Джон Касъл, Артър Хейли
Полет в опасност (11)

Десета глава
0505–0525

Спенсър уморено размърда вдървените си крака. Чувстваше се като пребит. Сякаш уплахата и невероятната концентрация бяха изстискали и последните капчици сила от него. Усещаше, че ръцете му треперят, ала не посмя да погледне към тях. Докато следеше неспирното потрепване на индикаторите, пред очите му се появи малко светлинно петно, което постепенно избледня и се разнесе като пухкав облак. През цялото това време вътрешният глас, който вече бе почти толкова реален, колкото и този в слушалките, продължаваше своя настойчив монолог: Каквото и да стане — дръж се. Отпуснеш ли се само за миг и си свършен. Спомни си, през войната не бе по-различно. Колко пъти си мислил, че си смачкан, свършен, без капчица сила в теб. И всеки път си намирал по нещо на дъното на торбата — последна резерва, за която не си подозирал дори.

Той хвърли поглед на Джанет, внезапно изпълнен с желание да говори.

— Как се справихме този път? — запита я. Струваше му се, че всеки миг ще загуби съзнание.

Тя изглежда почувства какво се крие зад въпроса.

— Бяхме направо страхотни — отвърна Джанет с бодър глас. — Струва ми се, че и капитан Треливън остана доволен, как мислиш?

— Почти не го чувах — отвърна той и бавно завъртя глава да поразкърши напрегнатите до пръсване мускули на врата. — Дано поне малко ни остави на мира. Колко пъти вече ни кара да проверяваме задкрилките и колесника — три или четири? Ако ни накара само още веднъж, направо ще… Спокойно, нареди си той. Не и позволявай да разбере в какво състояние си. Хайде, стегни се. Това е просто нервна реакция, както му казват — да изкукаш от страх. Мисли за Треливън, помни, че е там долу — в безопасност. Ако за миг забрави нещо…

— Видя ли, че се зазорява? — запита го Джанет.

— Отдавна — излъга той, като вдигна поглед. На запад, право по курса, облаците бяха обагрени в златисточервено, а небето зад тях бе просветляло значително. На юг самотно се издигаха два високи планински върха сред океана от памучни пашкули.

— Остава още малко — той замълча за миг. — Джанет?

— Да?

— Преди да започнем да се спускаме, би ли погледнала за последен път… Искам да кажа, би ли хвърлила едно око на пилотите. Вероятно ще се пораздрусаме при кацането, не бих искал да се наранят.

Джанет му хвърли поглед пълен с благодарност.

— Ще се оправиш ли сам за минутка? — запита го тя.

— Не се безпокой, ако има нещо ще викам.

Тя свали слушалките и се изправи от креслото. В мига, в който се извърна, вратата към пътническия салон се отвори и вътре надникна Бейрд.

— А, прекратили сте радиовръзката — отбеляза той.

— Тъкмо възнамерявах да проверя как са капитанът и първият пилот.

— Не е необходимо — отвърна докторът. — Направих го само преди минута, знаех че ви е напечено тук.

— Докторе, — повика го Спенсър — как е обстановката отзад?

— Затова наминах — отвърна сухо Бейрд. — Опасявам се, че не разполагаме с много време.

— Нуждаете ли се от някаква помощ по радиото?

— Най-вече от потвърждение на диагнозата от специалист, но струва ми се, в този момент по-важно е да получавате редовни инструкции за полета. Още колко остава?

— Не повече от половин час. Как ви се струва това?

— Не зная — отвърна със съмнение Бейрд. Той се облегна на облегалката, очевидно в състояние на крайно изтощение. Беше захвърлил вратовръзката, ръкавите на ризата му бяха навити догоре. — Двама от пациентите са в пълна прострация — продължи той. — Не зная колко още ще изкарат, без необходимото лечение. Но едва ли ще е много, в това няма съмнение. Има и други, които ще ги последват не след дълго, ако не греша.

Спенсър се намръщи.

— Има ли кой да ви помогне?

— Ами как, иначе досега да съм припаднал. Има едно приятелче — оня от Ланкшир, само дето не…

Слушалките оживяха:

— Полет 714. Тук Ванкувър. Приемам.

Спенсър махна на Джанет да си сложи слушалките.

— Е, аз да се връщам — рече Бейрд. — Успех.

— Почакайте малко — каза Спенсър и кимна на девойката.

— Тук 714 — отвърна Джанет в микрофона. — Само след миг се включваме.

— Докторе, — заговори припряно Спенсър — не искам да ви лъжа. Чакат ни тежки мигове. Никой не знае какво може да се случи оттук нататък.

Докторът го гледаше мълчаливо.

— Знаете какво имам предвид. На ония отзад може и да не им издържат нервите. Опитайте се да ги задържите в креслата, все пак.

Известно време Бейрд обмисля думите му. Най-сетне отвърна сподавено:

— Направете всичко, каквото можете, а за останалото аз ще се погрижа. — Той потупа младия мъж по рамото и излезе.

— Давай — рече Спенсър на девойката.

— Обади се, Ванкувър — произнесе тя.

— Полет 714 — разнесе се ясният, спокоен глас на Треливън. — Надявам се, че сте си починали след последната проверка, защото ни чака доста работа. Би трябвало да ме чувате ясно. Бихте ли потвърдили? Приемам.

— Кажи му, че съм полегнал с вирнати крака — рече Спенсър. — И че силата на звука е девятка. Силата на звука е девятка, помисли си той. Ама и ти ги измисляш едни.

— … си почива — чу той Джанет. — Силата на звука е девятка.

— Това е Джордж, няма друг начин. Тренировките ви позабавиха малко, но и от тях ще има полза. Когато наближите ще е вече светло. Сега сте в задържаща позиция и всеки миг ще започнете да губите височина. Но първо искам да говоря с Джанет. Джанет, чуваш ли ме?

— Ало, Ванкувър. Чувам ви добре.

— Джанет, трябва да подготвиш пътниците за аварийно кацане. Разбра ли? Приемам.

— Разбрано, капитане. Приемам.

— И още нещо, Джанет. Преди кацане пилотът да включи аварийният сигнал. Джордж, копчето за аварийния сигнал е точно над креслото на втория пилот, боядисано е в червено.

— Намери ли го? — запита Спенсър без да се обръща.

— Да — отвърна Джанет. — Тук е.

— Добре. Запомни го.

— Джанет, — продължи Треливън. — След като включиш сигнала, искам да се прехвърлиш отзад, при пътниците.

— Кажи му, че съм против — отряза Спенсър. — Трябваш ми тук.

— Ало, Ванкувър — рече Джанет. — Приех инструкциите, но пилотът се нуждае от помощта ми. Приемам.

Настъпи продължителна пауза.

— Добре, 714 — обади се най-сетне Треливън. — Приемам предложението. Но не забравяй, Джанет, че твоето най-важно задължение е да се увериш, че са изпълнени всички изисквания на инструкцията за аварийно кацане. Едва тогава можем да помислим за приземяване. Има ли някой, който да те замести?

— Защо не докторът? — предложи Спенсър.

Джанет поклати глава:

— Има си достатъчно грижи на главата.

— Е, една повече… — отвърна Спенсър. — Необходима ми е помощта ти тук, ако въобще имаме някакъв шанс да кацнем.

Тя се поколеба за миг, след това натисна бутона на микрофона.

— Ало, Ванкувър. При всички случаи доктор Бейрд ще е отзад да наглежда пациентите си. Мисля, че можем да разчитаме на него при аварийното кацане. Има още един мъж, който му помага. Приемам.

— Добре, Джанет. Но трябва внимателно да обясните инструкцията на доктора. Не бива да допускаме никаква грешка. Обадете ми се като свършите. — Джанет свали слушалките и стана от креслото. — А сега, Джордж, — продължи Треливън — провери дали поддържаш правилен курс. Ще те уведомявам при необходимост от промяна. Докато се приближаваш към летището, ще ти обясня кои са най-важните прибори, които трябва да държиш под око. Искам да ги опознаеш добре. Някои от тях сигурно помниш от времето, когато си летял. Опитай се да запомниш добре местонахождението им. Ако нещо те притеснява, сега е момента да ми го кажеш. Ще направим толкова сухи тренировки, колкото счетеш за нужно, но когато дойде мигът, трябва да изпълниш цялата процедура точно и в необходимата последователност. Веднага щом Джанет се обади, ще започнем с проверката на приборите.

В диспечерската зала на Ванкувър Треливън измъкна отдавна загасналия фас от устата си и го захвърли. Той вдигна глава към електрическия часовник на стената и запита Главния диспечер:

— С колко гориво разполагат?

Гримсел разтвори папката на масата.

— За около деветдесет минути полетно време — рече той.

— Как мислите, капитане — обади се Бърдик, — ще имат ли достатъчно време за облитане и подхождане?

— Трябва да имат — отвърна Треливън. — Но да не забравяме, че ситуацията е критична. Ще имам нужда от точни данни, Гримсел. Трябва да знам дали ще могат да ни подминат, ако реша като крайна мярка да ги пусна в океана.

— Мистър Бърдик — обади се операторът. — Вашият президент е на телефона.

Бърдик изруга.

— Само той ми липсва сега! Кажете му, че в момента съм зает. Свържете го с офиса на „Кленов лист“. Чакайте малко. Дайте, аз пръв ще говоря с офиса. — Той вдигна слушалката и зачака нетърпеливо. — Ти ли си, Дейв? Тук е Хари. Имам изненада за теб — ще ти се обади Стария. Задръж го колкото можеш повече. Кажи му, че 714 очаква инструкции и че неговите молитви ще му помогнат колкото нашите. Аз ще му се обадя по-късно — имам да му казвам нещо. Предполагам, че съвсем скоро ще цъфне тук с някой самолет. Давай, момче.

Помощник-диспечерът се надигна, затиснал слушалката с ръка.

— На телефона е Хауърд. Казва, че хората от пресата…

— Аз ще се заема с това — каза Главният диспечер и сграбчи телефона. — Слушай, Клиф. Никакви странични разговори. Положението тук е критично… Да, зная. Сами ще видят, ако не са слепи. — Той трясна слушалката.

— Мисля, че момчето си разбира от работата — изръмжа Бърдик.

— Така е — съгласи се Главният диспечер.

— А и журналистите едва ли ще вършат тяхната, ако само си седят на задниците. Само че сега не ни е до тях.

Треливън потракваше с пръсти по радиостанцията, вперил замислен поглед в часовника. На огряната от лъчите на изгряващото слънце писта подготовката за аварийно кацане беше в пълен ход. В близката болница сестрата затвори телефона и се обърна към дежурния лекар. Двамата наметнаха белите си престилки и забързаха към линейките, които след миг се понесоха с тревожен вой.

Пожарникарите от резервния екип в градската пожарна захвърлиха картите още при първия звук на тревожния сигнал и се затичаха към вратата, като навличаха в движение униформите. Един от тях изостана и вдигна картите на своя противник. Той ги погледна изненадано, след това затича след колегите си.

В малкото селце отвъд летището, близо до моста „Сий Айлънд“, полицията товареше сънените, набързо облечени хора на два автобуса. Загледано в небето, малко момиченце се препъна в пижамата си. Един от полицаите го вдигна и го занесе до автобуса. След това даде знак на шофьора да тръгва.

— Ало, Ванкувър — обади се задъхано Джанет. — Току-що приключих с инструкциите. Приемам.

— Браво, момиче — чу се облекченият глас на Треливън. — Джордж, — продължи той с припрян глас — не разполагаме с много време. Първо, премести висотомера на 30.1. Затвори малко дросела, но гледай да поддържаш същата скорост, докато почнеш да губиш височина със скорост 500 фута в минута. Наблюдавай внимателно приборите. Чака те дълго спускане през облаците.

Спенсър разпери пръсти и бавно придърпа към себе си дроселите. Стрелката на индикатора се спусна бавно на 600, след това отново се покачи и се закрепи на 500.

— Ето го и облачето — рече той, когато лъчите на изгряващото слънце бяха погълнати от облачната пелена. — Попитай ги на каква височина е долния край на облака.

Джанет повтори въпроса.

— Таванът е около 2000 фута — рече Треливън. — Ще излезеш от облака на около петнайсет мили от летището.

— Кажи му, че поддържаме трайно 500 фута за минута — предаде Спенсър.

— Добре, 714. А сега слушай, Джордж. Съсредоточи вниманието си върху индикатора за спускане. Но едновременно, ако успееш разбира се, искам да прегледаш приборите за кацане. Мислиш ли, че ще се справиш?

Спенсър не си направи труда да отговори. Очите му скачаха по таблото, той стисна устни и кимна изразително.

— Да, Ванкувър — рече Джанет. — Ще опитаме.

— Добре тогава. Ако нещо не е наред — кажете ми веднага. — Треливън отърси от рамото си нечия ръка. Той не откъсваше очи от стената, мъчейки се да си припомни максимално точно устройството на пилотската кабина. — Джордж, ето какво трябва да направиш, когато наближиш. Първо, ще включиш усилвателя на хидравличната помпа. Не забравяй — в момента само преговаряме, не прави нищо, само запомняй. Клапата е в горния ляв край на таблото, под и наляво от жироскопа. Откри ли я? Приемам.

В слушалките изпращя гласът на Джанет:

— Пилотът е запознат с помпата, Ванкувър, и вече я намери.

— Добре, 714. Изумително, какви неща помни човек, нали Джордж? — Треливън измъкна носната кърпа и попи потта по врата си. — След това трябва да изключиш устройството срещу заледяване. Вероятно е включено и се намира в дясната част на таблото за управление — точно пред Джанет. Непосредствено до него е притокомерът. Не е труден за откриване, но не забравяй, че трябва да бъде изключен преди кацане. Следиш ли индикатора за спускане, Джордж? Следваща точка — спирачното налягане. Има две клапи — едната за бордовата спирачка, а другата — за извънбордовата. Намират се непосредствено вдясно от хидро усилвателя, за който говорихме по-рано. Приемам.

След кратка пауза Джанет потвърди:

— Открихме ги, Ванкувър. Показват съответно 950 и, ъ… 1010 фунта, сигурно на квадратен инч?

— Значи всичко е наред, но трябва да ги проверите отново преди кацане. Следват жалузите. Трябва да бъдат затворени на една трета. Ръчката е до лявото коляно на Джанет и е разграфена на три. Следвате ли ме? Приемам.

— Да, видях я, Ванкувър. Приемам.

— Ти ще се заемеш с нея, Джанет. На същия ред са и превключвателите на носовия и кърмовия охладител. Имат характерна маркировка. Трябва да бъдат отворени докрай. Постарай се да не забравиш, Джанет. Отворени докрай.

Следващото и най-важно нещо е колесника. Това вече го тренирахме, но независимо, опитай се да си го представиш отново — отначало докрай, като започнеш от управлението на задкрилките и стигнеш до спускане и зацепване на колесника. Задкрилките се спускат до долу малко преди самолетът да докосне пистата. Аз ще ти кажа кога да го направиш. Дотук ясен ли съм за двама ви? Приемам.

— Кажи му, да, благодаря — каза Спенсър, вдигайки очи от таблото. Рамото го сърбеше непоносимо, но той се стараеше да не обръща внимание.

— Добре, 714. След като започнете подхождането за кацане и спуснете колесника, трябва да отворите докрай помпите за гориво. В противен случай подаването на гориво може да бъде преустановено в най-неподходящия момент. Лостовете за помпите са долу и малко вдясно от автопилота, точно зад смесителния прибор.

Джанет огледа със замаян поглед таблото.

— Къде са? — прошепна тя на Спенсър.

— Ето тук — той почука с пръст по дребния превключвател, точно над лостовете на дроселите.

— Всичко е наред, Ванкувър — произнесе тя с отпаднал глас.

— Включете смесителния прибор на автоматичен режим. Мисля, че с това няма да имате проблеми — Джордж знае как да се справи. След това ще нагласите пропелерите така, че зелените лампички под таблото да светнат. Намират се, струва ми се, до дясното коляно на Джордж. Открихте ли ги?

— Имате потвърждение от пилота, Ванкувър.

— И последно — компресорите. В момента, в който спуснете колесниците, ще ги поставите в положение за излитане, което при вас е нагоре. Става дума за четирите ръчки в ляво от дроселите. Засега толкова. Някакви въпроси? Приемам.

Спенсър хвърли отчаян поглед към Джанет.

— Въпросът е само един — каза той. — Дали въобще ще запомним всичко това.

— Ало, Ванкувър — произнесе Джанет. — Не сме сигурни, дали ще успеем да запомним всичко.

— Не е необходимо, 714. Аз ще ви го напомням. Има още няколко детайла, на които ще се спрем, когато им дойде времето. Искам да преговорим внимателно всичко, Джордж, така че като настъпи моментът за действие, да изпълниш моите инструкции, без да се разсейваш. Не забравяй, че това е само суха тренировка. Тепърва ти предстои да управляваш самолета.

— Питай го за времето — каза Спенсър. — Колко време ни остава?

Джанет предаде въпроса на Ванкувър.

— Както вече ти казах, Джордж, време имаш предостатъчно — но това не значи, че трябва да го пилеем. След седем минути ще си над летището. Но това да не те притеснява. Разполагаме с достатъчно време за допълнителни упражнения. Бъди така добър да промениш курса с пет градуса — на 260. Приемам.

Треливън изключи микрофона и се обърна към Главния диспечер:

— Вече са в коридора за кацане — каза той. — Веднага щом влезем във визуален контакт ще ги накарам да изравнят и да облетят няколко пъти летището за тренировка. Тогава ще преценим какви са шансовете им.

— Ние сме готови — отвърна Главният диспечер. Той се обърна към заместника си. — Поставете персонала на летището в готовност.

— Ало, Ванкувър — разнесе се от високоговорителя гласът на Джанет. — Променихме курса на 260. Приемам.

— Добре, 714 — Треливън повдигна панталоните си с ръка. — Съобщете на каква височина сте. Приемам.

— Ванкувър, — отвърна само след няколко секунди Джанет — височината ни е 2500 фута.

В слушалките Треливън чу радарния оператор да докладва:

— Петнайсет мили до летището.

— Всичко е наред, Джордж — каза той. — Всеки момент ще си вън от облаците. Веднага щом излезеш, огледай се за кулата на летището. Приемам.

— Лоши новини — обърна се към него Бърдик. — Времето се разваля. Отново започва да вали.

— Нищо не може да се направи — изръмжа Треливън. — Свържете се с кулата. Кажете им да включат светлините. Всичко, с което разполагат. След малко ще се качим при тях. Искам радиото им да бъде нагласено на нашата честота. На Спенсър няма да му е до смяна на честоти.

— Ясно! — отвърна Главният диспечер и вдигна телефона.

— Ало, 714 — повика Треливън. — Намирате се на петнайсет мили от летището. Още ли си в облаците, Джордж? Приемам.

Последва дълга пауза. Внезапно радиото оживя с пукот и се чу развълнувания глас на Джанет:

— … се повдига много бавно. Струва ми се, че виждам нещо. Не със съвсем сигурна… Да, виждам я! Виждате ли я, мистър Спенсър? Точно отпред. Виждаме кулата, Ванкувър!

— Божичко, — обърна се Треливън към Бърдик — най-сетне преминаха облака. Добре, Джордж, — заговори той в микрофона — изравни на 2000 фута и чакай инструкции. Ще се прехвърля в кулата, така че през следващите няколко минути няма да ме чуваш. Посоката на вятъра е променлива, затова ще изберем пистата в последния момент. Преди това ще упражниш няколко подхождания, за да си припомниш техниката на кацане. Приемам.

Чуха Спенсър да казва: „Остави това на мен, Джанет“, последваха откъслечни реплики и накрая Спенсър заговори отново с рязък глас.

— Няма да стане, Ванкувър. Ситуацията тук не го позволява. Спускаме се директно.

— Какво! — извика Бърдик. — Но той не може!

— Не ставай глупак, Джордж — заговори настойчиво Треливън. — Трябва да направиш няколко подхождания за упражнение.

— Искате да отложим момента на кацане — заговори Спенсър с твърд глас, в който се долавяше вълнение. — А тук хората умират. Умират! Не можете ли да го проумеете? Шансовете ми след десетия опит ще са точно толкова добри, колкото и след първия. Спускам се за кацане.

— Нека аз да говоря с него — протегна ръка Главният диспечер.

— Не — отсече Треливън. — Няма време за спорове. — Лицето му беше побледняло. На челото му пулсираше вена. — Трябва да действаме бързо. Нямаме друг избор. Според всички правила той командва в самолета. Длъжен съм да приема решението му.

— Не можеш да го направиш — запротестира Бърдик. — Не разбираш ли, че…

— Добре, Джордж, — заговори Треливън — щом така си решил. Изравни се и чакай. Отиваме в кулата. Успех на всички. Край на предаването. — Той дръпна слушалките, запрати ги на пода и извика на останалите: — Да вървим!

Тримата мъже изскочиха от стаята и се затичаха по коридора, Бърдик най-отзад. Те подминаха асансьора, затропаха нагоре по стълбите като едва не прегазиха слизащия насреща им човек и нахлуха в диспечерската зала на кулата. Край просторния прозорец един от радистите оглеждаше небето през бинокъл за нощно виждане.

— Ето го! — извика той. Треливън сграбчи един бинокъл, погледна през него и след това го остави.

— Ясно — каза той задъхано. — Сега трябва да решим на коя писта да кацне.

— Нула-осем — предложи Главният диспечер. — Най-дълга е и с добро разположение спрямо вятъра.

— Радар! — повика капитанът.

— Тук, сър.

Треливън се приближи към масата, на която имаше план на летището, покрит със стъкло. С дебел туш той начерта предполагаемия курс на самолета.

— Ето какво ще направим. В момента самолетът е тук. Ще го насочим в широк ляв завой, като едновременно ще свали височината на 1000 фута. На тази височина ще извършим подготовката за кацане, след това ще го изведем над морето, където ще направи бавен завой и ще се снижи. Ясно ли е?

— Да, капитане.

Треливън нахлузи подадените му слушалки.

— Свързан ли съм с радарния оператор? — запита той.

— Да, сър.

Главният диспечер нареждаше в един микрофон с форма на телефонна слушалка:

— Тук е Кулата, до всички аварийни постове. За кацане е определена писта нула — осем. Нула-осем. Пожарните да заемат позиция едно и две. Влекачите — номер три. Всички линейки на позиции четири и пет. Повтарям, никой да не напуска поста си преди да е преминал самолета. Действайте.

Капитанът се наведе над таблото за управление и включи микрофона. До ръката му се завъртяха магнетофонни ролки.

— Ало, Джордж Спенсър — заговори той с равен, спокоен глас. — Говори Пол Треливън, от Кулата във Ванкувър. Чуваш ли ме? Приемам.

Звънливият глас на Джанет изпълни стаята.

— Да, капитане. Чувам ви ясно. Приемам.

В слушалките се разнесе гласът на радарния техник:

— Десет мили. Промяна на курса на 253.

— И така, Джордж. Намираш се на десет мили от летището. Поеми курс 253. Затвори още малко дроселите и слез на 1000 фута. Джанет, заеми се с подготовката на пътниците за аварийно кацане. Оттук нататък ще чакам да ме повикате.

Спенсър вдигна една по една ръцете си от щурвала и размърда пръсти. Усмихна се с усилие на момичето до него.

— Добре, Джанет, време е да действаш.

Тя откачи висящия на стената микрофон, натисна бутона и заговори:

— Моля всички за внимание. Моля за внимание — гласът й беше дрезгав. Тя стисна здраво микрофона и се изкашля. — Всички да заемат местата си и да поставят предпазните колани. След няколко минути ще кацнем. Благодаря ви.

— Много добре — похвали я Спенсър. — Както при всяко кацане, нали така?

Тя направи неуспешен опит да се усмихне и прехапа устни.

— Е, не съвсем.

— Чудесно се справяш досега — продължи Спенсър. — Искам да ти кажа, че едва ли щях да издържа, ако не… — той млъкна и внимателно завъртя щурвала, следейки същевременно за поведението на самолета. — Джанет, — обади се Спенсър без да отделя очи от ъгломера — остава ни още съвсем малко. Искам правилно да разбереш защо настоявам за кацане — по какъвто и да е начин — още при първия опит.

— Да — отвърна с тих глас тя. — Разбирам. — Тя затегна предпазния колан и после отпусна свитите си в юмрук ръце в скута.

— Е, тогава не ми остава нищо друго, освен да ти благодаря — продължи малко объркано той. — Не съм давал никакви обещания, от самото начало и няма да давам и сега. Предполагам, вече знаеш, че не ме бива за това. Но колкото и да се въртим над летището, положението ни няма да стане по-розово. А състоянието на някой от онези отзад се влошава с всяка измината минута. За тях е по-добре, ако ще рискуваме да го направим веднага.

— Казах ти — рече тя. — Не е необходимо да ми обясняваш.

Той й хвърли разтревожен поглед, загрижен от това дали е било уместно да се разкрива пред нея. Но тя беше обърната към скоростомера и Спенсър не можеше да види лицето й. Той погледна назад, към широката диря, която оставаше зад тях. Невероятно бавно, самолетът им чертаеше този растящ къс от парабола, над ръба на обления от уличните светлини хълм. Далеч на отвъдната страна грееше ярко осветено летището. От това разстояние неговите светлини изглеждаха невероятно малки и далечни, като небрежно разпилени от дете стъклени топчета.

Сърцето му блъскаше лудо, тялото му сякаш се подготвяше на свой ред за предстоящото кацане, предчувствайки, че кипящият в него живот може би ще се измерва с минути, дори секунди. Спенсър опита да направи критична оценка на силите си — един почти разнебитен от изтощение човек, който трябваше да извърши аварийно кацане.

Чу собствения си глас да казва:

— Да започваме. Моментът настъпи, Джанет. Започвам да се спускам — сега.