Вадим Кожевников
Щит и меч (71)

71.

Съзнанието на Йохан Вайс се връщаше бавно, но той се съвзе внезапно като от удар, когато видя пред себе си неясния, клатушкащ се силует на Баришев. Постепенно силуетът ставаше плътен, като изображение на екран, което най-напред не е било във фокус, а после изведнъж става ясно.

Върху широките рамене на Баришев беше метната престилка, която бодеше очите с белотата си. Баришев се отпусна с изпъшкване на стола край леглото и сякаш се бяха видели вчера, каза с обикновения си глас, както винаги делово и загрижено:

— Ти нещо не си много весел, Белов, защо? — Наведе се, притисна гладко обръснатата си буза към лицето на Йохан и се изправи: — Е, здравей! — Каза: — На улицата е горещо, а тук при тебе е хубаво, прохладно. — Изтри с кърпичка шията си и се огледа. — Самостоятелна стая. — И започна да вади от книжни кесии и да слага на нощното долапче плодове и разни неща за ядене.

Вайс гледаше внимателно и недоверчиво Баришев, като чакаше тоя призрак да се заклатушка отново и да се разтопи, както се стопяваха предметите, които преди това се опитваше да разгледа, за да разбере дали се е запазило зрението му. Но с появата на Баришев всички предмети в стаята придобиха твърда устойчивост и съществуваха вече не като силуети, а в цялата си релефност.

Баришев се обърна към медицинската сестра, която стоеше край вратата с малко слисано и смутено лице, и я помоли с ласкав тон:

— Сестричке, не е лошо да ни дадете добре сварен чаец, по московски. Може ли? А то вие, по всичко личи, сте му давали като на фашист само слаб чай.

— Нищо подобно — решително възрази сестрата, — обслужвахме го на равнището на офицерския състав.

— Добре — добродушно се съгласи Баришев. — Та значи чаец на същото равнище.

 

 

Когато полковник Баришев пристигна сега вече в гарнизонната болница, разположена в малкото германско градче, където, според получените сведения, трябваше да се намира на лечение Белов, дежурният лекар провери списъците и му съобщи, че при тях няма и не е имало никакъв Белов. Има няколко болни и ранени съветски офицери, но тоя, когото търси полковникът, не е между тях.

— А все пак може би има още някой ранен, който е на лечение? — настоя полковникът.

— Има един германец, офицер от СД. — Лекарят вдигна вежди и заяви решително: — Но като медик аз съм против да го разпитвате сега. Това може да наруши съвсем психиката му. Травматичните повреди излязоха много сериозни. — Предложи: — Ако желаете, можете да погледнете болничния му лист. — Обясни: — Изпечен фашист. — И веднага сметна за необходимо да прибави: — Но ние се отнасяме към него не като към военнопрестъпник, за нас той е само ранен, който е на лечение.

— Позволете да хвърля поглед, все пак е интересно.

Лекарят подаде на Баришев историята на болестта.

„Хауптщурмфюрер Йохан Вайс“ — прочете Баришев и стана нужда да напрегне цялата си воля, за да запази спокойствие.

— Е, и каква е тая птица? — равнодушно попита Баришев и погледна жадно стъклото с вода.

Лекарят каза:

— Той е човек, изключително предан на фашизма. Дори в състояние на дълбока психична травма, която се придружава с обща потиснатост и временно отслабване на зрението, слуха и функциите на крайниците, той запазва представа за себе си като за нацистки „герой“. Наистина — продължи след малка пауза лекарят — неговата психоза е малко своеобразна: струва му се, че е между своите, в немска болница. И за да не предизвикваме допълнителни вълнения, ние се мъчим по всякакъв начин да не го разубеждаваме. Той е в много лошо състояние и ако узнае, че е в плен, това може да доведе до смъртоносен край.

— Да. — Баришев помълча малко, после сякаш се опомни и одобри: — Разбира се, аз не съм медик, но мисля, че от гледна точка на психиатрията вашият метод е научно обоснован.

— Несъмнено — каза лекарят.

Баришев взе цигара с несигурни пръсти, мушна я в устата с обратния й край, опита се да я запали, хвърли я с отвращение в пепелницата и попита с трепет:

— Е, а как, мислите, ще оздравее ли?

Лекарят сви рамене.

— Виждате ли — внушително каза той, — много рани зараснаха задоволително. Но функциите на мозъчната дейност са засега тайна за нас. Понякога някой външен дразнител въздейства така, че целият психически апарат придобива внезапно изгубената устойчивост. Но може да стане и обратното. Ние се надявахме на лечението с продължителен сън. Обикновено тая обща почивка на нервната система дава най-добри резултати.

— И какво, спи ли той?

— Представете си, дори най-ефикасно действащите приспивателни препарати са безсилни. И нещо повече, болният се преструва, че спи: клепачите му реагират на светлинните дразнители, а това не става у спящите.

— Слушайте — жално се помоли Баришев, — позволете ми да стана тоя най-благотворен дразнител. Разберете, драги мой, той е ваш другар и направо казано е един от най-обикновените герои, за които само невинаги пишат във вестниците.

Докторът впери учудено очи в него. Баришев се помоли:

— Ще позволите, нали? — Призна си: — Самият аз се вълнувам. — Каза умолително: — Дайте ми нещо — щракна с пръсти, — е, нещо като валериан. Ами знаете, за нервите.

Най-после Баришев се овладя и от първата минута, щом влезе в стаята при Белов, започна да се държи така, като че през цялото време са били заедно и той е излязъл за малко, а сега се е върнал. Като огледа тясната стая и сякаш се премерваше, той запита Белов:

— Ти какво, ще имаш ли нещо против, ако тук, край стената, ми сложат едно малко легло? — Обясни: — Разбира се, аз не съм ранен, но за докторите бих бил човек, а болести ще се намерят.

И когато по молба на Баришев в стаята внесоха второ легло, той се преоблече в болнични дрехи и каза:

— Обичам да се полекувам, макар и да не ми се е случвало често. Наистина в ръцете на хирурзите съм попадал, донасяли са ме. Но така, да им дойда на крак, все няма време. А все пак трябва да уважаваме организма си: нали благодарение на него съществуваме. А ние караме все повече така: тялото е нещо като опаковка, държи те, значи е в ред. — Изтегна се на леглото и предложи: — Искаш ли да поспим? — Запита разтревожено: — Ти да не хъркаш?

Белов го гледаше втренчено и тревожно. Баришев натисна копчето на звънеца и когато влезе сестрата, а след нея лекарят, каза умолително:

— Все пак вие ме изследвайте. — Оплака се неопределено: — Слабост. — И се потупа по наведеното, мускулесто рамо. — Попита: — Може би ревматизъм? Или дори температура?

Докато лекарят и сестрата се занимаваха с него, полковникът водеше безкрайни разговори с тях: интересуваше се дали езерото край болницата има риба и какво кълве, как е снабдяването, често ли има тук кино. Когато лекарят и сестрата излязоха, Белов попита с усилие:

— Руси ли са?

— Сестрата не е, типична украинка е, а докторът е сибирчанин. — И Баришев прибави: — Той е военен, а тя е волнонаемна.

— От РОА — каза Белов.

— Ама че го каза! — извика Баришев. — Отде накъде ще се вземат тук, в съветска болница? — Каза умолително, ласкаво: — Ти, Саша, се успокой. Прецени обстановката обективно, без да бързаш, анализирай всички факти. — Повъртя се в леглото. — Не ми се спи. Не ти ли дават нещо за сън?

Белов прошепна:

— Дават ми. Но аз ги разтривам в ръцете, таблетките, а после ги издухвам като прах, за да не го намерят, да не знаят, че не съм ги взел. — Присви очи. — Искат да ме приспят, разбирам.

— Браво, добре си го измислил — похвали го Баришев. — Но заеми ми една против безсъние. Глътни и ти за компания. Иначе аз ще спя, а ти не, неловко е.

— Не — рече Белов.

— Ама какво, ти не ми ли вярваш? Хайде, за компания, както се казва, по една, а? — Баришев подаде на Белов една таблетка и чаша вода, гледа го, докато глътна, и го погали по рамото: — Ето на, послушно момче си.

Легна отново и скоро видя, че лицето на Белов придоби спокоен, уморен израз. „Заспа — помисли си той. — Значи, на всичко отгоре и с това се е мъчил.“ Легна по гръб, но сънят не идваше, прекалено много го развълнува тая среща, голямо беше щастието да види Александър Белов — Саша Белов, както беше свикнал да го нарича.

Той се чувстваше малко виновен.

Работата е там, че на сътрудника в Берлин бе възложено да намери веднага Белов. Но още преди да получи задачата, той беше открил в архивата на Гестапо материали за загиването на Йохан Вайс при автомобилна катастрофа, което се потвърждаваше от фотодокументи, а главно — от надгробната плоча на гробищата, което беше най-убедително.

Но у тоя сътрудник се появи естествено подозрение. Човек педантичен, предположил някоя коварна машинация на СД, той продължи да търси в книжата на тайните служби, а това отне време.

Когато в Центъра дойде запитване от „професора“ за здравето на Белов, което се придружаваше от неприета в такива официални книжа молба да му се предаде поздрав от някоя си Надежда, тогава разтревоженият Баришев замина веднага със самолет за Берлин и след два дни пристигна с автомобил там, където не тъй отдавна се сражаваха парашутистите заедно с групата, придадена на Белов.

Но в Берлин твърде важни работи задържаха Баришев. Една от тях беше срещата с един стар познат, бившия портиер на „Адлон“, изпечения гестаповец Франц.

Баришев го посети в затворническата килия, където Франц, снабден щедро с хартия и принадлежности за писане, работеше усърдно, като пишеше подробно и добросъвестно показанията си.

Баришев се запозна бегло с тях и откри с радост името на Йохан Вайс между най-даровитите, според Франц, сътрудници на Шести отдел при СД, които се ползваха с особеното благоволение на Валтер Шеленберг.

Франц притежаваше феноменална памет и позна Баришев, в същата способност не му отстъпваше и Баришев, като го посъветва да си спомни в показанията онова, което Франц искаше много да забрави в личната си дейност в Гестапо и за което Баришев беше достатъчно осведомен.

И сега Баришев се чувстваше щастлив като никога, когато откри Белов и се убеди как неговият Саша Белов е влязъл безукорно дълбоко в образа на Йохан Вайс, от който, както се вижда, не му беше тъй просто и лесно да се освободи.

Белов спа почти едно денонощие. Когато се събуди, той отвори плахо очи, защото се страхуваше, че всичко около него ще се разлее отново в мъгляви силуети. Но излезе, че няма за какво да се страхува, зрението му се беше възстановило почти напълно. Той видя дремещия на стол пред леглото му Баришев в болнични дрехи. И продължи да лежи неподвижно, за да не го събуди. Но Баришев спеше леко, още при първото шумолене се събуди, усмихна се на Белов, приближи се до прозореца и разтвори завесите. Одобри времето.

Когато сутринта Белов стана внезапно от леглото и отиде при умивалника да се мие, Баришев попита малко смутено:

— Това какво е? Значи, симулираше?

Белов отговори:

— Нощем ставах и се учех да ходя слепешката, за да не се отуча да ходя изобщо. Обмислих всичко: ако успеех да избягам, щях да се представя за ослепял войник на Вермахта.

— Е, тогава е правилно — съгласи се Баришев. Въздъхна. — Не мога просто да си представя как ти не виждаш и креташ по пътя. А знаеш ли какви луди глави са нашите шофьори? Препускат по автострадата с повече от сто километра. Предават фасони пред германските гретхени. — Прибави осъдително: — Трябва да се глобяват, друго не помага!

След закуската Белов заяви решително:

— Трябва да ида в Берлин!

— Не братле, засега е опасно.

— Видяхте ли какъв документ имам? А подписите видяхте ли?

— Гледах ги. Почти целият зверилник се е подписал.

— Ето на — рече Белов.

— Какво „ето на“? — попита Баришев. — Никакво „ето на“! Всяка регулировчица ще те задържи и туй то.

— Достатъчно е само да ме прехвърлят през фронтовата линия — каза умолително Белов.

— Не — отсече Баришев. — Не. И във всяко отношение не: нито линия, нито фронт, твоят документ също е музеен експонат и нищо повече. — Промърмори с досада: — Може би това е за тебе дразнител, както казваше докторът, но нека е дразнител, само че на войната — край. Нашите на Елба се пекат на слънцето. Ами че така е. И ако искаш да знаеш, регистрирането на пристигането и заминаването ми в командировка трябва да се завери официално с печат от коменданта на Берлин. И от пистолета там имаш толкова нужда, колкото от валенки на плажа в Сочи. Разбра ли?

— Значи, край?

— Точно така — отвърна Баришев. — Край!

Белов мълча дълго. Свиваше очи и се усмихваше на някои свои мисли. Внезапно попита:

— Имате ли автомобил?

— Да речем.

— Пратете за Хайнрих Шварцкопф, ако е жив. Нека го доведат.

— Първо, той е жив — каза Баришев. — А второ, какво значи „нека го доведат“? Другарят Шварцкопф е сега длъжностно лице, директор на голямо предприятие.

— Къде?

— Как така къде? В нашата зона. Засега зона, а после германците сами ще намерят как да я нарекат. Нашата работа е проста: както народната им власт реши, така ще бъде.

— Но аз искам да го видя.

— А аз, мислиш, че не искам, а? Можем да пратим телеграма. А относно превоза, той е осигурен. Личен, както се и полага на длъжността му.

— Слушайте, а Гвоздея?

— Е, какъв ти Гвоздей? Сега е важна клечка: председател на колхоз. Трака с протезата, но си гледа добре работата.

— А Елзе?

— Коя Елзе?… Аха, Орлова… В кадрите е. Само че, разбираш, тя се интересуваше много подозрително от гражданската юриспруденция: какъв е бракът на Зубов с германката, законен или незаконен? Оперативните работници смятат, че обичала Зубов. Това е.

— А къде е Зубов?

Баришев се намръщи. Каза, като едва намираше думите:

— Разбираш, самолетът, с който е тръгнал заедно с пълномощниците на SS, не е пристигнал на местоназначението. Значи, при всички варианти Зубов е герой, с всички произтичащи оттука последици.

— Той жив ли е?

— Бих искал. Ех, колко бих искал! Много! — И веднага обърна разговора: — Люся Егорова, помниш ли я? Е, оная с изгореното лице, а пък хубавица, когато обърне другата половина на лицето си — сега тя е майка, и то каква! Отидох й на гости — държи ме в коридора: „Постоплете се, иначе ще простудите бебето.“ Погледнах в количката — плик в повои, а в него — екземпляр, лежи и смуче биберон. Е, аз й отмъстих за държането в коридора. Измъкнах биберона от детето, изхвърлих го и казах: „Съвременната медицина не позволява, нехигиенично е.“ Туза и сега е туз — командва в райизпълкома. — Попита: — Може би стига, антракт, а? — Предложи строго: — Хайде да караме така, в началото за информация десет минути, в останалите дни — всеки път прибавка по още толкова. За да има ред. Режим. Не сме де да е, а в болница. И самият аз съм в положението на обикновен болен. Ако чуят случайно, че приказваме, ще ни наложат наказание: извънредна витаминова инжекция. А къде я бият? В най-беззащитната територия. — Рече шеговито: — Интересно, на генералите и маршалите също ли я бият там или я бият на някое по-благородно място?

 

 

Така, доброволно затворил се в болничната стая, Баришев се грижеше търпеливо и неотстъпно за Саша Белов, като обясни на голямото началство, което го викаше в Москва, важността на стоенето си тук, до оздравяващия Белов.

Когато в болницата пристигна Хайнрих Шварцкопф и се спусна към Белов, за да го прегърне силно, когато започна да разказва шепнешката, като поглеждаше от време на време Баришев, за ония дни, през които останал сам и продължавал да работи, Баришев сметна, че е неудобно да присъства при разговора на съветския разузнавач с неговия съратник и излезе в коридора.

Седнал там на пейката до един „титан“, той пушеше и приказваше с оздравяващия офицер за живота сега в страната и какъв трябва да бъде после тоя живот. А когато, почукал предварително на вратата, се върна в стаята, Хайнрих каза смутено:

— Извинете, не знаех, че сте полковник Баришев.

— Това е моя грешка — отговори Баришев. — Не се представих.

Най-напред Хайнрих поиска да разкаже на Баришев какви важни неща е успял да открие през последните дни от съществуването на фашистка Германия.

Баришев го изслуша учтиво и му поблагодари. После каза замислено:

— Всъщност всичко това, както се казва, е минало. А сега, другарю Хайнрих, ви предстои да мислите каква ще стане Германия. С фашизма свършихме ние, а нова Германия ще строите вие.

Когато Хайнрих си отиде, Баришев каза:

— Все пак това е главното у нас: да спасим човека. Там е великата цел и голямата радост. — Легна по гръб и попита: — Да поспим ли?

Белов се усмихна.

— Нещо не ми се ще.

— Безредие — осъди го Баришев. Заповяда строго: — Хайде, мобилизирай волевия си импулс! — Изкомандва: — Спане! Инициативата е моя, изпълнението — от нас двамата. — И угаси лампата на масичката.

 

 

Белов не спеше. Той само се преструваше учтиво, че спи, за да успокои Баришев.

Загиването на Зубов го потресе, но през тия години той се научи така да се превъзмогва, да потиска чувствата си, че дори сега, в присъствието на Баришев сякаш автоматично, несъзнателно не издаде онова, което преживя при тая вест. И сега, като лежеше неподвижно, със затворени очи, мислеше за Зубов и с изключителна, неестествена яснота го виждаше такъв, какъвто той беше през онова тихо ранно утро, когато се къпеха във Ванзее.

 

 

Самолетът пресече облаците и слънцето се появи отново. От кабината излезе вторият пилот и обяви тържествено:

— Другари, пресичаме държавната граница на Съветския съюз. — Почака и рече тихо: — Някои фронтоваци се обиждат, когато не ги осведомяваме, че сме вече в родината.

Белов не се откъсваше от прозорчето.

Огромната топла земя на отечеството, набраздена от белезите на отбранителните полоси и кръглите бомбени ями с блещукаща в тях тъмна вода, лежеше мощно и просторно в меката зеленина на горите. И на Белов се струваше, че самолетът не е започнал сам да се снишава, а че той сам чрез силата на привличането на цялото си същество го кара да се приближава все повече и повече към земята.

Когато изпращаше Белов на германското летище, Баришев каза:

— Значи така: най-напред в отдела за награди и чак тогава, с всички ордени — в управлението. Знай, че аз съм суетен човек, моят кадър е моята гордост. Но да не забравиш да кажеш на баща си: ако идете на риба, нека вземе стръв от моите запаси.

Надя повика Белов настрана, отвори чантата, загледа го строго в очите и заповяда:

— Запомнете: ето тук, увитото в книга, е кокошка, отдясно — четири твърдо сварени яйца, масло в кутийка и какао в термос. Татко поръча да ви предам: непременно трябва да се храните нормално.

Белов погледна жално в нейното както винаги малко надменно лице с право късо носле, още по детски пълни устни и сиво-зелени очи под сянката на миглите. Попита:

— А вие?

— Какво аз?

— Ще бъдете ли в Москва?

Надя мръдна учудено рамене.

— Но ние живеем там. — Подаде твърдата си малка ръка. Напомни: — А витамините ще вземате преди ядене. Те са в кутийката от капсули за взриватели.

Хайнрих каза:

— Ще ми е мъчно без тебе!

— И на мене също — тъжно се усмихна Белов.

Хайнрих се обърна към Баришев:

— С такива германци като Йохан може да се гордее човек.

— Нищо — отвърна Баришев. — Моят Белов няма да му отстъпи. Е, край. Време е.

И Белов, за да вижда колкото се може по-дълго време тия скъпи му лица, се изкачи заднешката по стълбата.

А сега самолетът се снишаваше непрекъснато, сякаш се спускаше по стъклен наклон. Щом колелата се опряха в земята, внезапно изчезна един от пътниците, който летеше невидимо в самолета — Йохан Вайс. Той изчезна безмълвно. Александър Белов нямаше вече двойник. Майор Белов остана сам. За миг го обзе чувство на самота. Но това чувство го напусна също така неочаквано бързо, както се и появи.

И никой, дори и Александър Белов, не почете с тържествено ставане загиването на Йохан Вайс. Никой.

Белов търсеше жадно и нетърпеливо с очи сред посрещачите лицето на майка си — най-важният човек на земята за него. Тя беше майка не само на Саша Белов, но и на Йохан Вайс, и тъй като не знаеше това, изчезването на Вайс също не я натъжи.

Така престана да съществува Йохан Вайс — хауптщурмфюрер от СД.