия си показалец по зъбите, ужасен от тази възможност. — Това ще е най-лошото нещо, което някога се е случвало на „Кленов лист“ — продължи той бързо. — Представете си… историята ще е на първа страница навсякъде. Пълен самолет с хора, някои от тях болни. Без пилоти. Възможна евакуация на цивилно население от онези къщи към моста. Да не споменаваме…

Главният диспечер го прекъсна.

— По-добре остави официалният говорител да се погрижи за това от самото начало. Доведете Хоуърд тук, и то веднага. Операторът навярно знае домашния му телефон. — Кимна към телефониста, който прокара пръст по списъка за действие в аварийна ситуация и после започна да набира номера. — Не можем да скрием такова нещо от пресата, Хари. Прекалено голямо е. Клиф ще знае как да се справи с него. Кажете му да държи вестникарите далеч от нас. Имаме да вършим работа.

— Каква нощ — изпъшка Бърдик, като нетърпеливо вдигна телефона. — Какво стана с д-р Дейвидсън? — запита той оператора.

— Бил е извикан по спешност и не можем да се свържем с него. Но ще се върне скоро. Оставих съобщение.

— Виждате ли? Всичко трябва да се случи именно тази нощ. Ако не се обади до десетина минути, свържете се с болницата. Онзи лекар от 714 може да има нужда от съвет. Хайде, хайде! — Бърдик дишаше раздразнено в телефона. — Събуди се, Клиф, за бога. Няма никаква причина да оставяме някой да проспи това.

В околностите на града друг телефон звънеше непрестанно, нарушавайки с острия си звук спокойствието на малка спретната къща. Изпод завивките се протегна гладка бяла ръка, отпусна се неподвижно върху възглавницата, после отново се размърда и заопипва бавно в мрака за ключа на нощната лампа. Накрая светна лампата. С присвити очи срещу ярката светлина привлекателна червенокоса жена в бяла бродирана нощница с мъка се протегна към телефона, после прилепи слушалката до ухото си и се обърна на страна. Като погледна стрелките на будилника, тя промълви:

— Да?

— С г-жа Треливън ли разговарям? — запита стегнат глас.

— Да — отвърна тя почти шепнешком. — Кой е?

— Г-жо Треливън, мога ли да говоря със съпруга ви?

— Не е тук.

— Не е там ли? Къде мога да го намеря, извинете? Спешно е.

Тя се надигна върху възглавницата си, като се опита да се разбуди. Хрумна й мисълта, че сънува.

— Там ли сте? — попита гласът от другия край на линията. — Г-жо Треливън, опитвам се да се свържа с вас от доста време.

— Взех приспивателно — отвърна тя. — Вижте какво, кой сте вие, дето се обаждате по това време на нощта?

— Съжалявам, че ви събудих, но имам заповед да се свържа неотложно с капитан Треливън. Тук е „Крос-Канада“ от летището.

— О-о — тя се овладя. — Той е при майка си. Баща му е болен и съпругът ми помага да го гледат.

— Това в града ли е?

— Да, не е далеч от тук. — Тя продиктува телефонния номер.

— Благодаря ви. Ще му се обадя там.

— Какво се е случило? — попита тя.

— Съжалявам, но нямам време за обяснение. Благодаря ви още веднъж.

Линията прекъсна. Тя затвори слушалката и спусна краката си от леглото. Като съпруга на старшия пилот на авиокомпанията бе свикнала да викат неочаквано мъжа й по спешност, но макар да ги бе приела като неизбежен елемент от живота му, част от нея все още негодуваше срещу тях. Защо Пол бе единственият пилот, за когото винаги се сещаха, когато имаха някакъв проблем? Е, ако трябваше да поеме управлението на някой самолет в последния момент, щеше да му се наложи да се обади най-напред у дома за униформата и принадлежностите си. Тя щеше да има време да приготви термос с кафе и няколко сандвича. Извади една рокля и се измъкна от спалнята, сънливо се затътри надолу по стълбите към кухнята.

На две мили оттам, Пол Треливън спеше дълбоко, опънал едрото си тяло върху канапето във вестибюла на майка му. Тази решителна и силна стара дама бе настояла да остане край леглото на болния си съпруг, като нареди строго на сина си да си почине няколко часа, докато можеше да се възползва от това. Думите на семейния лекар предишната вечер бяха окуражаващи — старецът бе преминал опасния етап с висока температура на пневмонията и сега всичко зависеше от старателните грижи и внимание. Треливън бе благодарен на възможността да поспи. Само преди трийсет и шест часа бе извършил полет от Токио, като бе докарал парламентарна делегация на път за Отава, и оттогава заради кризата в заболяването на баща си едва веднъж му се бе удало да подремне неспокойно.

Събуди се от дърпане по рамото. Веднага разсънил се, той погледна нагоре и видя майка си надвесена над него.

— Добре, мамо — рече той тежко. — Сега ще те сменя.

— Не, синко, не е това. Баща ти спи като детенце. Обаждат се по телефона от летището. Казах им, че се опитваш да си починеш малко, но те настояваха. Мисля, че това е срамно — като че ли не могат да почакат до по-приличен час сутринта.

— Както и да е. Идвам.

Ставайки, той се запита дали някога щеше да може да поспи отново като хората. Беше по риза и панталони, свалил само сакото и вратовръзката си, за да легне по-удобно на канапето. Отправи се по чорапи към телефона в хола, а майка му го последва загрижено.

— Треливън — каза той.

— Слава богу, Пол. Джим Брайънт се обажда — бързо отвърна този, който звънеше. — Бях започнал наистина вече да се безпокоя. Имаме страшна нужда от теб, Пол. Можеш ли да дойдеш незабавно?

— Защо? Какво има?

— Тук сме в голяма беда. На един чартърен самолет на „Кленов лист“ — машината е „Емпрес С6“, един от реконструираните модели — идващ от Уинипег, няколко пътници и двамата пилоти са засегнати сериозно от отравяне с храна.

— Как! И двамата пилоти?

— Точно така. Това е критична аварийна ситуация. Управлението е поел някакъв тип, който не е летял от години. За щастие самолетът е на автопилот. „Кленов лист“ нямат пилот и решихме да те извикаме да го приземиш. Мислиш, че ще се справиш?

— Велики боже, откъде да знам? Работата е дебела. — Треливън погледна ръчния си часовник. — Кога се очаква да пристигнат?

— В 0505.

— Но дотогава има по-малко от два часа. Трябва да побързаме! Слушай, аз съм на юг от града…

— Какъв е адресът ти? — Треливън го продиктува. — Една полицейска кола ще те вземе след няколко минути. Когато дойдеш тук, качи се направо в диспечерската зала.

— Добре. Тръгвам.

— Късмет, Пол.

— Това не е за шега.

Той затвори телефона и се върна във вестибюла, където нахлузи обувките си, без обаче да ги върже. Майка му подържа сакото да го облече.

— Какво има, синко? — запита грижовно тя.

— Проблем на летището, мамо. Тежък проблем, опасявам се. Ще дойде да ме вземе една полицейска кола.

— Полицията!

— Стига, стига. — Той я прегърна за миг.

— Няма за какво да се безпокоиш. Те просто имат нужда от помощта ми. Ще трябва да те оставя до сутринта. — Огледа се за лулата и тютюна си и като ги намери, ги пъхна в джоба си. — Момент само — рече той, спирайки се. — Откъде са научили, че съм тук?

— Не знам. Навярно са се обадили най-напред на Дюлси.

— Да, сигурно. Мамо, ще звъннеш ли да й кажеш, че всичко е наред?

— Разбира се. Но какъв е проблемът, Пол?

— Пилотът на един пристигащ самолет се е разболял. Искат ме да го приземя по радиото, ако мога.

Майка му го изгледа озадачено.

— Какво имаш предвид — „да го приземиш по радиото“? Ако пилотът е болен, кой ще управлява самолета?

— Аз, мамо — от земята. Или поне ще се опитам, във всеки случай.

— Не го разбирам.

Предполагам, че и аз не го разбирам, помисли си Треливън пет минути по-късно на задната седалка в полицейската кола, когато тя се отлепи от тротоара и ускори рязко. Уличните лампи по пътя проблясваха една след друга все по-бързо, докато скоростомерът постепенно достигна седемдесет и пет мили. Воят на сирената разцепваше нощта.

— Изглежда на летището карат бурна нощ — забеляза през рамо сержантът от полицията, седящ до шофьора.

— И на мен така ми се струва — отвърна Треливън. — Можете ли да ми кажете какво точно става?

— Не ме питайте. — Сержантът плю през прозореца. — Единственото, което знам, е, че всяка свободна кола е отправена към летището, за да действа оттам, ако се наложи да се евакуират къщите край моста. Ние също бяхме тръгнали натам, когато ни спряха и ни изпратиха да ви вземем. Бих казал, че очакват страшен бум.

— Знаете ли — намеси се младият шофьор, — според мен пристига някакъв повреден „Стратоджет“ с ядрени бомби.

— Спести ми го, ако обичаш — рече сержантът намръщено. — Проблемът ти е, че четеш твърде много комикси.

Никога, помисли си мрачно Треливън, не съм стигал толкова бързо до летището. Сякаш за миг, или поне така изглеждаше, се озоваха в Марпол и минаха по моста „Оък“ към острова Лулу. После, завивайки надясно, пресякоха устието на реката и се върнаха на Сий Айлънд. Подминаха други патрулни коли, полицаите от които вече разговаряха по праговете на къщите с изумените им собственици. Накрая ускориха по правата отсечка на шосето към летището, чиито сгради ги приканваха със светлините си. Изведнъж спряха рязко, с негодуващо скърцане на гуми, за да избегнат удара с една пожарна кола, която невъзмутимо правеше маневра за обръщане пред тях. Сержантът изпсува кратко, но сочно.

Треливън слезе от колата пред централната сграда и още преди да замре воят на сирената, вече бе минал през вратата и пресякъл широката зала. Като махна на служителя, който се затича да го посрещне, той се отправи към диспечерския център в административната част. Движеше се учудващо бързо за човек с неговите размери. Навярно именно тази пъргавост на краката, комбинирана със здраво едро тяло, гладка светла коса и строго, възслабо лице го правеха толкова интересен за много жени. Чертите на лицето му, остри и извити, изглеждаха сякаш неумело издялани от парче дърво. Треливън имаше сериозната репутация на човек, държащ на дисциплината, и не един сгрешил член на екипажа бе имал причина да се страхува от студения блясък на тези бледи, почти воднисто сини очи.

Когато влезе в диспечерската зала, Бърдик разговаряше по телефона с притеснен и почтителен тон.

— … Не, господине, не е професионален пилот. Летял е на едномоторни изтребители през войната. Оттогава не е… Попитах ги за това. Онзи лекар на борда казва…

Главният диспечер се приближи начаса да поздрави Треливън.

— Определено се радвам да те видя, капитане — рече той.

Треливън кимна към Бърдик.

— За човека на борда на „Емпрес“ ли приказва? — запита той.

— Да. Току-що измъкна от леглото президента си в Монреал. Старецът съвсем не изглежда очарован от това. Нито пък аз. Обаждането не трябваше да се прехвърля тук. Хари, ще побързаш ли?

— Какво друго можем да сторим? — оплакваше се Бърдик по телефона и се потеше обилно. — Ще трябва да го направляваме по радиото за кацане. Намерих главния пилот на „Крос-Канада“, капитан Треливън… Той току-що влезе. Ще му дадем инструкции по радиото и ще се опитаме да му… Ще направим всичко, което можем, господине… Разбира се, че рискът е страшен, но можете ли да измислите нещо по-добро?

Треливън взе от радиооператора папката с приети съобщения от 714 и ги прочете внимателно. След това тихо поиска метеорологична справка и разучи последните прогнози за времето. Когато свърши, остави всичко на масата, мрачно свъси вежди към Главния диспечер и като извади лулата си, започна да я пълни. Бърдик все още говореше.

— … Помислих си за това, господине. Хоуърд ще се погрижи за пресата тук, тя още не се е появила… Да, да, спряхме сервирането на храна на всички полети, излетели от Уинипег. Това е всичко, което знаем. Обадих ви се веднага…

— Какво мислиш? — попита Главният диспечер Треливън.

Пилотът вдигна рамене, без да отговори, и взе отново папката в ръце. Дълбоки бръчки разрязаха лицето му, докато четеше повторно съобщенията и равномерно смукваше от лулата си. Млад мъж влезе с гръб в залата, придържайки с крак вратата отворена, докато внесе голям поднос с кафе в картонени чашки. Той подаде една на Главния диспечер и постави друга пред Треливън. Пилотът не му обърна внимание.

— Предполагаемият час на пристигане е 0505, тихоокеанско време — каза Бърдик с нарастващо отчаяние. — Имам да върша много работа, господине… Ще трябва да се оправим… Ще ви се обадя… Ще ви се обадя веднага, щом научим нещо повече… Да, да… Дочуване. — Като затвори телефона, той въздъхна с облекчение. После се обърна към Треливън и рече: — Благодаря ви много, че дойдохте, капитане. Станаха ли ви ясни нещата?

Треливън повдигна папката.

— Това ли е всичко?

— Това е всичко, което знаем. А сега ще ви помоля да вземете микрофона и да дадете указания на онзи тип как да се приземи. Ще трябва да му помогнете да свикне със самолета по пътя дотук, ще трябва да му дадете инструкции за кацане, ще трябва да му кажете как да подходи и — бог да ни е на помощ — ще трябва да го водите през цялото време, докато стъпи на земята. Можете ли да го направите?

— Не мога да сторя чудо — отвърна Треливън с равен глас. — Знаете, че шансовете за човек, който е летял само на бойни самолети, да успее да приземи четиримоторен пътнически самолет са, меко казано, доста малки, нали?

— Разбира се, че го знам! — избухна Бърдик. — Чухте какво казах на Бърнърд. Нима вие можете да предложите нещо друго?

— Не — отвърна бавно Треливън. — Предполагам, че не. Просто исках да съм сигурен, че знаете какво ни чака.

— Слушайте — викна сърдито Бърдик. — Там горе има самолет, пълен с пътници, някои от които умират, включая пилотите. Това е най-голямата катастрофа от години, ето какво ни чака!

— Дръжте си нервите! — студено му отвърна Треливън. — С викане доникъде няма да стигнем. — Той погледна в папката, после към картата на стената. — Тази работа ще е доста тежка и рискована — рече той. — Искам това ясно да се разбере.

— Добре, господа — намеси се Главният диспечер. — Съвсем прав си да подчертаваш риска, капитане. Приемаме го напълно.

— Какъв друг избор имаме? — запита Бърдик.

— Е, в такъв случай да започваме — каза Треливън. Пристъпи към радиооператора. — Имаме ли пряка връзка със 714?

— Да, капитане. Връзката е добра. Можем да им се обадим по всяко време.

— Направете го тогава.

Операторът включи на предаване.

— Полет 714. Тук е Ванкувър. Чувате ли ме? Приемам.

— Да, Ванкувър — долетя гласът на Спенсър от високоговорителя. — Чуваме ви ясно. Моля, говорете.

Операторът подаде микрофона на Треливън.

— Ето, капитане. Можете да говорите.

— В ефира ли съм?

— Да, давайте.

Държейки микрофона в ръка, с кабел, провлачен по пода, Треливън обърна гръб на останалите хора в залата. Беше застанал широко разкрачен, с невиждащ поглед, забит в точка от картата върху стената, със студени очи, потънали в дълбока концентрация. Когато заговори, гласът му бе равен и без нотка на безпокойство, излъчващ увереност, каквато всъщност съвсем не изпитваше. При думите другите, присъстващи в диспечерския център, видимо се отпуснаха, като че ли естественият му авторитет временно ги бе освободил от смазващата отговорност.

— Ало, Полет 714 — рече той. — Тук е Ванкувър. Името ми е Пол Треливън, капитан от „Крос-Канада“. Работата ми ще е да ви помогна да приземите самолета. Не трябва да имаме особени проблеми. Доколкото разбрах, разговарям с Джордж Спенсър. Бих искал да чуя малко повече за опита ти като пилот, Джордж.

Зад гърба му гънките по пълното лице на Бърдик започнаха да се тресат от неудържимите спазми на нервна криза.