Джон Касъл, Артър Хейли
Полет в опасност (6)

Пета глава
0245–0300

Спокойствие, като успокояващо средство за омекотяване на шока, обзе Джанет, когато думите на лекаря проникнаха в съзнанието й. Тя посрещна погледа му твърдо, добре разбирайки неизреченото му предупреждение да се приготви за смъртта.

Досега част от разума й бе отказвала да приеме това, което ставаше. Докато беше заета с грижите за пътниците и се опитваше да успокои болните, нещо в нея настояваше, че това е страшен кошмар, един вид сън, в който всекидневната последователност на събитията се бе превърнала внезапно в нарастващ ужас заради някакъв неочакван, но напълно възможен инцидент. Всеки момент, казваше й вътрешният глас, ще се събудиш, за да установиш, че половината завивки са паднали на пода, а и туристическият будилник на нощното шкафче звъни, за да те подкани за поредното бързо събиране на багажа и поредния полет.

Сега това чувство за нереалност се бе изпарило. Тя знаеше какво става, какво наистина става с нея, Джанет Бенсън, хубавата двайсет и една годишна блондинка, която бе свикнала погледите на служителите по летищата да се обръщат подир нея, докато преминаваше забързано по миришещите на бор коридори. Страхът я бе напуснал, поне за момента. Запита се какво ли прави семейството й у дома и как бе възможно животът й да се стопи за няколко секунди в лудницата от разкъсващ се метал, без тези, които я бяха родили, да почувстват дори трепет, докато спят спокойно на хиляда мили оттук.

— Разбирам, докторе — рече тя сдържано.

— Познавате ли някой на борда, който да има опит в летенето?

Тя прехвърли в главата си списъка на пътниците, припомняйки си имената им.

— Няма никой от авиокомпанията — отговори тя. — Не знам… за никой друг. Предполагам, че ще е най-добре да разпитам.

— Да, така е — съгласи се Бейрд. — Но каквото и да правите, постарайте се да не ги разтревожите, защото иначе може да настъпи паника. Някои от тях знаят, че първият офицер е болен. Просто им кажете, че капитанът пита дали някой, който разбира от самолети, може да му помогне с радиото.

— Много разумно, докторе — отвърна тихо Джанет. — Така и ще направя.

Тя се поколеба, тъй като й се стори, че Бейрд иска да каже още нещо.

— Г-це Бенсън… Как ви е малкото име? — запита той.

— Джанет — рече тя с известна изненада.

Той кимна.

— Джанет… Мисля, че по-рано направих забележка относно подготовката ти. Беше неправилна и непростима — просто коментар на един глупав старец, който има нужда от по-добро възпитание. Взимам си думите обратно.

Бузите й се възвърнаха малко от цвета си, когато се усмихна.

— Бях го забравила — каза тя.

Тръгна към вратата, забързана да започне с разпитването и да научи най-лошото колкото се може по-скоро. Но лицето на Бейрд се бе сбръчкало от напрежение, опитвайки се да се концентрира, като че ли нещо дълбоко в съзнанието му се изплъзваше. Беше се загледал намръщено в нарисуваните върху стената на кабината инструкции за напускане на самолета в авариен случай, без да ги вижда.

— Почакай! — спря я той.

— Да? — Тя застана с ръка върху дръжката на вратата.

Той щракна с пръсти и се обърна към нея.

— Сетих се. Знам един, който ми разправяше за самолетите. Онзи млад мъж, който седи на мястото до мен — този, който се качи в последната минута в Уинипег…

— Г-н Спенсър ли?

Именно той. Джордж Спенсър. Забравих точно какво, но той изглежда разбираше от летене. Доведи го тук, ако обичаш. Не му споменавай повече от това, което ти казах — не искаме и други пътници да разберат истината. Но все пак поразпитай и тях също, в случай че се намери още някой.

— Той току-що ми предложи да помогне — забеляза Джанет, — така че не трябва да е засегнат от храната.

— Да, права си — възкликна Бейрд. — Двамата с него ядохме месо. Извикай го, Джанет.

Той закрачи нервно из тясната кабина, после клекна и измери пулса на капитана, проснат в безсъзнание до първия офицер. При звука на вратата зад гърба си той скочи и препречи входа.

Там стоеше Спенсър, който го изгледа учудено.

— Здравейте, докторе — поздрави го младият мъж. — Каква е тази работа с радиото?

— Пилот ли сте? — изстреля Бейрд, без да се помести.

— Бях едно време. През войната. Надали знам какви са радио процедурите сега, но ако капитанът смята, че мога…

— Влезте — рече Бейрд.

После отстъпи встрани, като бързо затвори вратата зад гърба на младия мъж. Косата на Спенсър се изправи, когато видя, че двете пилотски кресла са празни и щурвалите се движат сами. После се обърна на пети към двамата мъже, лежащи на пода под одеялата.

— Не! — сепна се той. — Не и двамата!

— Да — отсече късо Бейрд. — И двамата.

Спенсър не можеше да повярва на очите си.

— Но… О, небеса… — запъна се той. — Кога е станало?

— Капитанът бе повален преди няколко минути. И двамата са яли риба.

Спенсър протегна ръка, за да се подпре, като се облегна на една разпределителна кутия на стената, от която излизаха кабели.

— Слушайте — каза Бейрд припряно, — можете ли да пилотирате този самолет… и да го приземите?

— Не! — Гласът на Спенсър изразяваше шок. — Не мога! В никакъв случай!

— Но току-що казахте, че сте летял през войната — настоя Бейрд.

— Това беше преди десет години. Оттогава не съм докосвал самолет. Освен това летях на изтребители — дребните „Спитфайър“, които са осем пъти по-малки от този самолет и имат само един мотор. А този има четири. Начинът на пилотиране е съвсем различен.

Като трепереха леко, пръстите на Спенсър машинално опипаха сакото за цигари, откриха една кутия и извадиха цигара от нея. Той я запали, докато Бейрд го наблюдаваше.

— Все пак можете да опитате — подкани го той.

Спенсър поклати нервно глава.

— Казвам ви, тази мисъл е налудничава — тросна се той. — Нямате представа какво означава това. Сега не бих могъл да пилотирам дори „Спитфайър“, камо ли такова чудовище. — И посочи с цигарата си към редиците от уреди.

— Мислех, че летенето не е нещо, което се забравя — рече Бейрд, като го гледаше изпитателно.

— Пилотирането не е еднакво на всички самолети. Това е като да шофирате в град с оживено движение шестнайсетколесен камион, когато досега сте карали единствено бързи спортни коли по празни шосета.

— Но все пак и в двата случая се шофира — упорстваше Бейрд.

Спенсър не отговори, а само дръпна силно от цигарата си.

— Е — рече лекарят, — да се надяваме, че ще се намери някой друг, който може да лети с това нещо… Тези двамата не са в състояние. — Той кимна към пилотите.

Вратата се отвори и Джанет влезе в пилотската кабина. Изгледа въпросително Спенсър, после лекаря. Гласът й бе равен.

— Никой друг не може — обяви тя.

— Значи така — каза докторът. Изчака Спенсър да проговори, но младият мъж разглеждаше редица по редица светещите циферблати и ключове.

— Г-н Спенсър — рече Бейрд, като внимателно подбираше думите си, — аз не разбирам нищо от летене. Единственото, което знам, е следното — този самолет има неколцина пътници, които ще умрат след няколко часа, ако не бъдат откарани спешно в болница. А сред тези, които имат физическа възможност да управляват самолета, вие сте единственият с някаква подготовка да го направи. — Той замълча за момент. — Какво предлагате?

Спенсър измести поглед от момичето към лекаря и запита напрегнато:

— Абсолютно ли сте сигурен, че няма никакъв шанс някой от пилотите да се съвземе навреме?

— Абсолютно никакъв, опасявам се. Ако не ги заведа бързо в някоя болница, дори не мога да съм сигурен, че ще успея да спася живота им.

Младият търговски посредник изпусна голямо кълбо дим и смачка остатъка от цигарата в подметката си.

— Изглежда нямам особено голям избор, нали? — каза той.

— Така е. Освен ако не предпочетете да летим, докато свърши горивото, което ще стане навярно някъде навътре в Тихия океан.

— Не си мислете, че другото е по-добро.

Спенсър се приближи до таблото за управление и се загледа напред към бялото море от облаци под тях, блестящо на лунната светлина.

— Добре — рече той, — предполагам, че няма къде да бягам. Имате си нов пилот, докторе. — Той се намести в лявото пилотско кресло и погледна през рамо двамата. — Ако знаете някои хубави молитви, можете да започнете да ги четете.

Бейрд се приближи до него и го потупа леко по ръката.

— Юначага! — каза той приятелски.

— Какво ще обясните на хората отзад? — попита Спенсър, като оглеждаше редиците от уреди пред себе си и напрягаше паметта си да си припомни някои уроци от миналото, което сега изглеждаше още по-далечно.

— Нищо… за момента — отговори лекарят.

— Много мъдро — подметна иронично Спенсър, продължавайки да изучава главозамайващото множество от уреди. — Нека да хвърлим едно око на тази бъркотия. Уредите за управление трябва да са пред всеки от пилотите. Това означава, че на средното табло ще са само двигателите. Да… ето къде сме: височина 20 000. Летим хоризонтално. Курс 290. На автопилот сме, да благодарим на бога за това. Скорост 210 възела. Дросели, тангаж, диферент, гориво, уреди за кацане. Задкрилки? Някъде трябва да има индикатор за тях. А, тук е. Е, това е основното, надявам се. Ще ни трябва списък на показанията за кацане, но можем да го получим по радиото.

— Ще можете ли да се справите?

— Не знам, докторе, просто не знам. Никога през живота си не съм виждал кабина с такова управление. Къде сме сега и накъде летим?

— Според това, което каза капитанът, над Скалистите — отвърна Бейрд. — Не можеше да се отклоним от курса по-рано поради мъглата, така че летим към Ванкувър.

— Ще трябва да разберем и това. — Спенсър се огледа в полумрака. — Къде впрочем е скрито радиото?

Джанет посочи едно табло над главата му.

— Знам, че използват това, за да разговарят със земята — каза му тя, — но не знам какво трябва да включите.

— А, да, виждам. — Той се вгледа в таблото. — Тези са за избор на честотата — по-добре да го оставим, както си е. Какво е това? Предаване. — Щракна ключа и светна малка червена лампичка. — Ето така. Нищо ново за Джордж. Сега сме готови да действаме.

Джанет му подаде шлемофона със слушалките и подвижния микрофон.

— Знам, че трябва да се натиска бутона на микрофона, когато се говори — обясни тя.

Като нагласи слушалките, Спенсър се обърна към лекаря:

— Знаете ли, какво и да се случи, ще имам нужда от помощник тук, в кабината. Тъй като вие трябва да се грижите за пациентите си, мисля, че най-подходящият избор е Мис Канада. Какво ще кажете?

Бейрд кимна.

— Съгласен съм. Става ли така, Джанет?

— Предполагам… Но не разбирам нищо от това. — Джанет махна безпомощно към уредите за управление.

— Добре — каза Спенсър оживено, — значи сме двама. Седнете и се разположете удобно — по-добре си сложете колана. Трябва доста да сте наблюдавали пилотите. Прибавили са много нови джунджурии от времето, когато съм летял.

Джанет се настани в креслото на първия офицер, като внимаваше да не докосне щурвала, движещ се напред-назад. На вратата се почука разтревожено.

— Това е за мен — рече Бейрд. — Трябва да се връщам. На добър час.

Той излезе бързо. Останал сам със стюардесата, Спенсър се усмихна.

— Всичко наред ли е? — запита той.

Тя кимна мълчаливо, като се готвеше да си сложи шлемофона.

— Името ви е Джанет, нали? Аз съм Джордж. — Гласът на Спенсър стана сериозен. — Няма да те заблуждавам, Джанет. Работата ще е тежка.

— Знам го.

— Е, да пробваме дали не можем да изпратим сигнал за помощ. Кой е номерът на полета ни?

— 714.

— Така. Да видим тогава. — Натисна бутона на микрофона. — Мейдей, мейдей, мейдей^[1] — започна той с равен глас.

Това беше сигнал, който никога не можеше да забрави. Беше го подал за пръв път през един облачен октомврийски следобед над френския бряг, когато опашката на неговия „Спитфайър“ почти бе откъсната и два „Хюрикейн“ се появиха като по чудо, за да го ескортират през Ламанша подобно на две загрижени стари лели.

— Мейдей, мейдей, мейдей — продължаваше той. — Тук е полет 714 на чартърната авиокомпания „Кленов лист“, викащ за помощ. Обадете се, който и да е. Приемам.

Задържа дъха си, когато един глас незабавно отговори в ефира:

— Ало, 714. Тук е Ванкувър. Очаквахме да се обадите. Ванкувър до всички полети: тази честота вече е забранена за ползване от всички останали. 714, говорете.

— Благодаря ви, Ванкувър. Тук е 714. В беда сме. Двамата пилоти и неколцина пътници… колко пътници, Джанет?

— Бяха петима преди няколко минути. Сега обаче може и да са повече.

— Поправка. Най-малко петима пътници са засегнати от отравяне с храна. Двамата пилоти са в безсъзнание и състоянието им е критично. На борда има лекар, който казва, че никой от тях не може да бъде свестен, за да управлява самолета. Ако те и пътниците не бъдат откарани скоро в болница, може да се случи най-лошото. Разбрахте ли това, Ванкувър?

Гласът се обади с пращене начаса:

— 714, продължавайте. Приемаме ви.

Спенсър пое дълбоко въздух.

— Сега стигаме до интересната част. Името ми е Спенсър, Джордж Спенсър. Аз съм пътник на този самолет. Поправка: бях пътник. Сега съм пилотът. За ваша информация имам общо около хиляда часа във въздуха, всичките от които на едномоторни изтребители. Освен това не съм пилотирал самолет от близо десет години. Така че ще е по-добре да ме свържете по радиото с някой, който може да ми даде указания как да управлявам тази машина. Височината ни е 20 000, курсът 290 по компаса, скоростта 210 възела. Това е всичко. Вие сте на ход, Ванкувър. Приемам.

— Ванкувър до 714. Изчакайте.

Спенсър изтри избилата пот по челото си и се усмихна отново на Джанет.

— Искате ли да се обзаложим, че това е предизвикало малка суматоха в гълъбарника там долу?

Тя поклати глава, очаквайки напрегнато отговора в слушалките. След няколко секунди ефирът оживя отново, като гласа бе все така премерен и безличен както и преди.

— Ванкувър до 714. Моля попитайте лекаря на борда дали има някаква вероятност да бъде свестен някой от пилотите. Това е важно. Повтарям, важно е. Кажете му да направи всичко възможно да съживи поне единият от тях, дори ако трябва заради това да изостави болните пътници. Приемам.

Спенсър натисна бутона за предаване.

— Ванкувър, тук е Полет 714. Разбрахме съобщението ви, но се страхувам, че не може да бъде изпълнено. Докторът казва, че няма абсолютно никаква възможност да се съвземат пилотите, за да извършат кацането. Казва, че са в критично състояние и могат да умрат, ако не ги вземат на лечение в болница скоро. Приемам.

Последва кратка пауза, след която се чу:

— Диспечерски център Ванкувър до 714. Разбрахме съобщението ви. Моля, не прекъсвайте.

— Разбрано, Ванкувър — потвърди Спенсър и изключи пак предавателят. После се обърна към Джанет: — Сега можем само да чакаме, докато решат какво да правят.

Ръцете му нервно се разхождаха по щурвала пред него, следвайки движенията му и опитвайки се да преценят доколко се поддава на реакциите му. Мъчеше се да си възвърне старите умения, качествата на пилот, които му бяха донесли немалка слава в ескадрилата: три пъти бе успявал да се върне „с молитва на крило“. Усмихна се на себе си, като си припомни този израз от времето на войната.

Но в следващия миг, поглеждайки към чудовищното множество от трептящи стрелки, непознати лостове и ключове, се почувства в хватката на смразяващо отчаяние. Какво общо имаха неговите познания по летене с това тук? Намираше се сякаш в подводница, заобиколен от безсмислени циферблати и апарати от научната фантастика. Едно погрешно или непохватно движение бе в състояние да наруши за секунда равномерния ход на полета им. Ако това станеше, кой можеше да каже дали би успял да овладее отново управлението на самолета? Най-вероятно бе да не успее. Този път щеше да му липсва успокояващото присъствие на двата „Хюрикейн“, които го съпроводиха да се прибере.

Започна да проклина главното управление, заради което така спешно го изстреляха от Уинипег да оправя бъркотиите във Ванкувър. Перспективите да бъде назначен за ръководител в отдела по посредническите продажби и съблазънта за къща на Паркуей Хейтс сега изглеждаха абсурдно тривиални и незначителни. Глупаво ще е да умре така, без да види отново Мери, без да й каже всички онези неща, които все още не бе успял. Колкото до Бобси и Кит, застраховката му за живот нямаше да им помогне особено. Трябваше да е сторил нещо повече за тези деца — най-доброто на света.

Някакво шаване край него прекъсна мислите му. Джанет бе коленичила върху креслото и гледаше назад, където неподвижните тела на капитана и първия офицер лежаха на пода.

— Някой от тях да не е приятелят ти? — попита той.

— Не — отвърна колебливо Джанет, — не съвсем.

— Забрави въпроса — рече Спенсър с лека нотка на раздразнение в гласа. — Разбирам. Съжалявам, Джанет. — Пъхна цигара в устата си и затърси кибрит. — Предполагам, че това не е разрешено, но авиокомпанията може да поотпусне малко нормите.

Във внезапния блясък на кибритената клечка тя забеляза съвсем ясно пламналия силен гняв в очите му.