Джон Касъл, Артър Хейли
Полет в опасност (10)

Девета глава
0435–0505

Подобно на човек, сънуващ кошмар, обхванат от бяс и отчаяние, стиснал зъби и с лице, обляно в пот, Спенсър се бореше да овладее отново управлението на самолета. Едната му ръка беше върху лостчето на дроселите, другата държеше здраво щурвала. Вътре в себе си, в странно противоречие със силното чувство за нереалност, изпитваше жесток гняв и отвращение от себе си. Някъде по пътя бе загубил, и то бързо, не само височината, но и цялата си скорост. Мозъкът му отказваше да преразгледа събитията от последните две минути. Нещо се бе случило, за да отклони вниманието му, това бе единственото, което можеше да си спомни. Или не беше ли това също извинение? Не беше възможно да е изгубил толкова височина само за няколко секунди — трябваше да са се спускали непрестанно още преди това. Та нали само преди малко бе проверил индикатора за качване и спускане — нима не бе такава функцията му? Можеше ли да е от горивото…?

Изпитваше силно, почти неудържимо желание да крещи. Да крещи като дете. Да се измъкне от седалката и да избяга от щурвала, от мигащите подигравателно стрелки и присмиващата се армия от датчици, да избяга и да зареже всичко. Да се върне в топлото, приятно осветено тяло на самолета, плачейки: Не мога да го направя. Казах ви, че не мога, а вие не искахте и да ме чуете. От никого не трябва да се иска да го направи…

— Набираме височина — долетя гласът на Джанет, звучащ невероятно равен сега. Изведнъж си спомни за нея и в този миг писъците в съзнанието му се превърнаха в писъци на някаква жена от пътническия салон зад гърба му — в лудо, истерично пищене.

Чу един мъж да вика:

— Той не е пилотът, казвам ви! Те лежат там, на пода, и двамата! Свършено е с нас!

— Млъкнете и седнете! — сгълча го силно Бейрд.

— Не можете да ми заповядвате…

— Назад, казах! Сядайте!

— Добре, докторе — прозвучаха дрезгавите нотки в гласа на Жежкия, мъжът от Ланкшир, — просто го оставете на мен. А вие сега…

Спенсър затвори за миг очи в опит да изчисти от погледа си танцуването на светещите циферблати. Както горчиво установи, съвсем не беше във форма. Човек можеше да прекара живота си, като тича от едно място на друго, винаги в движение, и си казва, че никога не би успял, ако не е в абсолютна форма. Ето обаче, че при първия път, когато се задава истинска криза, първия път, когато от тялото му действително се изисква нещо, той пада по очи. Това беше най-ужасяващото от всичко: да разбереш, че тялото ти не може повече, че е като стара кола, готова да се спусне назад по хълма.

— Съжалявам — каза Джанет.

Като продължаваше да стиска здраво щурвала, той я погледна с пълна изненада.

— Какво? — рече той глупаво.

Момичето се полуизвъртя към него в креслото. На зеленикавата светлина от таблото за управление бледото й лице изглеждаше почти прозиращо.

— Съжалявам, че се предадох така — отговори простичко тя. — И така ви е достатъчно тежко. Н-не издържах.

— Не знам за какво говориш — отвърна той грубо.

Не знаеше какво да каже. Все още можеше да чуе жената, която сега ридаеше силно. Почувства се засрамен.

— Опитвам се да издигна самолета колкото се може по-бързо — каза той. — Но не смея да се изкачвам по-стръмно, защото иначе отново ще загубим скорост.

Откъм вратата долетя гласът на Бейрд, извисяващ се над нарастващото бучене на двигателите.

— Какво всъщност става тук? Добре ли сте?

— Съжалявам, докторе — отговори Спенсър. — Просто не успях да го задържа. Но сега всичко е наред.

— Опитай се поне да го държиш хоризонтално — оплака се Бейрд. — Отзад има хора, които са много, много зле.

— Вината е моя — обади се Джанет. Видя, че Бейрд политна от изтощение и се хвана за дръжката на вратата, за да запази равновесие.

— Не, не — възрази Спенсър. — Ако не беше тя, щяхме да се разбием. Просто аз не мога да управлявам този самолет — това е целият проблем.

— Глупости — отсече Бейрд. Чуха някакъв мъж да вика: „Обадете се по радиото!“ и докторът повиши силно глас, за да се обърне към пътниците: — Чуйте ме сега всички. Паниката е най-заразната болест от всички, както и най-смъртоносната. — После вратата се затвори с трясък и отряза думите му.

— Това е добра идея — каза Джанет спокойно. — Би трябвало да се обадя на капитан Треливън.

— Да — съгласи се Спенсър. — Кажи му какво стана и че набирам отново височина.

Джанет натисна бутона за предаване на микрофона и повика Ванкувър. За пръв път не последва веднага потвърждение в отговор. Повтори повикването, но без никакъв отговор.

Спенсър почувства познатото жегване на страха. Насили се да го потисне.

— Какво има? — запита я той. — Сигурна ли си, че предаваш?

— Да… Мисля, че да.

— Духни в микрофона. Ако работи, ще се чуеш.

Тя така и направи.

— Да, чува се. Ало, Ванкувър. Ало, Ванкувър. Тук е 714. Чувате ли ме? Приемам.

Мълчание.

— Ало, Ванкувър. Тук е 714. Моля отговорете. Приемам.

Пак мълчание.

— Остави на мен — рече Спенсър. Вдигна дясната си ръка от лостчето за дроселите и натисна бутона на своя микрофон. — Ало, Ванкувър. Ало, Ванкувър. Тук е Спенсър, 714. Тревога, тревога. Обадете се, моля.

Мълчанието изглеждаше твърдо и осезаемо като стена. Сякаш те бяха единствените хора на този свят.

— Потенциометърът за предаване показва нещо — каза Спенсър. — Сигурен съм, че предаваме. — Той опита пак, отново без резултат. — Викам всички станции. Мейдей, мейдей, мейдей. Тук е Полет 714 в сериозна опасност. Обадете се, който и да е. Приемам. — Етерът изглеждаше съвсем мъртъв. — Значи е това. Трябва да сме изгубили честотата.

— Как може да е станало?

— Не ме питай. Всичко може да се случи в положението, в което се намираме сега. Ще трябва да претърсиш целия обхват, Джанет.

— Не е ли рисковано — да сменяме нашата честота?

— Предположението ми е, че вече е променена. Единственото, което знам, е, че без радио мога още сега да забия носа на самолета и да свършим с историята. Не знам къде се намираме, а дори и да знаех, сигурно не бих успял да го приземя цял-целеничък.

Джанет се измъкна от креслото, влачейки кабела на шлемофона след себе си, и застана пред радио таблото. Започна да върти бавно настройката на честотата. Чу се прашене и пиукане.

— Превъртях целия обхват — обяви тя.

— Продължавай пак — нареди й Спенсър. — Все трябва да уловиш нещо. Ако трябва, ще се обаждаме по всеки канал един след друг. — Изведнъж се чу далечен глас. — Чакай, какво беше това? — Джанет бързо завъртя обратно.

— Увеличи го още!

— … на 128,3 — каза гласът учудващо близко. — Диспечерски център Ванкувър до Полет 714. Променете честотата си на 128,3. Моля отговорете. Приемам.

— Задръж така — рече Спенсър на момичето. — Тази честота ли показва? Да благодарим на щастливата си звезда за това. Добре ще е да потвърдиш, и то бързо.

Джанет се върна в креслото си и отговори незабавно:

— Ало, Ванкувър. Тук е 714. Чуваме ви ясно и силно. Приемам.

Ванкувър отвърна без забележимо забавяне, като гласа на радио оператора излъчваше нетърпение и успокоение.

— 714. Тук е Ванкувър. Изгубихме ви. Какво стана? Приемам.

— Радваме се да ви чуем, Ванкувър! — каза Джанет, държейки се за челото. — Имахме известни проблеми. Самолетът започна да губи скорост и радиото изключи. Но сега всичко е наред. Освен пътниците, на които това не се нрави никак. Издигаме се отново. Приемам.

Този път заговори Треливън със същия уверен и премерен тон като преди, но очевидно с огромна благодарност.

— Ало, Джанет. Радвам се, че сте съобразили достатъчно да разберете, че не сте на същата честотата. Джордж, предупредих те за опасността да загубиш скорост. Трябва да следиш скоростта си през цялото време. И още нещо: ако си изгубил скорост и си я възстановил, значи не си забравил пилотските си умения.

— Чу ли това? — обърна се Спенсър, не можещ да повярва, към Джанет. Размениха си нервно напрегнати усмивки.

Треливън продължаваше:

— Навярно малко си се поизплашил, така че сега ще я караме по-полека за минута-две. Докато набираш височина, искам да ми прочетеш някои показания върху таблото за управление. Ще започнем с датчиците за резервоарите с гориво…

Докато капитанът изброяваше за какво иска информация, вратата на пътническия салон се отвори и Бейрд отново надникна в кабината, готов да викне на двата силуета отпред. Забеляза, че вниманието им е погълнато от таблото за управление, и се огледа. После влезе, затваряйки вратата след себе си, коленичи край телата на пилота и на първия офицер и като използва офталмоскопа си като малък прожектор, огледа лицата им. Дън се бе претърколил отчасти извън одеялата и лежеше с вдигнати колене, стенейки тихо. Пит беше, изглежда, в безсъзнание.

Лекарят намести по-добре завивките, като загърна здраво телата. Избърса лицата на мъжете с влажна кърпа, която извади от джоба си, и остана замислен на колене още няколко секунди. После се изправи на наклонения под, търсейки подпора. Джанет съобщаваше цифрови стойности в микрофона си. Без да каже нито дума, докторът излезе и внимателно затвори вратата.

Обстановката навън приличаше по-скоро на широка линейка за пострадали, отколкото на пътнически салон на самолет. През няколко редици, на седалки с максимално спуснати облегалки, лежаха болни пътници, увити плътно в одеяла. Един или двама от тях бяха съвсем неподвижни и едва дишаха. Други се гърчеха в болка, докато техните приятели или близки ги наблюдаваха уплашено или сменяха влажните кърпи върху челата им.

Навел се силно напред, за да чете по-добре проповедта си на човека, когото преди малко бе бутнал обратно на мястото му, Жежкия казваше:

— Не ви обвинявам, виждате ли. Понякога е по-добре човек да изпусне малко от парата си. Но не е хубаво това да се прави, като се вика пред други, които са по-слаби, особено дамите.

Старият доктор тук е истински шампион, както и онези двамата отпред, които пилотират. Във всеки случай трябва да им се доверим, виждате, ако искаме изобщо да се върнем на земята.

Временно умиротворен пътникът, който бе два пъти по-голям от Жежкия, гледаше вкаменено собственото си отражение в прозореца до седалката. Напереният дребен ланкаширски мъж се приближи до лекаря, който от благодарност го потупа по рамото.

— Вие сте истински магьосник, нали? — каза Бейрд.

— Аз съм по-изплашен и от него — увери го разгорещено Жежкия, — и това е факт. Ами ако вие не бяхте с нас, докторе… — Той вдигна изразително рамене. — Какво ще правим сега? — запита той.

— Не знам — отвърна Бейрд. Лицето му бе изморено. — Отпред имаха малък проблем. Едва ли е за учудване. Мисля, че Спенсър е под страхотно напрежение. Той носи повече отговорност от всички нас.

— Още дълго ли ще летим?

— Нямам представа. Изгубил съм всякакво чувство за време. Но ако се движим по курса, надали остава много. Струва ми се, че са минали дни.

— Какво мислите, докторе? Имаме ли шанс? — запита го Жежкия колкото можеше по-спокойно.

Бейрд разтърси глава с уморено раздразнение.

— Защо питате мен? Допускам, че винаги има шанс. Но да се задържи един самолет във въздуха и да се извърши кацане, без той да се разбие на милион парчета, имайки предвид всичките свързани с него фактори, са две твърде различни неща. Мисля, че това е очевидно дори и за мен. Във всеки случай за някои тук скоро няма да има особено значение.

Той приклекна да види г-жа Чайлдър, като напипа под одеялото китката и забеляза свитото й, неподвижно лице, суха кожа и бързо, леко дишане.

— Докторе, нищо ли не можем да направим за нея? — попита съпругът й дрезгаво.

Бейрд погледна затворените, хлътнали очи на жената.

— Г-н Чайлдър — рече той бавно, — имате право да знаете истината. Вие сте чувствителен човек, така че ще ви го кажа направо. Движим се колкото се може по-бързо, но в най-добрия случай животът на съпругата ви ще виси на косъм. — Устата на Чайлдър се размърда безмълвно. — Моля ви, разберете — продължи Бейрд, без да бърза, — направих каквото можах за нея и продължавам да го правя, но то е твърде малко. Преди, като използвах успокоителни средства, може би съм успял да намаля болката на жена ви. А сега, ако това би било утеха за вас, самата природа се е погрижила за нея.

Гласът на Чайлдър се възвърна.

— Не искам да ми говорите така — възпротиви се той. — Каквото и да се случи, аз съм ви благодарен, докторе.

— Разбира се — обади се живо Жежкия. — Ние всички сме му благодарни. Никой не би могъл да направи нещо повече от вас, докторе. Това е истинско чудо.

Бейрд се усмихна леко, поставил ръка върху челото на жената.

— Благите думи не променят нещата — каза той сурово. — Вие сте смел човек, г-н Чайлдър, и аз ви уважавам за това. Но недейте да се заблуждавате. — Мигът на истината, помисли си горчиво той, ето го, значи. Знаех си, че ще дойде тази нощ, знаех също, дълбоко в себе си, какъв ще е отговорът. Това е соленият вкус на самата истина. Никакъв романтичен героизъм повече. Никакви образи с пъстри цветове и хлорофил на това, което мислиш, че си, или каквото би искал другите да мислят за теб. Такава е истината. Много вероятно е всички ние да сме мъртви след около час. Най-малкото ще разнищят моя случай. Ужасен, страшен провал. Когато настъпи моментът, той не бе на нужната висота. Идеалният некролог.

— Казвам ви — говореше Чайлдър разпалено, — ако се измъкнем оттук, ще се постарая всички да научат какво ви дължим.

Бейрд събра мислите си.

— Моля, моля? — измънка той. — Какво ли не бих дал да имам две-три спринцовки с физиологичен разтвор на борда. — Той се изправи. — Продължавайте както досега, г-н Чайлдър. Гледайте да й е топло. Дръжте устните й навлажнени. Ако можете да я накарате да пийне малко водица от време на време, толкова по-добре. Не забравяйте, че организмът й е загубил опасно количество сокове.

В същото време, в диспечерската зала във Ванкувър, Хари Бърдик тъкмо заместваше част от собствените си телесни сокове с друга чашка кафе.

Освен радио микрофона в ръка, сега Треливън държеше и чифт телефонни слушалки и микрофон, в който попита.

— Радарната служба. Засичате ли нещо изобщо?

От друга част на сградата главният оператор на радара, седнал с помощника си пред екрана на радиолокатора с голям обхват, отговори със спокоен тон:

— Все още нищо.

— Не разбирам — рече Треливън на Главния диспечер. — Вече трябва да попадат в обхвата.

— Не забравяйте, че при последното упражнение е загубил скорост — позволи си да се намеси Бърдик.

— Да, така е — съгласи се Треливън, а в микрофона каза: — Радарната, съобщете ми веднага, щом хванете нещо. — После се обърна към Главния диспечер. — Не смея да го преведа през облаците, без да знам къде се намира. Ще помолите ли Военновъздушната база за нова проверка, г-н Гримсел? — След това кимна на радиооператора. — Свържи ме. Ало, 714. А сега ме слушай внимателно, Джордж. Още веднъж ще повторим всичко, но преди да започнем, искам да обясня някои неща, които може би си забравил или които са в сила само при големи самолети. Следваш ли ме? Приемам.

— Продължавайте, Ванкувър — отговори Джанет. — Слушаме ви внимателно. Приемам.

— Добре, 714. Преди да тръгнеш да кацаш, трябва да се извършат редица проверки и настройки. Те са в допълнение към действията, които току-що упражни. Ще ти кажа кога и как да ги извършиш по-късно. Сега искам само да ги разгледаме, за да те подготвя. Най-напред трябва да се включи хидравличната помпа на компресора. После манометърът за налягането в спирачките трябва да показва между 900 и 1000 фунта на квадратен инч. Навярно помниш някои неща от изтребителите, но един опреснителен курс ще ти дойде добре. Нататък: след като спуснеш колесниците, включваш компресорните помпи и проверяваш дали подаването на гориво е достатъчно. Накрая, още веднъж, горивната смес трябва да бъде богата и помпата да е пусната. Разбра ли всичко? Ще минем всичко стъпка по стъпка, докато се приближаваш, така че Джанет да може да нагласи ключовете. А сега ще ти кажа къде се намира всеки от тях… Започваме…

Джанет и Спенсър откриха всеки уред на мястото му, на което беше указан.

— Кажи му, че сме намерили всичко, Джанет.

— Ало, Ванкувър. Справихме се с това.

— Добре, 714. Имаш ли някакви колебания относно местоположението на всеки от тези уреди, Джанет? Сигурна ли си? Приемам.

— Да, Ванкувър. Знам къде са. Приемам.

— 714. Провери отново дали летиш хоризонтално. Приемам.

— Ало, Ванкувър. Летим хоризонтално, и то над облаците.

— Добре, 714. А сега, Джордж, нека отново да спуснем задкрилките на 15 градуса, скорост 140, и да извършим процедурата по спускането на колесниците. Следи скоростта като ястреб този път. Ако си готов, да започваме…

Спенсър мрачно започна процедурата, като следваше всяко указание с пълна концентрация, докато Джанет старателно отчиташе скоростта и местеше лостчетата на задкрилките и колесниците. Още веднъж почувстваха острия порив напред, когато скоростта се намали. На изток започваше леко да се развиделява.

В диспечерската зала Треливън използва възможността да пийне малко студено кафе. Прие предложената от Бърдик цигара и шумно издиша дима. Изглеждаше изнемощял, с набола брада по брадичката.

— Какво е положението сега? — поинтересува се представителят на авиокомпанията.

— Такова, каквото може да се очаква — отговори капитанът, — но времето опасно напредва. Трябваше да е упражнил дузина пъти само задкрилките и колесниците. Ще успее най-много три пъти, преди да се появи над главите ни — при положение, че е следвал курса.

— Ще упражните ли подхождането? — намеси се Главният диспечер.

— Трябва. Ако не го направим поне два или три пъти, пукната пара не бих заложил на шанса му — не с неговия опит. Ще видя как ще се справи. В противен случай… — Треливън се поколеба.

Бърдик пусна цигарата си на пода и я стъпка.

— В противен случай какво? — запита той.

Треливън се обърна към тях.

— Е, най-добре ще е да погледнем фактите в очите — каза той. — Този човек горе е изплашен до смърт, и то не без причина. Ако нервите му не издържат, вероятно е да паднат в протока отвъд летището.

— Само че… последствията! — възкликна Бърдик. — И болните пътници, и самолета. Това ще е пълна загуба!

— Ще е просто пресметнат риск — отвърна хладно Треливън, като погледна закръгленият служител на авиокомпанията право в очите. — Ако нашият приятел се разпилее по цялата писта, пак ще трябва да отпишете самолета.

— Хари не искаше да каже това — обади се бързо Главният диспечер.

— Не, по дяволите, не исках — рече Бърдик, чувствайки се неудобно.

— Като прибавим опасността — продължи Треливън, — че ако се разбие тук, е почти сигурно избухването на пожар, ще се радваме, ако изобщо успеем да спасим някого. Възможно е дори да отнесе и някоя постройка със себе си. Докато ако падне в океана, ще разбие самолета, естествено, но ще имаме все пак шанс да спасим някои от пътниците, макар и не най-болните от тях. При тази лека мъгла и на практика почти без вятър водата ще е доста спокойна и ще омекоти удара. Ще го накараме да се приземи по корем по радара колкото се може по-близо, за да извършим спасителната операция.

— Обадете се на Военноморската база — нареди Главният диспечер на помощника си. — Също и на Военновъздушната. Да са готови за спасителни операции от въздуха. Нека да навлязат в морето и да чакат инструкции по радиото.

— Не искам да го правим по този начин — каза Треливън, като се обърна отново към картата на стената. — Това ще означава да зарежем болните пътници. Ако имаме късмет, ще успеем да ги измъкнем, преди самолетът да потъне. Може обаче да се наложи… — Той заговори във втория микрофон. — Радарната, забелязвате ли нещо?

— Все още нищо — дойде равният, безличен отговор. — Задръжте обаче. Почакайте малко. Изглежда засичаме нещо… Да, капитане. Сега го виждам. Той е на десет мили южно от трасето. Накрайте го да завие надясно в посока 265.

— Отлична работа — рече Треливън. Кимна да го свържат със самолета.

В същото време операторът на телефона извика на всеослушание.

— Военновъздушната база докладва, че има видима връзка. Предполагаем час на пристигане след 38 минути.

— Добре. — Той вдигна микрофона пред себе си. — Ало, 714. Извърши ли обратната процедура за задкрилките и колесниците? Приемам.

— Да, Ванкувър. Край — долетя гласът на момичето.

— Този път имахте ли проблеми? Летите ли хоризонтално и напред?

— Всичко е наред, Ванкувър. Така казва пилотът — поне засега. — Чуха лекия й нервен смях.

— Това е добре, 714. Вече си на радара. Курсът ти има отклонение от десет мили на юг. Искам да завиеш внимателно надясно, като използваш дроселите за поддържане на сегашната скорост, и да поемеш курс 265. Повтарям: 265. Ясно ли е? Приемам.

— Разбрано, Ванкувър.

Треливън погледна през прозореца. Тъмнината навън бе просветляла съвсем леко.

— Слава богу, че ще могат да виждат поне малко — отбеляза той, — макар и едва в последните минути.

— Ще приведа всичко в готовност — заяви Главният диспечер и извика на помощника си: — Предупреди Кулата, Стан. Кажи им да вдигнат на крак пожарникарите. — После се обърна към оператора на телефона: — Свържи ме с градската полиция.

— А после ми дай Хоуърд в залата за пресконференции — добави Бърдик, след което каза на Треливън: — По-добре да обясним на онези момчета възможността за падане във водата, преди сами да са започнали да си правят изводи. Не, почакай! — изведнъж той си спомни нещо, впил поглед в капитана. — Не можем да им го съобщим, защото ще означава да отпишем болните пътници. Ще се гръмна!

Треливън не го слушаше. Беше се отпуснал на един стол с наведена глава и закрил с ръка очите си, без да обръща внимание на смутеното шепнене на гласовете около себе си. Но при първото изпукване, когато високоговорителят заработи, се пресегна за микрофона.

— Ало, Ванкувър — повика Джанет. — Сега държим курс 265, както ни казахте. Приемам.

— 714. Така е добре — отвърна Треливън с престорена радост. — Чудесно се справяте. Нека да повторим всичко отначало. Това ще е за последен път, преди да стигнеш летището, Джордж, така че ме слушай внимателно.

Главният диспечер говореше с леко притеснение по телефона.

— Да, ще пристигнат до половин час. Залавяйте се за работа.