Джон Касъл, Артър Хейли
Полет в опасност (5)

Четвърта глава
0220–0245

Почти на четири мили над земята самолетът държеше курса си.

Във всички посоки, докъдето стигаше погледът, се простираше вълнообразният облачен килим, който преминаваше под голямата машина толкова бавно, че изглеждаше почти неподвижен. Това бе един студен, празен, безкрайно самотен свят, свят, в който трептенето на самолетните двигатели, наподобяващо биенето на сърце, се връщаше с тътен от сребристата пустиня.

Далеч отдолу, същото това мощно пулсиране на двигателите би се отразило при ясно време от пустите долини на Скалистите планини. Тази нощ обаче, заглушен от приземната мъгла, звукът им не бе достатъчен да обезпокои съня на хората из пръснатите селища и отдалечени ферми. Ако някой все пак успееше да чуе самолета, навярно щеше да го пренебрегне като събитие, което е твърде обичайно, за да заслужава внимание. Или би си пожелал да е там горе, пътувайки към някое далечно място и радвайки се на грижовното отношение на екипажа, чиято основна задача бе неговата сигурност и удобство. Не би си и помислил, че в действителност всеки от пътуващите в самолета с удоволствие и благодарност би сменил мястото си с него.

Като чудовищно семе страхът пускаше корени в съзнанието на голяма част от пътниците. Някои от тях навярно все още не си даваха сметка точно какво става. Но повечето от тях, особено онези, които чуваха стенанията и повръщането на болните, усещаха настъпването на ужасна криза. Думите на лекаря по вътрешната уредба, веднъж достигнали до разума им, даваха достатъчно храна за размисъл. Глъчката, породена от смут и догадки, скоро затихна, за да бъде заместена от шепот и неловки разговори.

Бейрд връчи на Джанет две хапчета.

— Занесете ги на капитана — рече й той с приглушен глас. — Кажете му да пие колкото се може повече вода. Ако отровата е влязла в тялото му, водата ще помогне да се разреди. Също така нека да вземе хапчетата. От тях ще му се повдигне — те са тъкмо за това.

Когато Джанет влезе в пилотската кабина, Дън привършваше предаване по радиото. Той приключи и се обърна към нея с измъчена усмивка, която не заблуди никого от двамата.

— Здравей, Джан — приветства я той. Ръката му трепереше слабо. — Това пътуване стана доста напрегнато. Ванкувър току-що поиска повече подробности. Помислих си, че ситуацията ще ги поразтърси. Как са нещата в салона?

— Добре засега — отвърна Джанет, стараейки се да изглежда по-спокойна. Тя му подаде хапчетата. — Докторът каза да пиеш колкото се може повече вода и да глътнеш тези хапчета. От тях ще позеленееш малко.

— Хубава перспектива, няма що. — Дън бръкна в дълбокия страничен джоб на креслото и извади бутилка вода. — Е, щом трябва. — След дълго отпиване той глътна хапчетата и направи гримаса. — Никога не съм понасял хапчета, а тези имат ужасен вкус.

Джанет го погледна загрижено, докато той седеше обърнат към таблото с мигащи уреди и циферблати, а двата щурвала се движеха на пристъпи напред-назад в призрачната хватка на автопилота. Тя докосна рамото му:

— Как се чувстваш? — Бледността му и капките пот по челото не убегнаха от очите й. Помоли се това да се дължи на напрежението, на което той бе подложен.

— Аз ли? — тонът му бе неестествено приповдигнат. — Добре съм. А ти как си? Глътна ли си вече хапчетата?

— Аз нямам нужда от тях. Ядох пържола на вечеря.

— Била си мъдра. Мисля, че отсега нататък ще съм вегетарианец — така ще е по-безопасно. — Той се извърна в креслото си и погледна към първия офицер, който сега лежеше проснат на пода с глава върху една възглавница. — Горкия Пит — промълви той. — Много се надявам, че ще се оправи.

— Това зависи от теб, нали, капитане? — каза Джанет с безпокойство. — Колкото по-бързо стигнем Ванкувър, толкова по-скоро ще закараме него и останалите в болница.

Тя пристъпи до Пит и се наведе да го загърне по-добре с одеялото, скривайки внезапно избилите сълзи, готови да рукнат въпреки волята й. На Дън му се сви сърцето, докато я наблюдаваше.

— Ти доста си мислиш за него, Джанет, не е ли така? — попита той.

Златистата й глава помръдна леко.

— П-предполагам — отговори тя. — Започнах да го харесвам през последните месеци, откакто той се присъедини към екипажа, а тази… тази ужасна история ме накара… — Тя се овладя и се изправи. — Имам още много работа. Трябва да подържа някои за носа, докато докторът им налее вода в гърлата. Няма да е особено приятно, най-вече за онези, които доста си пийнаха.

Тя му се усмихна бегло и отвори вратата към салона. Бейрд бе стигнал средата на дясната страна и разговаряше с една двойка на средна възраст, която го гледаше нервно.

— Докторе — настоятелно разпитваше жената, — онова младо момиче, стюардесата… Видях я, че постоянно ходи до пилотската кабина. Добре ли са пилотите? Искам да кажа, ако предположим, че и те се разболеят, какво ще стане с нас тогава? — Тя се хвана за съпруга си. — Хектор, изплашена съм. Бих искала да не се бяхме качвали…

— Хайде, хайде, мила, успокой се — рече мъжът й с увереност, каквато явно не изпитваше. — Няма опасност, сигурен съм, а и досега нищо не се е случило. — Той обърна към лекаря обградените си с рогови рамки очи с торбички под тях. — Пилотите яли ли са риба?

— Не е задължително цялата риба да е била развалена — отвърна Бейрд уклончиво. — Във всеки случай не знаем със сигурност, че причината е в рибата. Няма за какво да се безпокоите — ще се погрижим за екипажа. А сега, господине, вие риба или месо ядохте?

Подпухналите очи на мъжа сякаш щяха да изскочат от гнездата си.

— Риба! — възкликна той. — И двамата вечеряхме риба. — В него се надигна възмущение. — Мисля, че е резил да се случват такива работи. Трябва да се направи разследване.

— Мога да ви уверя, че ще има такова, независимо каква е причината — Бейрд подаде по едно хапче на всеки от тях, което те поеха така предпазливо, сякаш беше силен експлозив.

— Ей-сега ще ви донесат кана с вода. Изпийте по три чаши, ако можете дори по четири. После вземете хапчето. От него ще ви прилошее, но такова е предназначението му. Не се безпокойте от това. В джобовете на седалките има хартиени пликчета.

Той остави двойката да гледа втренчено в хапчетата и след няколко минути, напредвайки по редовете, стигна до Спенсър и собственото си празно място.

— Месо — рече Спенсър, още преди Бейрд да му е задал въпроса.

— Това е хубаво — отговори Бейрд. — Ще се тревожим за един по-малко.

— Тежко дежурство ви се падна, докторе, така ли е? — изкоментира Спенсър. — Имате ли нужда от някаква помощ?

— Имам нужда от цялата помощ на света — изръмжа Бейрд. — Обаче не можете да направите нищо особено, освен ако не искате да помогнете на г-ца Бенсън и другия там при разнасянето на водата.

— Разбира се. — Спенсър понижи глас: — На някой отзад явно му е доста зле.

— Те наистина са много зле. Проклетата работа е — добави горчиво Бейрд, — че не разполагам с нищо, което действително да им помогне. Когато пътувате за футболен мач, не си мислите да заредите чантата си за ситуация, в която десетина души се отравят с храна по пътя. Имам спринцовки и успокоителни — никога не пътувам без тях — но в случая те по-скоро биха навредили, отколкото да помогнат.

Един господ знае защо взех шишенце с очистителни хапчета, но добре, че го сторих. Малко драмамин сега би свършил добра работа.

— Какво ще помогне той?

— При тези случаи основният проблем е загубата на течности от тялото. Една инжекция с драмамин би помогнала те да се задържат.

— Искате да кажете, че тази болест постепенно изсушава тялото?

— Точно.

Спенсър потри брадичката си, докато смилаше тази информация.

— Добре — каза той, — да благодарим на бога за агнешките пържоли. Все още не се чувствам готов за изсушаване.

Бейрд го изгледа смръщено.

— Навярно намирате нещо весело в тази ситуация — забеляза той кисело. — Не и аз обаче. Единственото, което усещам, е пълната безпомощност, докато хората страдат и състоянието им постепенно се влошава.

— Не ми се сърдете, докторе — възрази Спенсър. — Нямах нищо предвид. Просто се радвах, че не сме погълнали по една порция риба като останалите бедни души.

— Да. Да, може би имате право. — Бейрд прекара ръка по челото си. — Ставам вече твърде стар за такива неща — измърмори той на себе си.

— Какво искате да кажете?

— Нищо, няма значение.

Спенсър се изправи на крака.

— Вижте какво, докторе — рече той. — Свършихте чудесна работа. Най-щастливото нещо, което някога се е случвало на тези хора, е, че вие сте на борда с тях.

— Добре, млади момко — отвърна му Бейрд заядливо, — можете да ми спестите хвалбите си на търговец. Нямам намерение да си го изкарвам на вас.

Младият мъж се изчерви леко:

— Имате право, сам си го търсех. Е, кажете ми какво мога да сторя. Седя си тук и топля седалката, докато вие се блъскате. Изморен сте.

— Не съм изморен — Бейрд сложи ръка върху рамото му. — Не ми обръщайте внимание. Излях малко от злобата си върху вас. Сега ми поолекна. Така е, когато знаете точно какво трябва да се направи и нямате възможност да го направите. Това ме вбесява.

— Няма нищо — успокои го Спенсър с усмивка. — Радвам се, че тъй или иначе съм ви бил полезен с нещо.

— Ще кажа на г-ца Бенсън, че сте готов да й помогнете, ако има нужда от вас. След като раздадете водата, мисля, че ще е по-добре да си седите на мястото. И така движението по пътеката е повече, отколкото трябва.

— Както наредите. Аз съм тук, в случай, че съм ви необходим. — Спенсър си седна на мястото. — Но само ми кажете… Колко сериозно е всичко това всъщност?

Бейрд го погледна в очите.

— По-сериозно, отколкото бихте могли да си го представите — отговори той кратко.

После се запъти към групата футболни запалянковци, които по-рано вечерта си бяха пийнали уиски така сладко. От четворката сега бяха останали трима, от които единият бе завит с одеяло до мишниците, а ръцете му трепереха силно. Лицето му бе посивяло.

— Загърнете този човек, трябва да стои на топло — каза Бейрд. — Пил ли е нещо?

— Ама че шега — обади се някакъв мъж зад него, който разбъркваше тесте карти. — Ако питате мен, трябва да си е пийнал две големи уискита.

— Преди или след вечеря?

— И двете, мисля.

— Така е — потвърди един от групата. — А винаги съм смятал, че Хари може да издържа на пиене.

— В този случай не му е навредило — рече Бейрд. — На практика му е помогнало да разреди отровата, не се и съмнявам. Някой от вас да има нещо за пиене?

— Моето го изпиха вече — отвърна мъжът с картите.

— Почакайте малко — каза другият, като се наклони напред, за да бръкне в задния си джоб. — Може да е останало нещо в тази бутилчица. Хубаво си пийнахме, докато чакахме в Торонто.

— Нека да пийне мъничко — даде наставление Бейрд. — Не се засягайте. Приятелят ви е много болен.

— Кажете, докторе — подхвана мъжът с картите, — какво става? Ще го приберат ли?

— Доколкото знам, да.

— Означава ли това, че билетът за мача на Анди ще пропадне?

— Сигурно. Ще го закараме в болница, веднага щом се приземим.

— Горкият стар Анди — оплака го мъжът с бутилчицата, като отви капачката. — Никога не е имал късмет.

— Хей — извика той след малко, осенен от някаква мисъл, — казахте, че е много зле. Обаче не казахте ще се оправи ли?

— Надявам се. Добре ще е да се погрижите малко за него. И гледайте да не отметне тези одеяла.

— Странно, че това се случи на стария Анди. Ами какво става с Жежкия, ланкашърския запалянко? Вие ли го привикахте?

— Да, той ни помага.

Когато Бейрд се отдалечи, мъжът с картите ги разтвори в ръка и рече на спътника си:

— Как ти се харесва това като двудневна почивка?

По-надолу по пътеката Бейрд застигна Джанет, която се бе навела загрижено над г-жа Чайлдър. Той повдигна единия от клепачите на жената — тя бе в безсъзнание.

Съпругът й се вкопчи в лекаря.

— Как е тя? — запита умоляващо той.

— Сега е по-добре, отколкото когато бе в съзнание и с болки — отговори Бейрд, като се надяваше, че звучи убедително. — Когато тялото не може да понася повече болката, природата дръпва шалтера.

— Докторе, страх ме е. Никога не съм я виждал толкова болна. Какво е всъщност това отравяне с храна? Какво го е причинило? Знам, че е била рибата, но защо?

Бейрд се поколеба.

— Добре — каза той бавно. — Предполагам, че имате право да знаете. Това е много сериозно заболяване, такова, което трябва да се лекува възможно без ни най-малко отлагане. Сега правим всичко, което е по силите ни.

— Знам, че е така, докторе, и съм ви благодарен. Тя ще се оправи, нали? Имам предвид…

— Разбира се — отвърна меко Бейрд. — Опитайте да не се безпокоите. Когато кацнем, ще я чака линейка, която да я откара незабавно в болница. Просто е въпрос на лечение и време, за да се оправи напълно.

— Боже мой — въздъхна дълбоко Чайлдър, — хубаво е, че го казвате.

Да, помисли си Бейрд, но какво би било, ако имах смелост да кажа друго?

— Слушайте — предложи Чайлдър, — не можем ли да се отклоним… разбирате ме, да кацнем на най-близкото летище?

— Помислихме и за това — отговори Бейрд, — но навсякъде има приземна мъгла, която прави кацането на друго място твърде опасно. Както и да е, вече сме отминали всички летища и сме над Скалистите. Не, най-бързият начин да се погрижим както трябва за жена ви е да стигнем колкото се може по-бързо във Ванкувър, което и правим.

— Разбирам… Все още мислите, че е от рибата, така ли, докторе?

— За момента не мога да кажа нищо със сигурност, но все пак така смятам. Отравянето с храна може да бъде причинено или от храна, която самата е развалена — медицинският термин е стафилококно отравяне, или от някакво токсично вещество, попаднало случайно в нея при приготвянето й.

— От кой вид мислите, че е отравянето в случая, докторе? — запита един пътник от съседната редица, който се бе напрягал да чуе думите на Бейрд.

— Не мога да определя, но от ефекта върху хората подозирам, че е по-скоро втората, отколкото първата причина, т.е. от токсично вещество.

— И не знаете ли какво е то?

— Нямам представа. Ще го разберем, едва когато извършим съответните анализи в лаборатория. При съвременните технологии за обработване на храни, а особено по внимателния начин, по който се приготвя храната за полети, шансовете да се случи това са едно на един милион. Просто сме имали лош късмет. Мога да ви кажа обаче, че вечерята ни не е била взета от обичайния доставчик. Нещо се е объркало с късното ни пристигане в Уинипег и друга фирма я е доставила. Това може да има някакво значение, но може и да няма.

Чайлдър кимна, размишлявайки върху разговора. Странно как хората се успокояваха от думите на един човек с медицинско образование, забеляза Бейрд, като сардонично се похвали сам. Дори когато това, което един лекар трябва да им съобщи, е лоша новина, фактът, че той го казва, сякаш им вдъхва надежда. Нали той е лекарят, той няма да го допусне. Може би не сме се отдалечили чак толкова от магьосничеството, каза си той леко раздразнено — ето го докторът с вълшебната пръчица, който ще измъкне нещо от шапката. По-голямата част от живота му бе преминала в убеждаване, настояване, увещаване, придумване — успокояване на изплашени и вярващи хора, че той знае най-добре — и в надежди, че всеки път умението и опитността му и понякога съвсем задължителният блъф не са го напуснали. Е, може би това бе мигът на истината, на последното неизбежно предизвикателство, пред което винаги е знаел, че ще бъде изправен един ден.

Почувства, че Джано е застанала до него. Попита я с очи, усещайки, че е на границата на истерията.

— Още двама пътници са се разболели, докторе. Там отзад.

— Сигурна ли сте, че не са просто хапчетата?

— Да, напълно съм сигурна.

— Добре. Веднага отивам при тях. Ще погледнете ли пак първия офицер, г-це Бенсън? Навярно има нужда от малко вода.

Едва бе стигнал до двамата нови болни и още не бе започнал да ги преглежда, когато Джанет се върна.

— Докторе, много съм обезпокоена. Мисля, че трябва…

Резкият звук на звънеца на интеркома пресече думите й като с нож. Тя стоеше вкаменена, докато звъненето продължаваше, без да спира. Бейрд пръв се раздвижи.

— Не си губете времето с това — викна той. — Бързо!

Като се движеше с пъргавина, която бе непозната за него, той се затича напред по пътеката и се втурна в пилотската кабина. Там за момент се спря, докато очите и мозъкът му регистрират какво се бе случило, и точно в този миг нещо в него, нещо с подигравателно тон, но едновременно с това и заплашителен, рече: Прав беше — това е.

Капитанът бе застинал в креслото си с лице обляно в пот, която се стичаше по яката на униформата му. С едната ръка се бе хванал за корема, а с другата натискаше бутона на интеркома върху стената до него.

С два скока лекарят се озова до него и опирайки се на облегалката, го хвана под мишниците, за да го задържи. Дън проклинаше спокойно и зловещо през стиснатите си зъби.

— Успокойте се — рече Бейрд. — Ще е по-добре да ви вдигнем оттук.

— Направих… каквото казахте… — Дън въздъхна, като затвори очи и едва изговори думите, свивайки се от болка. — Беше твърде късно… Дайте ми нещо, докторе… Дайте ми нещо, по-бързо… Трябва да издържа… да приземя самолета… Сега е на автопилот, но… трябва да кацнем… Трябва да кажем на диспечера… трябва да кажем…

Устата му се движеше безшумно. С отчаян опит той се опита да проговори още веднъж. После очите му се извъртяха нагоре и той изгуби съзнание.

— Бързо, г-це Бенсън — извика Бейрд. — Помогнете ми да го изтегля.

Като пъшкаха и се напъваха, те измъкнаха тежкото тяло на Дън от пилотското кресло и го поставиха на пода край това на първия офицер. Бейрд пъргаво извади стетоскопа си и прегледа капитана. За тези няколко секунди Джанет донесе палта и одеяло. Веднага, щом лекарят свърши, тя направи възглавница за капитана и го загърна. Когато се изправи, цялата трепереше.

— Можете ли да направите това, което искаше, докторе? Можете ли да му помогнете да се съвземе дотолкова, колкото да приземи самолета?

Бейрд пъхна инструментите си обратно в джоба. Погледна към редиците от циферблати и ключове, към щурвалите, които продължаваха да се движат по собствена воля. В полумрака, създаван от армията светещи уреди, той внезапно се почувства доста по-възрастен и непоносимо уморен.

— Вие сте част от екипажа, г-це Бенсън, така че ще бъда съвсем откровен. — Гласът му бе толкова твърд, че тя потрепери. — Можете ли да приемете някои неприятни факти?

— М-мисля, че да — заекна тя въпреки волята си.

— Много добре. Ако не закарам тези хора в болница бързо — много бързо, дори не мога да съм сигурен, че ще спася живота им.

— Но това е ужасно!

— Те се нуждаят от възбуждащи средства, от интравенозни инжекции срещу шок. Капитанът също. Той издържа твърде дълго.

— Много ли е зле?

— Скоро ще стане критично, а това се отнася и за останалите.

Джанет прошепна едва чуто:

— Докторе, какво ще правим?

— Нека да ви задам един въпрос. Колко пътници има на борда?

— Петдесет и шест.

— На колко от тях сервирахте риба за вечеря?

Джанет се помъчи да си спомни.

— Мисля, че на около петнайсетина. Повечето предпочетоха месо пред рибата, а някои не вечеряха изобщо, тъй като им бе твърде късно.

— Разбирам.

Бейрд я погледна изпитателно. Когато заговори отново, гласът му бе суров, почти войнствен.

— Г-це Бенсън, чували ли сте някога за малка вероятност?

Джанет се опита да се концентрира върху това, което й казваше.

— Малка вероятност? Да, предполагам. Но не знам какво означава.

— Ще ви кажа — рече Бейрд. — Означава следното: от общо петдесет и пет единственият ни шанс да оживеем зависи от това дали на борда на самолета има човек, който не само да може да извърши кацане, но също и да не е вечерял риба.

Думите му увиснаха във въздуха, докато двамата стояха и се гледаха втренчено.