Джон Касъл, Артър Хейли
Полет в опасност (12)

Единадесета глава
0525–0535

Хари Бърдик свали бинокъла от очите си и го подаде на Главния диспечер.

От наблюдателната площадка, която опасваше кулата, двамата мъже огледаха за последен път летището, изтеглените далеч назад цистерни с гориво, дребните фигурки на хора, които надничаха от чакалнята. От далечния край на летището се носеше ритмичното бръмчене на тежкотоварни машини, което сякаш още повече сгъстяваше надвисналата над полето атмосфера на напрегнато очакване.

Бърдик внимателно обмисляше плана на Треливън, търсейки възможни пропуски. Самолетът ще се появи над тях на около 2000 фута височина и ще продължи да се снижава по посока на вятъра, докато в кабината приключат с последните приготовления. След това ще направи широк обратен завой, преди крайното подхождане, за да има пилотът достатъчно време да овладее спускането и да се насочи към пистата.

Планът беше добър, така щяха да използват и светлината на изгряващото слънце. Бърдик се замисли как ли ще изглежда всичко това отгоре, за пътниците, които ще имат сили да проследят докрай кацането. Първо ще зърнат далеч долу Сий Айлънд и летището, както и широкия бряг на залива, след това отново пред очите им ще затанцува островът, докато пилотът извършва последна подготовка преди кацане. За миг Бърдик се почувства така, сякаш е там, горе, с тях. Почувства задушаващото напрежение, ужасното, парализиращо усещане, че гледаш смъртта право в очите. Той внезапно потрепери. Утринният хлад го преряза като нож през мократа от пот риза.

За миг му се стори, че времето е спряло, сякаш светът си поема дъх.

— Движим се по курс 253 — чу се от далечния говорител слабият глас на момичето. — Доста бързо губим височина.

Бърдик впери тревожен поглед в младия мъж до него. Двамата мълчаливо се обърнаха и влязоха в остъклената отвсякъде кула за управление. Треливън и Гримсел се бяха надвесили над микрофона, а лицата им бяха осветени в зелената светлина на радарния монитор върху таблото за управление пред тях.

— Вятърът добре ли е? — попита капитанът.

Гримсел кимна:

— Леко под ъгъл спрямо нула — осем, но на нищо по-добро не можем да се надяваме. Така или иначе — това е най-дългата ни писта.

— Радар — каза Треливън в слушалките, — дръжте ме в течение непрестанно, независимо дали ме чувате. Няма да можем да поддържаме нормална радиовръзка. Можете да забравите за процедурата в мига, в който 714 има затруднения. Прекъсвате и ме уведомявате.

Бърдик го потупа по рамото.

— Капитане, — заговори той с настойчив глас — да опитаме отново да го убедим, че е по-добре да изчака — поне докато стане светло и той…

— Решението е взето — отряза Треливън. — Нервите на пилота са обтегнати до краен предел. Продължим ли да спорим — с него е свършено. — Бърдик вдигна рамене и се обърна. Треливън продължи с малко по-спокоен тон. — Разбирам чувствата ти, Хари. Но опитай се и ти да разбереш неговите — обкръжен от маса уреди, които никога преди не е виждал. Едва ли ще издържи още много.

— А ако излезе над пистата лошо? — вметна Гримсел. — Какво ще правиш тогава?

— Най-вероятно ще е точно така, нека не се лъжем — отвърна мрачно Треливън. — Ако е безнадеждно, ще го накарам да повтори подхождането. Ще оставим този спор за мига, в който той самият се убеди, че нямат друг изход. Тогава ще го накарам да кацне в океана. — Той се заслуша в ритмичните съобщения на радарния оператор в слушалките, след това включи микрофона. — Джордж, намали скоростта на 160 възела и задръж така.

Високоговорителя отново оживя. След кратка, агонизираща пауза се разнесе гласът на Джанет:

— Продължаваме да губим височина. Приемам.

Като огромна, тромава птица самолетът се носеше над западните покрайнини на забулената в утринна мъгла писта за мотосъстезания „Лансдоун“ и над река Фрейзър. Вдясно едва се различаваше мостът „Сий Айлънд“.

— Добре — произнесе Треливън. — Преместете смесителния прибор в положение за излитане, т.е. в крайно горно положение. — Той сведе очи към часовника и проследи движението на секундомера. — Не бързай, Джордж. Когато си готов, премести нагревателите на карбуратора на „студено“. Намират се точно пред дроселите.

— А резервоарите? — запита с хриплив глас Бърдик.

— Проверихме ги по-рано — отвърна Гримсел. — Превключил е на основните резервоари в крилата.

В самолета Спенсър местеше напрегнат поглед от един уред на друг. Лицето му беше безизразна маска. Треливън продължи своя неумолим монолог.

— Сега, Джордж, отвори блендата на въздушния филтър и свали ръчките на компресорите. Спокойно, имаш време. — Спенсър се огледа объркано. — Лостът на въздушния филтър е под смесителните прибори. Премести го в горна позиция.

— Виждаш ли го, Джанет? — запита с разтревожен глас Спенсър.

— Да. Да, тук е. — Тя добави бързо: — Виж, летището е точно под нас! Дългата писта се вижда ясно.

— Надявам се да е достатъчно дълга скръцна със зъби Спенсър, без да вдига глава от таблото.

— Компресорите — продължи Треливън. — Четирите ръчки вдясно от смесителните прибори. Премести и тях в горно положение.

— Направи ли го? — запита Спенсър.

— Да.

— Добро момиче. — Почти подсъзнателно усещаше надигащата се линия на хоризонта, ала не смееше да откъсне очи от таблото за управление. Ревът на двигателите беше оглушителен.

— А сега да преместим задкрилките на 15 градуса — продължи Треливън. — Петнайсет градуса, това значи на втората позиция. Циферблатът е в центъра на главното табло. Щом ги поставиш на 15 градуса, намали скоростта на 140 възела и нагласи диферента за хоризонтален полет. Веднага след това трябва да включиш хидро усилвателната помпа — крайно ляво, до жироскопа.

В слушалките на Треливън се разнесе гласът на радарния оператор.

— Завой на 225. Имаме данни за височината. Точно над нас е. Между 900 и 1300 фута.

— Промени курса на 225 — повтори Треливън. — И следи височината — твърде променлива е. Опитай се да се задържиш трайно на 1000 фута.

— Спуска се прекалено бързо — продължи операторът. — 1000… 1000… 900… 800… 700…

— Губиш височина! — предупреди Треливън. — Отвори дроселите! Дръж високо носа!

— 600… 600… 550…

— Трябва да се вдигнеш отново! — извика Треливън. — Вдигай се! Трябва да си на 1000 фута!

— 550… 450… — продължи да повтаря операторът плувнал в пот, но със спокоен глас. — Лоша работа, капитане. 400… 400… вдига се. 500…

Само за миг Треливън загуби контрол над себе си. Той смъкна слушалките и се извърна към Бърдик.

— Няма да се справи! — извика капитанът. — Няма да успее!

— Не прекъсвай връзката! — извика Бърдик, хвърли се към него и го сграбчи за ръката. — Говори с него, за Бога! Кажи му какво да прави.

Треливън сграбчи микрофона и го приближи към устата си.

— Спенсър, — заговори той с настойчив глас — не можеш да кацнеш веднага! Послушай ме. Трябва да направиш няколко тренировъчни облитания и подхождания. Имаш достатъчно гориво за най-малко още два часа полет. Не се снижавай, човече! Стой горе!

Напрегнато зачакаха отговора. И той дойде.

— Искам веднъж завинаги да разберете, там долу. Спускам се. Чувате ли ме? Спускам се. Тук има хора, които след час ще са мъртви. Може и да ви понамачкам малко самолетчето, но ще трябва да се рискува. Така че, по-добре да се заемем с подготовката за кацане. Ще спусна колесниците. — Веднага след това го чуха да казва: — Спусни колесниците, Джанет.

— Добре, Джордж, добре — повтори уморено Треливън. Той отново си постави слушалките. Беше възстановил душевното си равновесие, ала няколко мускулчета на лицето му потрепваха конвулсивно. Треливън затвори за миг очи, после ги отвори и заговори с предишното вледеняващо спокойствие. — След като спуснеш колесниците, провери дали светят трите зелени лампи, помниш ли ги? Поддържай курс 225. Отвори малко дроселите за да не загубиш скорост след спускането на колесниците. Нагласи диферента и дръж тази височина. Добре. Провери дали спирачното налягане е 1000 фунта — манометърът е вляво от хидроусилвателя на помпата. Ако налягането е в ред продължавай нататък. Следваш ли ме? Сега отвори жалузите на една трета. Спомняш ли си ги, Джанет? Ръчката до дясното ти коляно, дето е разграфена на три. Кажете ми, ако говоря прекалено бързо. А сега — охладителите…

Докато Треливън продължаваше да нарежда с безстрастен глас в утихналата зала, Бърдик се приближи към прозореца и вдигна поглед в небето. Плътни облаци поглъщаха бледата утринна светлина. Чуваше как Треливън води самолета в широк 180-градусов ляв завой, преди да влезе в траектория за спускане, как се опитва да внуши на Спенсър спокойствие, докато тече подготовката за кацане. Монотонният глас на капитана контрастираше с безумно бягащите мисли в главата на разтревожения представител на авиокомпанията.

— Тепърва ще става напечено — обърна се той към един от операторите. Операторът кимна намръщено. — Едно е сигурно — продължи Бърдик. — Края му се вижда, какъвто и да е той. — Бръкна в джоба за цигари, после се отказа и изтри устата си с опакото на ръката.

— Нагласете пропелерите — говореше Треливън — така че оборотомерът да показва 2250 оборота в минута за всеки двигател по отделно.

— 2250 — повтори на себе си Спенсър, докато въртеше бавно циферблата. — Джанет, — рече той — каква е скоростта?

— 130… — отвърна тя със спокоен глас. — 125… 120… 125… 130…

В кулата за управление Треливън следеше доклада на радарния оператор.

— Височината им е непостоянна. 900 фута.

— Джордж, — каза Треливън — върни се на 120 възела и нагласи диферента. Повтарям. Скорост 120 възела. — Той погледна часовника. — Направи го без да бързаш.

— Завоят продължава, губят височина — докладва радарният оператор. — 800 фута… 750… 700…

— Губиш височина! — извика Треливън. — Губиш височина. Отваряй — ОТВАРЯЙ! Трябва да задържиш на хиляда.

Джанет продължаваше да съобщава скоростта.

— 110… 110… 105… 110… 110… 120… 120… 120… стабилно на 120…

— Издигай се… издигай се! — скърцаше със зъби Треливън. — Ама че таратайка! Едва се помръдва! Едва се помръдва!

— 125… 130… 130… стабилно на 130…

— Вдигнаха се на 900 фута — намеси се операторът. — 950… вече са на 1000. Поддържат 1000.

Треливън повика Главния диспечер.

— Слиза в траектория за кацане. Изключете осветлението на всички писти, освен нула — осем. — Той произнесе в микрофона: — Изравни на курс между 074 и 080. Следи непрестанно скоростта и височината. Дръж на 1000 фута докато ти кажа.

Гирляндите на скритите в тревата пистови светлини започнаха да гаснат една по една и накрая остана да свети само главната писта.

— Когато решиш, че си готов, Джордж, излез от завоя и се насочи към пистата, която виждаш право пред теб. Тук вали, така че ще се наложи да включиш чистачките на предното стъкло. Лостчето е вдясно от седалката на втория пилот и е ясно обозначено.

— Намери го, Джанет — рече Спенсър.

— Задръж на височина 1000 фута, Джордж. Завоя те изведе доста далеч, така че имаш още време. Нека Джанет да потърси светлините за кацане. Копчето е на таблото пред вас, малко вдясно от центъра. Дръж височината.

— Откри ли копчето? — запита я Спенсър.

— Само за минутка… Да, намерих го.

Спенсър хвърли бърз поглед напред.

— Божичко — възкликна той. Светлините на пистата — ярки точици в сивкавата мъгла на утрото, от това разстояние изглеждаха невероятно тесни, като релси на железопътна линия. Той освободи за кратко една ръка и я прокара по насълзените от напрегнато взиране очи.

— Коригирай курса — обади се Треливън. — Изравни се с пистата. Поддържай височината, Джордж. Сега слушай внимателно. Постарай се да кацнеш до края на първата третина на пистата. Долу духа слаб страничен вятър отляво, така че ще завъртиш руля съвсем леко надясно. Ако кацнеш с прекалено висока скорост, използвай аварийните спирачки. Ще ги включиш като дръпнеш червената ръчка — точно пред теб е. Ако и това не помогне, ще изгасиш четирите двигателя, ключовете са над главата ти.

— Виждаш ли ключовете, Джанет?

— Да.

— Потрябват ли ми, ще е много спешно — рече Спенсър. — Така че повикам ли те, не губи време. — Гърлото му беше пресъхнало, струваше му се, че е пълно със сгурия.

— Разбрано — отвърна почти шепнешком Джанет. Тя стисна ръце за да спре треперенето им.

— Малко остана. Какво става с аварийния звънец?

— Не съм забравила. Ще го включа точно преди да кацнем.

— Следи скоростта. И ми я казвай.

— 120… 115… 120…

— Започнете спускането — рече радарният оператор. — 400 фута в минута. Проверка на колесниците и задкрилките. Курс същия.

— Време е да започваме, Джордж — каза Треливън. — Свали задкрилките до долу. Намали скоростта на 115, нагласи диферента и след това започни да се спускаш със скорост 400 фута в минута. Повтарям отново. Задкрилки до долу, скорост 115, спускане с 400 фута в минута. Задръж същия курс. — Той се обърна към Гримсел. — Готово ли е всичко на пистата?

Главният диспечер кимна.

— Всичко е както трябва да бъде.

— Да започваме тогава. До една минута всичко ще стане ясно.

Те се заслушаха в приближаващия се рев на самолетни двигатели. Треливън се пресегна и пое бинокъла, който му подаваше Главният диспечер.

— Джанет, свали задкрилките до долу! — нареди Спенсър. Тя свали ръчката. — Съобщавай ми височината и скоростта!

— 1000 фута… скорост 130… 800 фута, скорост 120… 700 фута, скорост 105. Спускаме се твърде бързо!

— Издигай се! — извика Треливън. — Издигай се! Твърде бързо се спускате.

— Виждам, виждам! — отвърна Спенсър. Той премести ръчките на дроселите напред. — Продължавай! — обърна се към момичето.

— 650 фута, скорост 100… 400 фута, скорост 100…

Със смъдящи от пот очи той се мъчеше да поддържа равномерна скоростта на спускане, като същевременно осъзнаваше с ужас, че с всяка изминала секунда пистата неумолимо се приближава към тях. Самолетът се залюля във въздуха, двигателите за миг заглъхнаха, след това отново подеха своя рев.

От терасата на кулата Бърдик извика:

— Погледнете! Загубил е контрол!

Без да сваля очи от приближаващия се самолет, Треливън изстреля в микрофона:

— Отваряй! Отваряй! Твърде бързо се спускаш! Следи скоростта, за Бога! Носът ти е много високо — отваряй бързо, иначе ще увиснеш във въздуха! Отваряй, отваряй, казвам ти!

— Чу те — намеси се Гримсел. — Виж, че се оправя.

— Аз също, надявам се — измърмори Бърдик.

Радарният оператор обяви:

— Все още са на 100 фута под планираната траектория на спускане. На 50 фута под траекторията.

— Нагоре… нагоре — повтаряше Треливън. — Ако още не сте включили аварийния звънец, сега му е времето. Седалките вдигнати, главите на пътниците — ниско долу.

Когато се разнесе пронизителният звън на аварийния звънец, доктор Бейрд извика с пълни гърди:

— Всички долу! Дръжте се здраво!

Прегънати на две в креслата, спортните запалянковци Джо и Хейзъл Грийр се хванаха здраво за ръце. Чайлдър притегли към себе си отпуснатото тяло на своята съпруга и я покри със своето тяло. Някъде от дъното на самолета се чу сподавена молитва, последвана от пиянско възклицание:

— Господ да ни е на помощ — това му е работата!

— Млъквай! — изръмжа Жежкия. — Стига приказки!

В кулата Гримсел говореше в микрофона:

— В момента пресичат периметъра. Противопожарните групи — в готовност. Самолетът всеки момент ще мине край вас. Възможно е да падне. — Гласът му отекваше в стените на сградите.

— Изкачи се на 200 фута — докладва операторът. — Все още е под траекторията на спускане. Твърде ниско е, капитане. 100 фута.

Треливън смъкна слушалките. Той скочи на крака, стиснал микрофона в едната ръка, в другата — бинокъла.

— Поддържай тази височина — даваше нареждания, — докато се приближиш до пистата. Намали скоростта… Слез още малко… Сега май е добре…

— По дяволите този дъжд — прокле Спенсър. — Почти нищо не виждам. — Под тях се виждаше само трева. Отпред — размитите очертания на пистата.

— Следи скоростта — предупреди го Треливън. — Носът се вдига нагоре. — За миг отзад се чуха други гласове. — Изправи самолета преди да кацнеш и бъди готов да компенсираш вятъра отляво с десен рул… Добре… Готов за кацане…

Под тях се плъзна сивата, широка двеста фута лента на пистата.

— Сега! — извика Треливън. — Скоростта е твърде висока. Вдигни носа! Вдигни го! Дроселите назад… Назад! Задръж самолета. Но не много… Внимателно! Внимавай със страничния вятър. Спускай леко надолу. Спускай надолу!

С колесник, спуснат само на няколко фута от повърхността на пистата, Спенсър внимателно преместваше щурвала. Изпитваше ужас при мисълта, че кабината е разположена много по-високо от тази на самолетите, на които бе летял, а това намаляваше значително шансовете му за преценка на ситуацията.

За кратко време, което му се стори цяла вечност, колелата висяха във въздуха. После, с внезапно разтърсване, те докоснаха пистата. Чу се скърцане на гуми, зад тях се вдигна облак дим. Самолетът потрепери от удара и подскочи обратно във въздуха. След миг гумите отново се впиха в бетонната настилка.

Последва нов скок и още един и още един. Като процеди няколко проклятия през стиснатите си зъби, Спенсър придърпа към себе си щурвала, усещайки почти парализиращата тежест на преживяните през последните два часа ужасни събития. Сивата лента под него подскочи, отдалечи се за миг, после се приближи и подскочи отново. После, колкото и странно да бе това, застина. Бяха се приземили. Той напипа педала на спирачката и го натисна с колкото сила имаше в краката. Разнесе се пронизително изсвирване, но скоростта остана непроменена. С крайчеца на окото забеляза, че вече са преминали две трети от дължината на пистата. Нямаше да успее да спре навреме самолета.

— Скоростта е твърде висока! — изрева Треливън. — Използвай аварийните спирачки! Дръпни червената ръчка!

Спенсър отчаяно задърпа ръчката. Той изтегли щурвала към себе си и натисна с два крака педала на спирачките. Усети с ръце разтърсването на самолета. Колелата за миг спряха да се въртят, плъзнаха се, после се завъртяха отново.

— Изключи двигателите! — извика той на момичето. Тя натисна ключовете един по един. Грохотът на двигателите внезапно замря и в кабината се чуваше само тихото пращене на радиото и писъкът на гумите отвън.

Спенсър се загледа напред с разширени от ужас очи. Самолетът се носеше почти безшумно, очертанията на летището бяха размазани от високата скорост. Далеч пред тях се виждаше маркера за завой в края на пистата. Само за миг пред очите му се мярна спрялата в тревата пожарна кола, шофьорът — приведен до кабината.

Гласът на Треливън избухна в ушите му.

— Завивай наляво! Завивай наляво! Ляв завой!

Без да губи нито миг, Спенсър натисна с всичка сила ляв рул, притискайки го с безумна сила към пода.

Самолетът изви от пистата и започна да описва дъга. Спенсър подскачаше в креслото, стараейки се да не зарови някое от крилата в земята. С оглушителен трясък колесниците се откъснаха от корпуса и самолетът се плъзна по корем. От удара Спенсър подскочи нагоре. Предпазният колан болезнено се впи в плътта му.

— Долу главата! — извика той. — Всеки миг ще се разбием!

Вкопчени и превити в креслата, те се бореха с яростно разтърсващата ги сила. Набрал скорост самолетът продължаваше да се плъзга сред облак отскубната и разпиляна трева. С ужасяващо скърцане на метал той премина през съседната писта, като помиташе листовите лампи, изхвърляйки пред себе си фонтани от пръст.

Спенсър се молеше краят да е близо.

Като пленник на някаква безпощадна, неумолима сила, с уста, обагрена в кръв от случаен удар, който още не бе осъзнал той очакваше неизбежното преобръщане взривът, който за тях щеше да означава мигновен блясък, предхождащ вечния мрак.

Внезапно, неочаквано, самолетът спря. Тялото на Спенсър продължаваше да се тресе, сякаш все още се носеха през полето, но с очите си виждаше, че са спрели. За няколко секунди настъпи мъртво мълчание. Спенсър се облегна на наклоненото встрани табло и погледна към Джанет. Заровила лице в шепи, тя плачеше беззвучно.

Зад тях в пътническия салон се чуваха първите сподавени възклицания, сякаш хората с изненада откриваха, че все още са живи. Някой се изсмя с къс истеричен смях и след него се чуха още дузина развълнувани гласове.

— Има ли някой ранен? — извика доктор Бейрд.

Гласовете се смесиха в общата врява. Спенсър затвори очи. Усещаше, че трепери.

— Най-добре да отворим аварийния люк — чу се гъгнивият глас на Жежкия. — После всички да останат по местата си.

Вратата на кабината се отвори с трясък и зад него се разнесе развълнуваният глас на доктора:

— Чудесно се справи, Спенсър! Наред ли сте и двамата?

— Наложи се да завия — промърмори той потиснато. — Обърнахме се срещу посоката, от която дойдохме. Какъв провал — да завия обратно!

— Глупости, беше направо чудесен — прекъсна го Бейрд. — Освен някои леки одрасквания и уплахата, отзад всички са здрави и читави. Отивам да видя как са капитанът и първият пилот, сигурно доста ги е пораздрусало.

Спенсър се обърна към него. Вратът му бе скован от болка.

— Докторе, — проговори той с дрезгав глас — навреме ли кацнахме?

— Да, съвсем навреме. Сега всичко е в ръцете на специалистите от болницата. Ти си свърши работата.

Опита се да се надигне от креслото. Изведнъж нещо пропука. Отново го обзе тревога. В този миг осъзна, че пукането идва от захвърлените на креслото слушалки. Той се пресегна, вдигна ги и ги долепи до ушите си.

— Джордж Спенсър! — викаше Треливън. — Джордж Спенсър! Чуваш ли ме?

Отвън, под бесния акомпанимент на сирените, към тях летяха линейки, пожарни коли и влекачи.

— Да — каза той. — Чувам те.

Треливън крещеше възторжено, заразен от общата атмосфера. Зад него се чуваха развълнувани гласове и смях.

— Слушай, Джордж. Това вероятно е най-лошото кацане в историята на нашето летище. Така че да не си помислил, че ще те вземем за пилот при нас. Но тук има доста хора, които биха желали да ти стиснат ръката и да те почерпят по едно. Така че чакай ни, Джордж. Идваме.

Вдигнала глава, Джанет се усмихваше изтощено.

— Ако можеш само да си видиш лицето — рече тя. — Цялото е черно.

Не му дойде на ума никакъв отговор. Нито някоя духовитост, нито някоя благодарност. Чувстваше само невероятна умора и гадене в стомаха. Протегна ръка към нейната и се усмихна.