Джон Касъл, Артър Хейли
Полет в опасност (4)

Трета глава
0145–0220

Бруно Бейрд погледна стюардесата замислено. Зад спокойната увереност на сиво-сините му очи мозъкът му бързо оцени положението, като претегляше с навик от години една или друга възможност. Пусна ръката на момичето.

— Е, не бързайте с изводите — каза той сякаш главно на себе си. После, вече припряно: — Намерете ми чантата… Колкото се може по-бързо. Преди да видя г-жа Чайлдър, ще разменя още някоя дума с капитана.

Той се върна обратно в кабината. Сега летяха хоризонтално, над вихъра. През рамото на пилота можеше да види студеното бяло сияние на луната, което превръщаше плътния килим от облаци под тях в привидно безкраен снежен пейзаж. Из него тук-там се забелязваше по нещо, което по всичко приличаше на заледен остър планински връх, чиито голи скали стърчаха над заобикалящите ги вълни. Ефектът бе приказен.

— Капитане — каза Бейрд, като се наведе над празната седалка на втория пилот. Дън се обърна към него с изпито лице, изгубило всякакъв цвят под светлината на луната. — Капитане, нямам време да обяснявам. Чакат ме някои доста болни хора, които имат нужда от вниманието ми.

Дън кимна късо.

— Да, докторе. Какво има?

— Предполагам, че вие сте вечеряли след другия офицер, така ли е?

— Да, вярно е.

— Колко време след него?

Очите на Дън се свиха.

— Около половин час по-късно, бих казал. Може би малко повече, но не много. — Изведнъж осъзна накъде биеше лекарят с въпроса си. Подскочи в креслото си и плесна върха на щурвала с длан. — Дявол да го вземе, точно така. Аз също ядох риба.

— Добре ли се чувствате?

Капитанът кимна.

— Да. Чувствам се добре.

— Хубаво. — В гласа на Бейрд се забеляза облекчение. — Веднага, щом си получа чантата, ще ви дам очистително.

— Ще се отърва ли с това?

— Зависи? Надали сте успели да смелите всичко досега. Във всеки случай не е задължително всеки, който е ял риба, да бъде засегнат — при такива неща няма логика. Може да сте единственият, на който да му се размине.

— Дано да е така — измърмори Дън, вгледан сега в блясъка на луната отпред.

— А сега слушайте — каза Бейрд. — Има ли някакъв начин да се блокира управлението на този самолет?

— О, да — отвърна Дън. — Има автопилот. Но той не може да ни приземи…

— Предлагам ви да го включите или каквото трябва да сторите там, просто за всеки случай. Ако се почувствате зле, незабавно ме извикайте. Не знам дали мога да помогна особено, но ако се появят симптоми, те се развиват бързо.

Кокалчетата на ръцете на Дън блеснаха в бяло, когато хвана здраво щурвала.

— Добре — рече той спокойно. — Ами г-ца Бенсън, стюардесата?

— Нищо й няма. Яла е месо.

— Е, това е нещо. Вижте, побързайте, за бога, с вашето очистително. Не мога да поемам никакъв риск, управлявайки този самолет.

— Бенсън ще побърза. Ако не греша, отзад има най-малкото двама души в дълбоко шоково състояние. И още нещо — добави Бейрд, поглеждайки право в очите на капитана. — Абсолютно ли сте сигурен, че нямате друг избор, освен да продължите нататък?

— Сигурен съм — отговори мигновено Дън. — Проверих отново и отново. Тежки облаци и приземна мъгла до другия край на планините. Калгари, Едмънтън, Летбридж — всички са затворени за полети. Това е нормално, когато видимостта на земята е нула. И обикновено не би ни притеснявало.

— Да, но сега ни притеснява.

Лекарят отстъпи назад да излезе, но Дън му викна:

— Само за минута. — Когато докторът спря, той продължи: — Аз ръководя този полет и трябва да знам фактите. Така че кажете ми всичко подред. Какви са шансовете, че няма да ми има нищо?

Бейрд поклати сърдито глава, като за миг загуби самообладание:

— Откъде да знам? — отговори той разярено. — Никакви правила не важат за такива неща.

Отново бе спрян, преди да напусне пилотската кабина.

— О, докторе.

— Да?

— Радвам се, че сте на борда.

Бейрд излезе, без да каже ни дума повече. Дън пое дълбоко въздух, като мислеше върху казаното и търсеше с разума си възможна стратегия за действие. Не за пръв път през кариерата си на летец се почувства в плен на изострените си възприятия. Този път обаче съзнанието му за отговорността за безопасността на големия и сложен самолет и близо шейсет живота бе примесено с внезапното ледено предчувствие за катастрофа. Така ли се чувства човек в подобна ситуация? По-старите пилоти, които са влизали в бой през войната, винаги твърдяха, че ако продължиш да играеш играта достатъчно дълго, накрая ще я спечелиш. А как стана така, че в рамките на половин час един нормален, всекидневен, обикновен полет, при който се превозваше тълпа щастливи футболни запалянковци, се превърна в кошмар на близо четири мили над земята — нещо, което може да се появи на първите страници на стотина вестника?

Отблъсна тези мисли от себе си с дълбоко отвращение. Имаше да върши други неща, неща, които изискваха пълната му концентрация. Като протегна дясната си ръка, завъртя ключовете на таблото на автопилота, като изчака всички уреди да се настроят напълно и да светне съответният индикатор, който да му покаже, че може да започне със следващата стъпка от превключването. Най-напред елероните, които имаха нужда от леко нагласяване посредством компенсиращия диск, за да преминат изцяло на автоматично управление. После настрои руля и елеваторите, докато всичките четири лампички, разположени в горната част на таблото, престанаха да мигат и засветиха с постоянен блясък. Доволен, Дън погледна към панорамния индикатор за отклонение от курса и вдигна ръце от кормилото. После седна назад в креслото и остави самолетът да лети сам, докато сам той извърши щателна проверка на пилотската кабина. За неопитно око тя представляваше странна гледка. Тъй както двама невидими мъже седяха в пилотските кресла, щурвалите — близнаци се движеха леко напред, назад, после пак напред. Компенсирайки въздушните течения, когато те леко изтласкваха самолета, рулят също се движеше сам сякаш по собствено желание. По широкия обхват на двойното командно табло всяка от дузините стрелки регистрираше своята собствена история.

Като завърши проверката, той посегна към микрофона, който висеше на куката си до главата му. Бързо го закачи на врата си и нагласи слушалките. Микрофонът се извъртя при докосването му, така че тънката метална шина почти се долепи до бузата му. Той яростно духна през мустаците си, издувайки ги нагоре, така че те на практика се опряха в носа му. Е, рече си той, хайде.

Ключът бе на позиция за предаване и гласът му зазвуча спокоен и непритеснен.

— Ало, Диспечерски център Ванкувър. Тук е чартърен полет 714 на „Кленов лист“. Имам извънредно съобщение за аварийна ситуация. Имам извънредно съобщение за аварийна ситуация.

Слушалките му запращяха мигновено:

— Чартърен полет 714 на „Кленов лист“. Говорете, моля.

— Диспечерски център Ванкувър. Тук е Полет 714. Слушайте. На борда имаме три сериозни случая на предполагаемо отравяне с храна, включително на първия офицер, а са възможни и още. Искаме, когато кацнем, да ни чакат готови линейки и медицинска помощ. Моля, предупредете болниците в близост до летището. Не сме сигурни, но предполагаме, че отравянето може да е причинено от риба, сервирана на борда. По-добре блокирайте всякаква храна, идваща от същия източник, докато не установим със сигурност причината за отравянето. Знаем, че поради късното ни пристигане в Уинипег храна не бе доставена от редовните снабдители на полетите. Моля проверете. Разбрахте ли?

Изчака потвърждението, като очите му се носеха вяло по замръзналото море от облаци напред и под него. Диспечерският център във Ванкувър прозвуча сурово и безлично както винаги, но Дън можеше да си представи каква бомба от думи бе пуснал там, на далечното западно крайбрежие, и какво избухване на активни действия бе предизвикал. Почти изтощен привърши предаването и се облегна назад. Чувстваше се странно натежал и уморен, като че ли в жилите му бе започнало да тече олово. Докато очите му автоматично минаха по циферблатите на уредите, образите им започнаха сякаш да се отдалечават, докато не отидоха много, много далеч. Усети, че челото му е покрито със студена пот, и потрепери от внезапен неуправляем спазъм. После, в нов изблик на гняв срещу коварството на тялото си в такова кризисно време, той хвърли цялата си сила и концентрация в повторна проверка на курса, на предполагаемото време на пристигане, на очакваните напречни ветрове над планините, на плана на пистите във Ванкувър. Нямаше никаква представа дали са изминали по-малко или повече от няколко минути, докато свърши с подготовката си. Взе дневника на полета, отвори го и погледна ръчния си часовник. С тъпа и мъчителна бавност съзнанието му започна да се бори с херкулесовата задача да определи часовете на събитията през нощта.

Върнал се в салона на самолета, д-р Бейрд завиваше с нови сухи одеяла отпуснатото тяло на г-жа Чайлдър, изхвърляйки старите върху пътеката. Жената лежеше безпомощно със затворени очи и разтворени сухи устни, като трепереше и стенеше тихо. Горната половина на роклята й бе влажна и изцапана с петна. Докато Бейрд я наблюдаваше, обзе я нов пристъп. Очите й обаче не се отвориха.

Бейрд се обърна към съпруга й:

— Бършете я и се опитайте да я държите суха, доколкото можете. И затоплена. Трябва да се стопли.

Чайлдър протегна ръка и хвана лекаря за китката.

— В името на бога, докторе, какво става? — Гласът му бе писклив. — Май е доста зле, нали?

Бейрд погледна отново към жената. Дишането й бе учестено и леко.

— Да, зле е — отговори той.

— Е, не можем ли да сторим нещо за нея… да й дадем нещо?

Бейрд поклати глава.

— Има нужда от лекарства, каквито ни липсват — антибиотици. Единственото, което можем да направим, е да я стоплим.

— Но навярно дори само вода…

— Не. Тя ще повърне от нея. Жена ви е в безсъзнание, Чайлдър. По-полека! — добави бързо Бейрд, когато мъжът се надигна разтревожен. — Това е обезболяващото средство на самата природа. Не се безпокойте. Тя ще се оправи. Работата ви ще е да я наблюдавате и да й държите топло. Дори в безсъзнание тя вероятно ще продължи да се опитва да повърне. Ще се върна пак.

Бейрд се приближи към следващата редица места. Един мъж на средна възраст, с разкопчана яка и ръце, стискащи корема му, седеше почти изпаднал от седалката. Главата му бе отметната назад и се въртеше ту на едната, ту на другата страна, а челото му блестеше в пот. Погледна нагоре към лекаря, като обтегна устни от болка.

— Това е убийство — изфъфли той. — Никога по-рано не съм се чувствал така.

Бейрд извади молив от джоба на сакото си и го задържа пред мъжа.

— Чуйте ме — рече той. — Искам да вземете този молив.

Мъжът повдигна ръка с усилие. Пръстите му се опитаха да хванат молива с опипване, но той се плъзна между тях. Очите на Бейрд се свиха. Помогна на мъжа да се изправи в по-удобно положение и го зави здраво с одеяло.

— Не мога да се държа — оплака се мъжът, — а главата ми сякаш е в менгеме.

— Докторе — извика някой, — елате тук, моля ви!

— Ей-сега — отвърна Бейрд. — Всеки, който ме вика, ще го видя по реда му.

Стюардесата притича към него, държейки кожена чанта.

— Добро момиче — каза Бейрд. — Точно тази. Не че мога да сторя много… — Гласът му замря, докато мислеше усилено. — Къде е микрофонът ви за вътрешната уредба? — запита той.

— Ще ви покажа — отговори Джанет. Тя го отведе назад и му посочи телефона на стената.

— Как е г-жа Чайлдър, докторе? — поинтересува се тя.

Бейрд сви устни.

— Нека не се правим, че е друго… Засегната е сериозно — съобщи той. — И ако не греша, скоро ще има и други, на които ще им е също толкова лошо.

— Все още ли мислите, че е отравяне с храна? — Бузите на Джанет бяха съвсем пребледнели.

— Почти съм сигурен. Стафилококи, бих казал, въпреки че някои от симптомите показват дори по-лошо. Освен това отравянето може да е било причинено от бацили на салмонела… Кой може да определи без съответна диагноза?

— Очистително ли мислите да раздавате?

— Да, с изключение на тези, които вече са болни. Ето всичко, което мога да направя. Това, от което навярно ще имаме нужда, са антибиотици, но няма смисъл да мечтаем за това. — Като вдигна слушалката, Бейрд замълча. — Веднага, щом успеете — посъветва я той, — организирайте да ви помогнат да изчистите малко тук. Поръсете обилно с дезинфекциращо средство, ако имате такова. О, и когато разговаряте с болните пътници, кажете им да забравят условностите на етикета и да не заключват вратата на тоалетната, защото не искаме някой да припадне там. — Замисли се за малко, после натисна бутона на вътрешната уредба. — Дами и господа — започна той, — моля за вашето внимание. Моля за вниманието ви. — Чу шумът на гласовете да притихва, като остана само равномерното бръмчене на двигателите. — Най-напред трябва да ви се представя — продължи той. — Казвам се Бейрд и съм лекар. Някои от вас се чудят каква е тази болест, която е поразила спътниците ви, и смятам, че е време всички да научат какво става и какво се опитвам да направя. Добре, доколкото мога да кажа въз основа на ограничените средства, с които разполагам, на борда имаме няколко случая на отравяне с храна и разсъждавайки — разсъждение, което тепърва трябва да се докаже — мисля, че причината за това е рибата, която бе сервирана на някои за вечеря. — Възбудено шушукане се надигна при думите му. — А сега ме слушайте, моля — рече той. — Няма причини за тревога. Повтарям, няма причини за тревога. За пътниците, получили пристъпи, се грижим стюардесата и аз, а капитанът се е обадил по радиото да ни чака и друга медицинска помощ, когато кацнем. Ако сте вечеряли риба, от това не следва задължително, че също ще бъдете засегнати. Рядко има валидно правило за такъв род неща и напълно е възможно да имате имунитет срещу това. Все пак ще вземем някои предпазни мерки и стюардесата и аз ще обиколим всички ви. Искам да ни кажете дали сте яли риба. Ако сте яли, ние ще ви кажем как да си помогнете сами. Така че ако сега останете всички по местата си, ще започнем веднага. — Бейрд вдигна пръст от бутона и се обърна към Джанет: — Единственото, което наистина можем да сторим в момента, е да им окажем незабавно първа помощ.

Джанет кимна.

— Имате предвид хапчетата ли, докторе?

— Има две неща, които можем да направим. Не знаем със сигурност причината за отравянето, но можем да предположим, че е била погълната, така че като начало всеки, който е ял риба, трябва да изпие няколко чаши вода — става дума за тези, които не са твърде зле, естествено. Това ще помогне да се разтвори и разреди отровата и да намали токсичните ефекти. След това ще дадем очистително. Ако хапчетата в чантата ми не стигнат, ще трябва да използваме сол. От нея имате ли достатъчно?

Имаме само няколко малки пакетчета, които даваме с обедите, но можем да ги отворим.

Добре. Най-напред да видим докъде ще стигнат хапчетата. Ще започна с тях тук отзад, а вие започнете да носите вода на тези, които вече са засегнати. Занесете малко и на първия офицер. Ще имате нужда от помощ.

Излизайки от сервизното помещение, на практика Бейрд се вряза в слабия, печален човек от Ланкшир, наречен Жежкия.

Мога ли да ви помогна с нещо, докторе? — запита той загрижено.

Бейрд си позволи да се усмихне.

— Благодаря. Най-напред какво вечеряхте?

— Месо, слава богу — въздъхна пламенно Жежкия.

Добре. Тогава няма да се тревожим за вас за момента. Ще помогнете ли на стюардесата да разнесе вода на пътниците, на които им е призляло? Искам да изпият най-малкото по три чаши, ако е възможно — дори повече, стига да могат.

Жежкия влезе в сервизното помещение, като отвърна на леко уморена усмивка на Джанет. При други обстоятелства тази нейна усмивка гарантирано би ускорила пулса на кой да е самолетен екипаж, но в случая с ланкашърския представител можеше да се забележи следата от страха, която се криеше зад вълнението му. Той й смигна:

— Не се тревожете, госпожице. Всичко ще се оправи.

Джанет го изгледа с благодарност.

— Сигурна съм в това, благодаря ви. Вижте, тук е кранът за вода, а ето там са чашите, г-н…

— Момчетата ме наричат Жежкия.

— Жежкия ли? — повтори Джанет невярващо.

— Да, Жежкия от Ланкшир… нали разбирате.

— О! — Джанет избухна в смях.

— Така е по-добре. А сега, кажете, къде са чашките за чай? Хайде, дете, да започваме. Ама че самолет. Първо ви дава вечеря, после си я иска обратно.

 

 

Доста труд е необходим, за да се наруши равновесието на съвременно летище. На такива места паниката е нещо непознато и безжалостно би била потушена, ако се появеше, тъй като може да се окаже доста смъртоносна опасност.

В диспечерската зала във Ванкувър, където се приемаше съобщението на Дън, се разиграваше сцена на потисната възбуда. Пред радиоуредбата един оператор със слушалки върху главата записваше съобщението на Дън направо върху пишеща машина, като прекъсна само за миг, за да натисне алармения звънец върху бюрото си. Продължи да пише все така невъзмутимо, когато зад него застана друг мъж и протегна врат над рамото му, за да чете думите при появата им върху листа. Новодошлият, извикан със звънеца, беше Главният диспечер на летището, висок, слаб мъж, прекарал живота си във въздуха. Той познаваше условията за летене над северното полукълбо толкова добре, колкото и собствения си двор. Дори на практика по-добре, тъй като лукът винаги прецъфтяваше. Прочете половината съобщение, после рязко се отдръпна назад и даде през рамо бързо нареждане на телефонния оператор в другия край на залата.

— Свържи ме веднага с Ръководството на въздушното движение. После осигури телексна връзка с Уинипег. Съобщението е приоритетно. — Главният диспечер вдигна един телефон, изчака няколко секунди, а после каза: — Тук е Диспечерският център във Ванкувър. — Гласът му бе измамно спокоен. — Чартърен полет 714 на „Кленов лист“ от Уинипег за Ванкувър съобщава за аварийна ситуация. Сериозно отравяне с храна на пътници, имам предвид наистина сериозно. Първият офицер също е засегнат. Желателно е да изчистите всички въздушни коридори под тях за приближаване и кацане с предимство. Можете ли? Добре. Предполагаемият час на пристигане е 0505. — Главният диспечер погледна часовника на стената: той показваше 0215. — Хубаво. Ще ви информираме своевременно. — Той натисна вилката на телефона с палец и като го задържа там, викна на телексния оператор: — Свързахте ли се вече с Уинипег? Добре. Изпратете следното съобщение: До Главния диспечер на Уинипег. Спешно. Чартърен полет 714 на „Кленов лист“ съобщава за сериозно отравяне с храна на пътници и екипаж, предизвикано вероятно от риба, сервирана за вечеря на борда. Задължително проверете източника и спрете всякакво сервиране на храна, дошла от същото място. Трябва да знаете, че доставчикът не е, повтарям, не е от редовните снабдители на полетите. Това е всичко. — Отново се обърна към телефонния оператор: — Свържи ме с местния представител на Чартърна авиокомпания „Кленов лист“. Името му е Бърдик. След това искам да говоря с градската полиция, с дежурния офицер. — После пак се наведе над рамото на радиооператора и дочете вече цялото съобщение. — Предай потвърждение, че съобщението е прието, Грег. Кажи им, че въздушните коридори на всички височини под тях ще бъдат освободени и че ще получат инструкции за кацане по-късно. Също ще искаме после още информация за състоянието на заболелите пътници.

На етажа под тях един оператор на Ръководството на въздушното движение на Западна Канада се извъртя на стола си и викна през залата:

— Какво е зелената единица между Калгари и тук?

— „Норд Стар“ на Военновъздушните на 18 000, пътуващ на запад. Току-що е засечен над Пентиктън. „Кленов лист“ 714…

— 714 е в беда. Искат да изчистим всички височини под тях.

— „Норд Стар“ е доста пред тях, а отзад няма нищо наблизо. Има един „Констелейшън“ в източна посока, готов за излитане.

— Дайте му разрешение, но за момента задръж всякакви други полети на изток. Наредете на „Норд Стар“ да кацне веднага, щом пристигне.

На горния етаж Главният диспечер отново хвана телефона, като с едната си ръка държеше слушалката, а с другата се опитваше да освободи възела на вратовръзката си. После раздразнено хвърли връзката от червена коприна върху масата.

— Ало, Бърдик? Тук е Главният диспечер. Слушай, получихме съобщение за аварийна ситуация на един от вашите полети — 714 от Торонто и Уинипег. Да? Не, самолетът е наред. Първият офицер и неколцина пътници са засегнати от отравяне с храна. Незабавно се обадих в Уинипег. Казах им да проследят източника на храната. Очевидно не е обичайният доставчик. Не, така е. Виж, по-добре ще е да дойдеш тук веднага, щом можеш. — Натисна пак вилката с палец и кимна на оператора: — Полицията? Свърза ли се? Добре, прехвърли ми ги. Ало, тук е Главният диспечер на летище Ванкувър. С кого говоря, моля? Слушайте, инспекторе, имаме аварийна ситуация на пристигащ самолет. Няколко души от пътниците и един от екипажа са се отровили с храна и ще са ни нужни линейки и лекари тук на летището. Да? Три сериозни случая, възможни са и други — пригответе се за повече. Самолетът трябва да пристигне в пет местно време — след около два часа и половина. Ще успеете ли да предупредите болниците, да осигурите линейките и да организирате ли управлението на транспорта? Добре. Ще ви се обадим отново, веднага щом получим повече информация.

Хари Бърдик дойде за по-малко от пет минути и, пъхтейки, влезе в залата. Местният представител на „Кленов лист“ беше нисък пълничък човек с изобилни запаси на телесни сокове — неизчерпаеми, както изглежда, защото никой не го бе виждал с лице, по което да не текат ручейчета пот. Застана на средата на залата със сако, преметнато на ръката, като поемаше дълбоко въздух след бързането и бършеше лунния пейзаж на лицето си с голяма носна кърпа на сини точки.

— Къде е съобщението? — избоботи той. Погледът му премина бързо по листа, който радиооператорът му подаде. — Какво е времето в Калгари? — запита той Главния диспечер. — Дотам биха стигнали по-бързо, нали?

— Опасявам се, че не е хубаво. Навсякъде на изток от Скалистите планини, чак до Манитоба, мъглата се спуска почти до тревата. Ще трябва да стигнат дотук.

Един служител се обади високо, държейки в ръка телефонна слушалка:

— Туристически агент иска да знае кога ще подновим полетите на изток. Пита дали да задържи пътниците в центъра на града или да ги докара тук?

Бърдик поклати загрижено глава.

— Къде са се намирали при последното обаждане? — запита той. Подадоха му списък със заведените обаждания и той го прегледа замислено.

Главният диспечер викна на обадилия се служител:

— Кажи му да ги задържи в града. Не искаме тълпи тук. Ще го известим, когато сме готови.

— Споменахте, че ще дойде и медицинска помощ? — попита Бърдик.

— Да — отговори Главният диспечер. Градската полиция урежда това. Ще предупредят болниците и ще се погрижат за настаняването, когато самолетът пристигне.

Бърдик щракна с дебели пръсти:

— Хей! Онова съобщение. След като се казва, че първият офицер е болен, сигурно го е изпратил капитанът. А той самият засегнат ли е? По-добре го попитайте. А докато го правите, аз ще проверя дали има лекар на борда. Никога не се знае. Предайте им, че оттук ще може да им даваме медицинска консултация в случай, че имат нужда от нея.

Главният диспечер кимна и взе в ръка микрофона от стойката му върху бюрото на радиооператора. Преди да заговори обаче Бърдик извика:

— Ами ако допуснем, че и капитанът се разболее. Който тогава ще…

Той не довърши изречението, тъй като срещна погледа на човека срещу себе си.

— Не предполагам нищо — каза Главният диспечер. — Моля се, това е всичко. Да се надяваме, че и онези бедни дяволчета там горе също се молят.

Като издиша шумно, Бърдик бръкна в джобовете си за цигари.

— Джо — рече той на телефонния оператор, — свържи ме, ако обичаш, с д-р Дейвидсън. Ще намериш номера му в списъка за извикване при аварийна ситуация.