Джон Касъл, Артър Хейли
Полет в опасност (3)

Втора глава
0045–0145

Капитанът почти бе завършил обиколката си и се наслаждаваше на няколкото мига отпускащ разговор с един от пътниците, дребен мъж, който изглежда бе пътувал с него и преди.

— Знам, че с тях приличам малко на офицер от кралските военновъздушни сили — разправяше Дън, смутено приглаждайки с пръсти рунтавите си мустаци, — но от толкова време ги нося, че сега не мога да се разделя с тях — все едно като със стар приятел, разбирате ли.

— Обзалагам се, че сте дали обет пред момичетата — рече дребният мъж. — Как ви наричат тогава? Бобъра ли?

— Е, не — отвърна Дън, скрил лека усмивка под космите на горната си устна. — На този самолет си падаме по интелектуалци. Казват „Как си, Дън?“ или, най-често, просто Дънсинан.

— Просто какво? — запита дребният мъж.

— Дънсинан — отговори капитанът умишлено сериозно. — Не го ли познавате? Къде ви е Макбет?

Дребният мъж го изгледа в недоумение.

— Къде ми е Макбет ли? — повтори той неразбиращо. — Шегувате ли се с мен?

Капитанът вече бе отминал нататък. Докато бе разговарял, в погледа му бе попаднала стюардесата по-надолу по пътеката, навела се над една пътничка и сложила длан върху челото й. Когато Дън се приближи, жената, която по-скоро лежеше, отколкото седеше на мястото си, отпусна глава назад върху облегалката и изведнъж се смръщи. Очите й се свиха сякаш от болка. Капитанът докосна леко ръката на стюардесата.

— Има ли някакъв проблем, г-це Бенсън? — запита той.

Джанет се изправи.

— Госпожата не се чувства добре заради времето — каза тя напълно спокойно. — Ще й донеса аспирин. Ей сега се връщам.

Дън зае мястото й и се наведе над жената и мъжа до нея.

— Мъчно ми е да чуя, че не сте добре — рече той със съчувствие. — Какво ви има по-точно?

Жената вдигна поглед към него.

— Н-не знам — отговори тя с тих глас. — Съвсем внезапно сякаш ме преряза. Просто преди няколко минути. Лошо ми е, замаяна съм и… и ужасно ме боли… там долу. — Посочи корема си. — Съжалявам, че ви създавам главоболия…

— Хайде, хайде, мила — прошепна мъжът до нея. — Само лежи спокойно. Сега ще се оправиш. — Той се обърна към капитана: — Леко прилошаване от височината, предполагам?

— Възможно е да е така, господине — отвърна Дън. Погледна замислено към жената и забеляза, че по бледото й чело бе започнала да избива пот, косата й вече бе разбъркана и кокалчетата й бяха побелели, като с едната си ръка бе стиснала страничната облегалка, а другата бе подала на мъжа си. — Съжалявам, че не се чувствате добре — каза той благо, — но съм сигурен, че стюардесата ще ви помогне. Опитайте се да се отпуснете, колкото можете. Ако това ще е утеха за вас, мога да ви кажа, че пътуването изглежда ще е спокойно.

Той се отдръпна, за да стори път на Джанет.

— Ето ме отново — каза стюардесата, като подаде хапчетата. — Вземете ги. — Тя повдигна главата на жената напред, за да й помогне да отпие няколко глътки вода от чашата. — Това е добре. А сега нека се разположите малко по-удобно. — Загърна жената с одеяло. — Така как е? — Жената кимна с благодарност. — Ще се върна след няколко минути да видя как се чувствате. Не се стеснявайте да използвате хартиеното пликче, ако ви се наложи. А ако имате спешно нужда от мен, просто натиснете копчето на звънеца до прозореца.

— Благодаря ви, госпожице — рече съпругът. — Сигурен съм, че след малко ще се оправи. — Погледна жена си с усмивка, като че ли да убеди себе си. — Опитай се да си починеш, скъпа. Ще ти мине.

— Надявам се — обади се Дън. — Знам колко неприятно може да е това. Надявам се, че скоро ще се почувствате по-добре, госпожо, и на двама ви пожелавам лека нощ.

Той продължи по пътеката и изчака Джанет в сервизното помещение.

— Кои са тези? — попита той, когато стюардесата се върна.

— Г-н и г-жа Чайлдър. Джон Чайлдър. Само преди петнайсетина минути нищо й нямаше.

— Хм. Е, ще ми съобщиш, ако й призлее повече, за да мога да се обадя и предупредя по радиото.

Джанет стрелна поглед към него.

— Защо? За какво мислиш?

— Не знам. Не ми хареса видът й. Предполагам, че може да е морска болест или просто жлъчна криза, обаче май здравата я е ударила. — Капитанът изглеждаше леко обезпокоен и несъзнателно барабанеше с пръсти по металния ръб на мивката. — Имаме ли лекар в списъка на пътниците?

— Никой не е регистриран като доктор — отговори Джанет, — но мога да поразпитам.

Дън поклати глава.

— Не ги безпокой сега. Повечето от тях се канят да спят. Ела да ми кажеш как е след около половин час. Проблемът е — добави той спокойно, като се обърна да си върви, — че имаме още четири часа полет, преди да стигнем крайбрежието.

Връщайки се към пилотската кабина, той се спря за миг да се усмихне на болната жена. Тя се опита да отвърне на усмивката му, но внезапен пристъп на болка я накара да затвори очи и да се извие върху седалката. В продължение на няколко секунди Дън я наблюдаваше внимателно. После продължи нататък, затвори след себе си вратата на пилотската кабина и се мушна в креслото си. Свали капитанската си шапка и си сложи големите слушалки, после микрофона с подвижното рамо. Пит летеше на ръчно управление. Разпилени парчета облаци сякаш се хвърляха върху прозорците отпред, обгръщаха ги за миг и после изчезваха.

— Събират се кълбести буреносни облаци — отбеляза първият офицер.

— Така изглежда.

— Аз ще поема. По-добре да се качим над тях. Искай разрешение за двадесет хиляди.

— Слушам. — Пит натисна копчето за предаване на микрофона си. — 714 до Регина — повика той.

— Говорете, 714 — изпука гласът в слушалките.

— Навлизаме в лошо време. Бихме искали разрешение за двадесет хиляди.

— 714. Изчакайте. Ще попитам РВД.

— Благодаря — отвърна Пит.

Капитанът се вгледа в облачния вихър напред.

— Хубаво ще е да предупредиш Джанет да затегнат предпазните колани, Пит — предложи той, като с автоматични движения коригираше желанието на самолета да подскача и се откланя от курса.

— Добре. — Пит се пресегна за телефона на стената до него. Самолетът се разтресе за кратко, когато се освободи от една облачна стена, само за да се вреже почти веднага в друга.

— Полет 714 — долетя глас по радиото. — РВД ви дава разрешение за двадесет хиляди. Приемам.

— 714 — потвърди Пит. — Благодаря и край.

— Да вървим — рече капитанът.

Звукът на двигателите стана по-нисък и плътен, когато самолетът започна да се изправя нагоре и стрелката на висотомера върху таблото да отбелязва постоянно изкачване с по петстотин фута в минута. Дългата чистачка ритмично почистваше с широк размах прозореца от едната до другата му страна.

— Няма да съжалявам, когато се измъкнем от тази мръсотия — обади се първият офицер.

Дън не отговори. Очите му се бяха впили в циферблатите пред него. Никой от пилотите не чу стюардесата, когато влезе. Тя докосна капитана по рамото.

— Капитане — рече тя напрегнато, но добре владеейки гласа си. — Онази жена. Сега е още по-зле. А вече има и друг болен, един от мъжете.

Дън не се обърна към нея. Протегна ръка и запали светлините за кацане. Острите лъчи прорязаха пред тях сипещия се дъжд и сняг. Той изключи светлините и започна да настройва ключовете за двигателите и разледеняването.

— Не мога да дойда в момента, Джанет — отговори той, докато работеше. — По-добре направи това, което говорихме, и виж дали ще успееш да намериш някой лекар. Нека също всички затегнат предпазните колани, защото може доста да се поразклатим. Ще дойда веднага, когато имам възможност.

— Да, капитане.

Като излезе от пилотската кабина, Джанет рече толкова силно, колкото гласът й да стигне до редиците от пътници:

— Моля затегнете предпазните колани. Може леко да се раздрусаме.

Тя се наведе над първите двама пътници от дясната й страна, които мигаха полузаспали.

— Извинете — каза тя колкото се може по-непреднамерено, — случайно някой от вас да е лекар?

Мъжът, който седеше по-близо до нея, поклати глава.

— Съжалявам, но не — измърмори той. — Станало ли е нещо?

— Не, нищо сериозно.

Вик от болка привлече вниманието й. Тя забърза по пътеката към мястото, където г-жа Чайлдър полусвита в обятията на мъжа си стенеше със затворени очи. Джанет гъвкаво приклекна и избърса блестящата пот от челото на жената. Чайлдър я изгледа с лице, сбръчкано от безпокойство.

Какво можем да направим, госпожице? — запита той. — Какво мислите, че й има?

— Дръжте я да се стопли — каза Джанет. — Ще видя дали няма лекар на борда.

— Лекар ли? Дано да има. А какво ще правим, ако няма?

— Не се безпокойте, господине, веднага ще се върна.

Джанет се изправи, хвърли бърз поглед на страдащата жена и пристъпи към следващите седалки, повтаряйки с тих глас въпроса си:

— Някой болен ли е? — запитаха я.

Просто чувства неразположение. Понякога се случва при летене. Извинете, че ви обезпокоих.

Една ръка се вкопчи в нея. Беше един от карето пиячи на уиски с пожълтяло и бляскаво лице.

Извинете, госпожице, че отново ви притеснявам. Чувствам се ужасно. Може ли да получа чаша вода?

— Да, разбира се. Отивам да донеса.

— Никога не съм се чувствал така по-рано. — Болният мъж се отпусна назад и изду бузи от повдигане.

Един от спътниците му се размърда, отвори очи и се изправи на седалката.

— Какво става с теб? — изръмжа той.

— Нещо отвътре — рече болният мъж. — Имам усещането, че се разпадам. — И притисна корема си с ръце, когато го разтресе нов спазъм.

Джанет леко бутна Спенсър по рамото. Той отвори едното си око, после и другото.

— Съжалявам много, че ви събудих, господине — каза тя, — но някой от вас да е лекар?

Спенсър започна да се съвзема.

— Лекар ли? Не, предполагам, че не, госпожице.

Тя кимна и понечи да тръгне.

— Почакайте само за миг — спря я той. — Май си спомням… да, естествено, че е лекар. Господинът до мен е лекар.

— О, слава богу — пое дъх стюардесата. — Бихте ли го събудили, моля?

— Разбира се. — Спенсър вдигна очи към нея, докато сръгваше отпуснатото тяло на мъжа до себе си. — Да няма някой болен, а?

— Просто чувства леко неразположение — отговори Джанет.

— Хайде, докторе, събудете се — подкани го сърдечно Спенсър. — Изглежда, че в края на краищата все пак ви извикаха през нощта.

— Лекар ли сте, господине? — запита Джанет обезпокоено.

— Да, да. Аз съм д-р Бейрд. Защо, какво има?

— Имаме двама пътници, които са доста неразположени. Бихте ли ги погледнали, ако обичате?

— Неразположени? Да, естествено.

Спенсър стана, за да пусне лекарят да излезе.

— Къде са те? — попита Бейрд, разтривайки очите си.

— Мисля, че е най-добре да видите първо жената, докторе — каза Джанет и го поведе. — Моля затегнете предпазните си колани — повтаряше тихо тя, докато минаваха покрай другите пътници.

Г-жа Чайлдър сега се бе излегнала дотолкова, доколкото позволяваше седалката. Конвулсии от болка свиваха тялото й. Дишаше тежко, с дълги, разтърсващи вдишвания. Косата й бе мокра от пот.

Бейрд спря да я огледа за миг. После коленичи и взе китката й.

— Този господин е лекар — обяви Джанет.

— Радвам се да ви видя, докторе — рече възбудено Чайлдър.

Жената отвори очи.

— Докторе… — Направи усилие да говори с треперещи устни.

— Просто се отпуснете — каза Бейрд, вгледан в ръчния си часовник. Остави китката й, бръкна в сакото си и извади офталмоскоп. — Разтворете очите си широко — нареди той меко и прегледа едно по едно всяко око под ярката светлина на инструмента. — Добре? Чувствате ли някаква болка? — Жената кимна. — Къде? Тук? Или тук? — Като опипваше корема й, тя внезапно се стегна и едва задържа вик от болка. Той я зави отново, пипна челото й и се изправи. — Жената ваша съпруга ли е? — запита той Чайлдър.

— Да, докторе.

— Оплаквала ли се е от нещо друго, освен от болката?

— Беше й много зле, повърна всичко.

— Кога започна това?

— Не много отдавна, предполагам. — Чайлдър погледна безпомощно Джанет. — Всичко стана така изведнъж.

Бейрд кимна замислено. Отдалечи се, като взе Джанет под ръка и й заговори съвсем тихо, за да не ги чуят околните пътници, които гледаха в тях.

— Давали ли сте й нещо? — разпита той.

— Само аспирин и вода — отговори Джанет. — Това ме подсеща. Обещах чаша вода на мъжа, който не е добре…

— Чакайте — рече остро Бейрд. От сънливостта му сега нямаше и следа. Беше буден и властен. — Къде сте учили как да се грижите за болни?

Джанет се изчерви от тона му.

— В училището за стюардеси, обаче…

— Без значение е. Но няма особен смисъл да се дава аспирин на някой, който на практика повръща. Само ще му стане по-лошо. Затова единствено вода.

— Съсъжалявам, докторе — заекна Джанет.

— Мисля, че ще е добре да отидете при капитана — заяви Бейрд. — Кажете му, че се налага веднага да кацнем. Тази жена трябва да бъде откарана в болница. Нека я чака линейка.

— Знаете ли какво й има?

— Тук не мога да направя точна диагноза. Но е достатъчно сериозно, за да кацнем в най-близкия град с болница. Това може да кажете на капитана.

— Добре, докторе. Докато съм там, ще погледнете ли и другия болен пътник? Той се оплаква от същото неразположение и болки.

Бейрд я изгледа остро.

— Същите болки ли казвате? Къде е той?

Джанет го поведе напред, където седеше болният мъж, превит и повръщащ, поддържан от приятеля си от съседната седалка. Бейрд се наведе да го погледне в лицето.

— Аз съм лекар. Ще си дръпнете ли главата назад, моля? — Докато го преглеждаше набързо, попита: — Какво сте яли през последните двайсет и четири часа?

— Само обикновените неща — промълви мъжът, сякаш цялата му сила го бе напуснала. — На закуска — каза той — шунка с яйца… На обяд салата… сандвич на летището… После вечерята тук. — По брадичката му се спусна струйка слюнка. — Тази болка, докторе. И очите.

— Какво ви има на очите? — веднага запита Бейрд.

— Не мога да си фокусирам погледа. Виждам всичко двойно.

На спътника му това изглежда се стори смешно.

— Това уиски май наистина е силно — възкликна той.

— По-тихо — сопна се Бейрд. Изправи се и налетя на Джанет и капитана, застанали до него. — Стоплете го, завийте го с още одеяла — нареди той на Джанет.

Капитанът му направи знак да го последва към сервизното помещение. Веднага след като останаха сами, Бейрд запита:

— След колко време ще можем да кацнем?

— Там е проблемът — отговори късо Дън. — Не можем.

Бейрд го стрелна с поглед.

— Защо?

— Заради времето. Току-що проверих по радиото. Над прериите от тази страна на планините има ниски облаци и мъгла. Летището на Калгари е напълно затворено. Ще трябва да стигнем до крайбрежието.

Бейрд се замисли за момент.

— Ами ако се върнем? — попита той.

Дън поклати глава с лице, обляно от меката светлина на лампите.

— Това също е изключено. Уинипег затвори поради мъгла малко след като излетяхме. Във всеки случай ще е по-бързо, ако продължим да летим напред.

Бейрд се намръщи, като почукваше с нокът тънкия прожектор — писалка.

— Кога най-рано очаквате да кацнем?

— Около пет сутринта, тихоокеанско време. — Дън видя как лекарят инстинктивно погледна ръчния си часовник и добави: — Ще кацнем след три часа и половина. Тези чартърни самолети не са най-бързите на света.

Бейрд взе решение.

— Тогава ще трябва да направя каквото мога за тези хора, преди да сме стигнали Ванкувър. Ще ми трябва чантата. Мислите ли, че може да се извади? Качих се в Торонто.

— Можем да се опитаме — рече капитанът. — Надявам се да е някъде отгоре. Може ли да видя етикетите ви, докторе?

Дългите пръсти на Бейрд се пъхнаха в задния му джоб и измъкнаха оттам портфейла му. От него той извади два билета за багаж и ги подаде на Дън.

— Чантите са две, капитане — каза той. — Трябва ми по-малката. В нея няма кой знае какво, само най-необходимите неща, които нося със себе си. Те обаче ще помогнат.

Едва бе привършил да говори, когато самолетът подскочи рязко и силно и запрати двамата мъже на пода пред отсрещната стена. Чу се силно, настойчиво звънене. Капитанът пръв се изправи на крака и скочи към вътрешния телефон.

— Тук е капитанът — извика той. — Какво става, Пит?

Гласът на първия офицер бе измъчен и трудно доловим.

— Лошо… ми е… Ела бързо.

— По-добре елате с мен — рече Дън на лекаря и те бързо излязоха от сервизното помещение. — Извинете за сътресението — обясни вежливо той на обърнатите към него пътници, докато минаваха по пътеката. — Просто леко завихряне.

Когато нахлуха в пилотската кабина, беше съвсем очевидно, че първият офицер е твърде зле — лицето му бе заляно в пот, беше се отпуснал на креслото си, стискайки щурвала явно с всичката си сила.

— Изнесете го оттук — нареди припряно капитанът.

Бейрд и Джанет, която ги бе последвала в кабината, хванаха втория пилот, повдигнаха го и го преместиха встрани от таблото за управление, докато Дън зае мястото си и взе щурвала в своите ръце.

— В дъното на кабината има място за радиооператор, когато пътуваме с такъв — каза им той. — Настанете го там.

С агонизиращо повдигане Пит повърна на пода, докато го отвеждаха до свободната седалка и го подпряха на стената. Бейрд разхлаби връзката и откопча яката на първия офицер, като се опита да го задържи в удобно положение, доколкото позволяваха обстоятелствата. През няколко секунди Пит се свиваше на две от поредното повдигане и напъване да повърне.

— Докторе — извика капитанът с напрегнат глас, — какво има? Какво става?

— Не съм сигурен — отвърна мрачно Бейрд. — Но има нещо общо в тези призлявания. Трябва да има. Най-вероятното е от храната. Какво ядохме на вечеря?

— Изборът беше между месо и риба — каза Джанет. — Може би си спомняте, докторе, вие вечеряхте…

— Месо! — прекъсна я Бейрд. — Преди… колко време? Два-три часа. Той какво е ял? — И посочи първия офицер.

По лицето на Джанет започна да се изписва тревога.

— Риба — рече тя шепнешком.

— Спомняте ли си какво са вечеряли другите двама пътници?

— Не… Не мисля, че помня…

— Вървете бързо да ги попитате, ако обичате!

Стюардесата изскочи с пребледняло лице. Бейрд коленичи до първия офицер, който се клатеше с движението на самолета, затворил очи.

— Опитайте се да се отпуснете — каза му той тихо. — След няколко минути ще ви дам нещо, което да смекчи болката ви. Ето, завийте се. — Той се протегна и смъкна одеяло от една ниша. — Ще се почувствате по-добре, ако ви е топло.

Пит отвори леко очи и прокара език по изсъхналите си устни.

— Вие лекар ли сте? — попита той. Бейрд кимна. Пит направи глупав опит да се усмихне. — Съжалявам за кочината. Мислех, че ще се пръсна.

— Не говорете — посъветва го Бейрд. — Опитайте се да си починете.

— Кажете на капитана, че наистина е прав за моето непохватно…

— Казах да не говорите. Почивайте и ще се почувствате по-добре.

Джанет се върна.

— Докторе — заприказва тя припряно, едва успявайки да произнесе думите достатъчно бързо. — Питах и двамата пътници. И двамата са яли сьомга. Сега се оплакват от болки още трима. Можете ли да дойдете?

— Разбира се. Но ще ми трябва чантата.

Дън викна през рамо:

— Вижте, сега не мога да мръдна оттук, докторе, но ще се погрижа да я получите веднага. Джанет, вземи тези етикети. Повикай някой от пътниците да ти помогне и измъкнете по-малката от чантите на доктора. — Джанет взе етикетите от ръката му и се обърна към лекаря, за да каже още нещо, но Дън продължи: — Ще се обадя по радиото във Ванкувър и ще им съобщя какво става. Има ли нещо, което искате да добавя в съобщението?

— Да — отвърна Бейрд. — Кажете, че имаме три сериозни случая на предполагаемо отравяне с храна и че изглежда ще се развият още. Можете да кажете, че не сме сигурни, но предполагаме, че отравянето може да е причинено от риба, сервирана на борда. По-добре поискайте да блокират всякаква храна, идваща от същия източник като нашия, поне докато не установим със сигурност причината за отравянето.

— Сега си спомням — възкликна Дън. — Тази храна не дойде от доставчиците, които обикновено осигуряват редовните полети. Трябваше да я вземем от някакъв друг снабдител, защото пристигнахме толкова късно в Уинипег.

— Съобщете им и това, капитане — посъветва Бейрд. — Именно това ще трябва да знаят.

— Докторе, моля ви — настоя Джанет. — Искам да дойдете и да видите г-жа Чайлдър. Изглежда е загубила съзнание.

Бейрд пристъпи към вратата. Чертите на лицето му се бяха врязали по-дълбоко, но погледът му, с който задържа очите на Джанет, бе твърд като камък.

— Погрижете се другите пътници да не се разтревожат — нареди й той. — Това ще зависи до голяма степен от вас. И ако бъдете толкова добра сега да ми намерите чантата и да ми я донесете, аз ще отида при г-жа Чайлдър. — Той й отвори вратата да мине, после я спря, тъй като се сети нещо. — Между другото, вие какво вечеряхте?

— Агнешко — отговори му младата стюардеса.

— Да благодарим на бога за това тогава. — Джанет се усмихна и понечи да тръгне отново, но внезапно той я хвана доста силно за ръката. — Предполагам, че капитанът също е ял месо, нали? — изстреля той въпроса си към нея.

Тя го погледна, като че ли се опитваше едновременно да си спомни и да схване последиците от това, което питаше.

После изведнъж изпита шок, когато до съзнанието й достигна истината. Почти падна върху него с широко отворени очи от огромен и всеобземащ страх.