Вадим Кожевников
Щит и меч (69)

69.

В щаба на групата съобщиха на Вайс, че желанието му е изпълнено и той може още днес да замине за авиационната база, за да провери доколко личният състав и материалната й част са подготвени за специалната задача под шифровото наименование „Волке“.

Той отиде при професора, върна му документите и му съобщи, че заминава, както и че сега Зубов не ще може да се възползва от парашута при изпълнение на задачата.

Професорът прикри с ръка документите, върнати му от Вайс, сякаш се страхуваше да се раздели дори за миг с тях, и каза:

— До момента, когато дойдохте, аз мислех през цялото време дали ще остана жив или не, ако загине Наденка. И знаете ли, разбрах, че няма да остана жив. Ами така си е. А сега Зубов. Тежко е наистина. В нашата работа най-лекото може би е, когато решаваш собствената си съдба, а не съдбата на другиго. — Погледна твърдо в очите на Йохан. — Дъщеря си, като опитна радистка, я включих в групата, която ще ви бъде придадена. Вие трябва да имате постоянна оперативна връзка с Центъра. — Разпростря картата. — В района, който е в зоната на авиационното действие на базата, се намират няколко големи концентрационни лагера. Но ето какво трябва да обмислим с вас. Ето на тук — показа на картата — е подземният концентрационен лагер, където се произвеждат „Фау-1“ и „Фау-2“. Затворниците не излизат никога от галерията. Там работят, там умират, само труповете им изкарват и изгарят в надземните лагери. Двете главни подземни шахти се простират почти на километър и половина под земята и са свързани помежду си с четиридесет и осем тунела. Шахтата за влизане и излизане е една, останалите са зазидани и бетонирани. Ясно е, че тоя подземен лагер, в който се намират над двайсет хиляди затворници, не може да бъде унищожен от въздуха. Но според данните, които получихте от Хайнрих, целият лагер ще престане да бъде снабдяван след шест дни, без днешния. Следователно, предполага се, че след шест дни той трябва да бъде унищожен. Вашата главна задача е да откриете как смятат да унищожат лагера и да предотвратите унищожаването му. — Каза тъжно: — Придадената ви група не е толкова голяма, както бих желал, но не съм в състояние да я увелича. Вие знаете сам, че сега не само Зубов, но и много други другари изпълняват най-трудни задачи. — Въздъхна и прибави: — Надявам се, че ще изпълните успешно заповедта на Центъра.

 

 

Вайс остана неприятно учуден, че при командировката за авиационната база той пътува не сам, а с Дитрих.

Дитрих каза, като потриваше ръце:

— Знаете ли, аз настоявах много енергично тая задача да бъде възложена и на мен. — Обясни с лукава усмивка: — Операцията е строго поверителна, заповедта е подписана от Химлер и Калтенбрунер. Ние с вас нямаме нищо общо с прякото й изпълнение, на нас е възложено само контролирането на подготовката и тъй нататък. Но това е знак на особено доверие. И аз съм уверен, че после никой не ще посмее да ме пъха в тая опасна шетня по организирането на нашата нелегалност. Надявам се, че ще ме препратят веднага на Запад — нейде в Швейцария например, където ще пазя свято тайната на тая операция при съответно осигуряване на всички необходими за мене удобства за живеене, разбира се.

— Бързате да офейкате, а? — попита Вайс.

— Това е необходимо в интереса на висшите лица, подписали заповедта, която, както казват дипломатите, не е за обнародване. Макар, че може би, напротив — Гьобелс ще крещи от страниците на вестниците за злодейското нападение на съюзническата авиация върху концентрационните лагери. Ние с вас, като свидетели на това ужасно нападение, ще можем да потвърдим думите му.

— Значи искате да живеете? — попита Вайс.

— И още как — усмихна се Дитрих, — с комфорт!

 

 

Полковник Валтер — командир на специална авиационна част, кавалер на рицарския железен кръст, летец още от Първата световна война, — възсух, побелял, нисък, но с величествено — надменно лице, разпечата тайното писмо. Като прочете заповедта и приложената към нея инструкция, той погледна Вайс и Дитрих с такава погнуса, сякаш панталоните на тия офицери от СД не бяха закопчани отпред, и каза, че иска един час да помисли, след което ще бъде готов да приеме отново господа офицерите.

Дитрих повери всичко на Вайс и отиде да закусва в компанията на млади летци.

Въпреки явната си враждебност, полковникът беше принуден да обсъжда с Вайс подробностите на операцията.

— Бензин? — каза полковникът. — Болшевиките настъпват, след една седмица могат да бъдат тук. — Той тропна с малкото си стъпало, обуто в лакирана, старомодна, островърха обувка. — Днес ние имаме точно толкова бензин, колкото да се дигнем оттук.

— Но вие трябва да получите бензин!

— Утре през нощта, ако цистерните с бензин пристигнат благополучно.

— А защо могат да не пристигнат?

— Русите разрушиха мостовете.

— Но има понтонни мостове.

— Да, ако успеят да ги построят.

— В кой пункт? — попита Вайс.

Полковникът показа на картата. След това рече:

— Аз смятах, че е мой дълг да изтегля всички хора със самолети, и затова самолетите не са натоварени с бомбов комплект. Трябва да изпращаме камионите до склада, за това ще е необходимо време.

— Естествено — съгласи се Вайс.

— И на всичко отгоре — сърдито продължи полковникът — ето заповедта на Калтенбрунер: възлага ми се да хвърля с парашути контейнери с отровни вещества, за да ги използват лагерните поделения на SS, ако известна част от затворниците оцелее след бомбардировката.

— Много предвидливо — забеляза Вайс.

— Слушайте — разгневено каза полковникът. — Аз съм въздушен ас от Първата световна война. Моето име е известно във Франция и Англия. Зад гърба си имам двадесет и осем въздушни двубоя, от които излязох с чест.

— Е, та какво от това?

— Аз съм войник — продължи полковникът. — Войник. И имам свои войнишки убеждения и принципи. А вие сте гестаповец.

— Аз съм офицер от СД.

— Не виждам съществена разлика.

— С една дума, искате да кажете, че не ви харесва много тая бойна задача.

— Тя не е бойна, не е войнишка.

— А каква?

— Вие сам знаете отлично каква е.

— Вие просто се страхувате. Страхувате се, че по-късно ще гледат на вас не като на военнопленник офицер, а като на военен престъпник.

— Да — потвърди полковникът, — аз не се страхувам, че ще загина, че ще бъда дори разстрелян от болшевиките. Но не искам да бъда обесен като…

— Като кого? — попита Вайс.

— Както вас, например, могат да обесят.

— Вие искате да се отклоните от задачата?

— Аз съм войник и се подчинявам на заповедта.

— Но заповедите не се обсъждат.

— С подчинените — да. А вие не сте мой подчинен.

Вайс погледна полковника право в очите.

— Аз съм ви благодарен, задето толкова честно и откровено изказахте мнението си пред мене.

— И вие ще се възползвате от това съобразно с рода и духа на службата си, нали?

— Не — отвърна Вайс. — Просто ме накарахте да се замисля също за някои неща.

След тоя разговор Вайс остана още у полковника, но води с него разговор за всичко друго, само не и за подготовката на операцията. Също така се държа и полковникът.

Чрез свръзката Вайс съобщи на групата за времето, когато трябва да пристигнат цистерните с бензин, и посочи на картата къде са и понтонният мост, и складът за бомби, и пътят от склада до летището.

Вайс разгледа двата бункера, където сега се съхраняваха отровните вещества — освен съдовете с газове тук имаше сандъци с отрови в ампули и в кутии. При един преглед той успя да мушне между сандъците термичен фишек с химически възпламенител със закъснително действие, направен като пластмасова табакера.

След един ден целият личен състав с противогазови маски се бореше с пожара в бункера. После беше необходимо още едно денонощие, за да могат хората да се върнат в летището, без да се излагат на опасността от отравяне. Почти на два километра наоколо листата на дърветата пожълтяха и изсъхнаха.

А още след един ден полковникът повика Вайс при себе си и му съобщи, че понтонният мост е вдигнат във въздуха и че камионите с бомби не ще могат да преминат, докато не се построи нов мост; освен това транспортът от коли с бомби, който се движел от склада към летището, бил обстрелян. Колите са станали негодни, част от тях били вдигнати във въздуха заедно с товара.

Той разпери ръце и каза с престорено съжаление:

— По тоя начин аз нямам възможност да изпълня заповедта в посочените срокове.

Дитрих беше разярен. Той се опитваше да влезе във връзка по телефона с Берлин.

Свръзката предаде на Вайс, че тая нощ той трябва да напусне летището. Но Вайс не можа да направи това: Дитрих не се отделяше нито крачка от него. Той каза на Вайс:

— Вие разработвахте операцията с полковника и сте виновен, че тя се провали. — Заплаши го: — Аз ще доложа за вас. Офицерите ще потвърдят, че вие ме отстранихте от подготовката на операцията.

На Вайс дадоха отделна стая, но сега при него се премести Дитрих. Преди да легне, той заключи вратата и сложи ключа в джоба си, като каза, че го е страх от диверсанти, а пистолетът мушна под възглавницата.

През нощта съветски щурмоваци и бомбардировачи извършиха нападение върху летището.

 

 

Вайс бягаше наведен към края на летището, натам, по-надалече, където забеляза тесни изкопи, които войниците от охраната биха направили. След него в изкопа скочи и Дитрих.

Изкопът беше полузасипан. Дитрих избутваше Вайс от мястото, където изкопът беше по-дълбок. Забелязал един бункер, той реши да дотича до по-сигурно скривалище и изскочи. Избухване на бомба. Вайс почти беше зарит с пръст. Когато дойде на себе си, той се измъкна изпод пръстта. Краката на Дитрих стърчаха от взривната яма. Вайс го улови за краката, изтегли го и го вмъкна в изкопа. Коремът на Дитрих беше разпран от парче граната. Вайс започна да го превързва, но нямаше достатъчно бинтове. В това време Дитрих се свести. Той погледна раната си, намръщи се погнусено, а после заплака.

Вайс съблече куртката му и разкъса ризата. Когато отново избухна бомба, той се наведе почти несъзнателно над Дитрих, като го прикри с тялото си, за да не се напълни раната му с пръст. Дитрих забеляза това. Измърмори:

— Йохан, вие сте може би добър човек. Но аз направих донос срещу вас. — Изпъшка осъдително: — Как вие, германец, можахте да станете предател?

— Какъв донос? — попита Вайс, като слагаше загрижено куртката си под главата на Дитрих.

Дитрих каза с хъркащ шепот, като едва движеше устните си:

— Мъжът на госпожа Бригите е руски диверсант. През цялото време вие общувахте с него. Точно преди заминаването ви издаде един руски военнопленник, изобличен в кражба на ценности през време на спасителните работи.

— Защо тогава не ме арестувахте веднага?

Дитрих въздъхна:

— Лансдорф не ми повярва. Той каза, че аз искам да си разчистя сметките с вас, задето скрихте — помните ли? — някои мои предосъдителни постъпки.

— Помня — каза Вайс.

— Ето на, виждате… той не ми повярва… Заповяда само да ви следя. Щеше да има големи неприятности, ако вие излезехте предател. Ето защо той стовари всичко върху мене; заповяда да ви следя — Дитрих млъкна, като се бореше очевидно с непоносимата болка. — А когато се къпехме тук с вас под душовете, аз излязох, като казах, че не ми е добре. И в куртката ви намерих табакера. — Отново последва дълга пауза. Вайс мълчеше. — Тия номера ми са известни — шепнешката изхърка Дитрих. — А после, когато пламна бункерът, тая табакера не беше вече у вас. И сега я няма. Така ли е?

— Да — потвърди Вайс.

— Ето на, виждате — похвали се Дитрих с преплитащ се вече език. — Добър контраразузнавач съм, нали?

— А защо ми разказахте всичко това? За да ви убия ли?

— Да, разбира се. Не искам да се мъча. Разбрах, че не ще мога да се мъча. Моля ви се, Йохан, не мога да гледам вътрешностите си. Е?

Вайс извади цигара и я запали.

Щурмоваците се носеха като стоманен плавен поток над летището и полегатата светеща градушка на големокалибрените им картечници биеше по бетонната писта, от която изскачаха дълги сухи сини искри.

Вайс каза:

— Не, аз няма да ви убивам, Дитрих. Дори обратното, ще отида още сега и ще пратя санитари с носилки да ви вземат. Такива като вас не трябва да умират веднага. Вие трябва да помиришете хубавичко какво е смърт. Вие убивахте другите, но сам смятахте, че това няма да се случи с вас. Ако умрете, ще умрете във всеки случай с удобства, в легло. Аз лично ще се погрижа да имате тия удобства.

Стана и попита:

— Чувате ли, Дитрих? Отивам за санитарите.

Дитрих мълчеше.

Вайс се допря до рамото му. Главата на Дитрих клюмна, но очите му бяха неподвижни. Вайс взе куртката си, облече я и тръгна към горящите служебни помещения на летището.

Нападението свърши.

Полковникът ръководеше гасенето на пожара. Той беше бодър, енергичен и свирепо командваше хората.

Вайс каза:

— Принуден съм да ви напусна, господин полковник.

— Тъй ли? — попита полковникът, като го гледаше така, сякаш го виждаше за първи път. — Е, няма що, вие не сте ми подчинен, иначе бих накарал и вас да поработите. — Махна с ръка натам, където горяха самолетите и с трясък избухваха в тях сандъците с картечни ленти и снаряди.

Вайс намери автомобила си и се отдалечи с него от летището, после спря, слезе и свали номера от него. Автомобилът беше покрит с нагар и сажди, цветът му не можеше да се различи. Като се отби от шосето, Вайс пое по черния път през гората, отброи шестнадесет просека, зави в седемнадесетия, вкара автомобила в храстите и продължи пеша.

Както му беше посочено от свръзката, той излезе на пътечка. Спусна се в оврага, по дъното на който шуртеше чисто изворче, и се напи с вода.

Беше разстроен вътрешно. „Издадох се — мислеше си той. — Щутхоф казваше, че Зубов невинаги действа предпазливо.“ А самият той, Вайс? Как можа да допусне такава грешка с табакерата? Когато узна, че Дитрих ще пътува с него, трябваше да измисли нещо по-просто и следователно по-неизобличително за пазене на термитния фишек. Защо изпусна това? Защото през цялото това време мислеше за Зубов и престана да мисли за себе си.

Но той не можеше да не мисли за Зубов, който с извършването на подвига си се беше осъдил на смърт.

От храстите излязоха двама души с есесовска униформа, с шмайзери на гърдите. В петлиците на всеки, както беше условено, борово клонче. Вайс каза паролата, получи съответен отговор и тръгна нататък, като вървеше между тия двама германци. Лицата им бяха сиви, набръчкани. Той разбра: бивши затворници антифашисти, а може би и комунисти.

Показа се ловджийска хижа, построена в готически стил, с ламаринен петел върху шилото на островърхата дървена кула. Вайс беше заведен в просторна, украсена с еленови рога стая с камина, иззидана от тухли. Зад масата, наведен над карта, седеше съветски офицер в спретната, като че ли току-що огладена чиста униформа.

Той подаде ръка и се представи:

— Майор Колосов. — Усмихна се смутено. — Извинявайте, формалност: вашето удостоверение за самоличност?

Вайс подаде документа си, подписан от Химлер, Мюлер, Кайтел и Калтенбрунер. Майорът го погледна и каза с уважение, когато го връщаше:

— Колекционен предмет. Е, следователно още веднъж здравейте, другарю Белов. — Горещо стисна ръката му и кимна към масата: — Тъкмо умувам. Седнете, моля. — Приближи до него пакетче „Казбек“: — Запалете!

Вайс взе нежно една цигара.

— Предвоенни?

Майорът го смъмри:

— Изостанал сте от действителността! Следблокадни, ленинградски. — Заби молив в картата: — Значи, ето каква смешна, объркана работа се получава: изходните позиции са открити. Но най-напред вашите съображения?

След като обсъдиха плана на операцията, Вайс излезе от ловджийската хижа, придружен от майора.

Навън видя построили се съветски парашутисти в армейска униформа, а до тях — също в строй — стояха хора с германски мундири и цивилни дрехи. Той отиде при тях и с групата, облечена в германски офицерски мундири, по-късно замина за пункта, означен на картата като щаб на лагерната охрана, административно управление и складове за готова продукция.

Полковник Роберт Щайнер, пълномощник на SS, прие Вайс на командния си пункт.

— Тъкмо навреме, господин полковник — каза Вайс, — когато говорите с Берлин, съобщете, моля ви се, че от осемте лагера съм обиколил вече пет. И че там всичко е наред.

Без да сваля ръка от телефонната слушалка, Щайнер попита:

— Значи, не идвате специално при мен?

— О, моля ви се! — усмихна се Вайс. — Аз имам заповед да доложа за осем лагера. Вашият е шести. Остана да посетя още два.

— Не може така — с укор забеляза Щайнер. — Поне обядвайте с мене. Ще се разпоредя.

Полковникът излезе.

Вайс преряза мигновено жицата, която излизаше от бутончето, закрито със заключена скоба.

Когато полковникът се върна, Вайс му каза:

— Извинете, ще предупредя придружаващите ме офицери, че ще се забавя.

— Но защо вие сам? Ще пратя адютанта, той ще им предаде.

Вайс сниши гласа си:

— Поради изключително доверие към вас. Струва ми се, че между придружаващите ме хора се намира специален човек от партията.

— Тогава поканете и него.

— Бъдете така добър, поканете го сам. — Прибави многозначително: — Смятам, че тоя човек може да бъде полезен и на вас.

— Е, няма що. — Щайнер си сложи фуражката.

Вайс се приближи заедно с Щайнер до автомобила, който стоеше край стената на склада. Хората му не бяха слезли от него.

Като отваряше вратичката, Вайс каза:

— Господин пълномощник на SS, имам честта да ви представя…

Щайнер пристъпи със снизходителна усмивка до отворената вратичка. Вайс го удари по врата с края на дланта си, Щайнер падна с лицето надолу, два чифта ръце го подхванаха и го вмъкнаха мигновено в колата.

Вайс извади цигарите си и запуши. Чакаше. От колата му подадоха връзка ключове. Той ги взе, мушна ги в джоба си и се върна в кабинета на Щайнер.

Заключи вратата и отключи огнеупорната каса с един от ключовете. Намери папката с условно наименование, която му беше позната, извади книжата от нея, скри ги под мундира си и излезе. Качи се в колата, предаде на Мехов един лист от папката, на който бяха означени постовете на подривниците, и каза:

— Преценявайте.

Пташек и Кох натискаха здраво с крака свързания и лежащ на пода Щайнер, устата на когото беше запушена със смачканата фуражка.

— Карайте — каза Вайс на седналия край кормилото Шмид.

През време на пътуването Мехов се запозна с плана на минирането.

Входът на шахтата започваше от тунела, пробит в склона на планината — към него водеше теснолинейка за вагонетки.

Когато целият отряд парашутисти се събра безшумно при подстъпите към галерията, групата бойци с есесовски мундири тръгна под командването на Вайс със строева стъпка към тунела.

Изпод свода на тунела излезе есесовец в чин ротенфюрер и заповяда да спрат. От амбразурите на два бронирани купола стърчаха цевите на двойка картечници.

Вайс продължаваше да върви пред групата, сякаш не беше чул заплашителното предупреждение.

Виждайки насочените дула на картечниците, той се усети като гигантска мишена за тях.

Спря групата на петнадесетина метра от бронираните куполи. Завика колкото му глас държи:

— Ротенфюрер, ела тук!

И когато той направи няколко неуверени крачки, заповяда му, като кимна към строя:

— Приеми командата!

Ротенфюрерът каза неуверено:

— Но, господин хауптщурмфюрер, това не са мои хора.

— Приеми командата! — повтори Вайс. Мина край объркалия се ротенфюрер, застана под свода на тунела, оплака се: — Жега, прах… Вода! — И започна да изтупва праха от мундира си със свалените велурени ръкавици. Заповяда: — Стройте хората си! — Усмихна се и прибави приятелски: — Сега ще обявя заповедта на фюрера за награждаванията по случай рождения му ден. — Обясни: — Заповядано е тоя тържествен акт да се извърши в движение, за да не се откъсват хората от службата.

Ротенфюрерът доближи свирката до устните си, поделението му се строи.

Вайс даде команда на хората си да заемат освободените постове. А самият той, изкачил се на бронирания купол, се обърна с реч към строеното пред него поделение. А когато веригата парашутисти се приближи, Вайс прекъсна внезапно речта си и произнесе спокойно и делово:

— Сега се предавайте!

Скочи от бронирания купол и залегна зад него.

Но това не бяха просто войници, а отбрани есесовци. Те се опитаха да влязат в бой и само четирима сложиха доброволно оръжие.

След като боят завърши, майорът погледна за миг часовника и каза на Вайс:

— Е, няма що, вдигнахме доста шум. От тая минута нашата операция не е вече тайна за германците. Значи, дръж се здраво!

Част от отряда парашутисти заемаше позиция за отбрана около изхода от галерията, друга се окопаваше по рубежи на един километър от нея. Пет души, взели взрив, се спуснаха в тунела подир Мехов.

След няколко минути те изскочиха оттам. Мехов изкомандва:

— Бягайте от тунела!

Поседна настрана, като дишаше тежко.

Мек, заглушен взрив разтърси почвата. От гърлото на тунела изскочиха кълба прах и парчета камъни.

В това време хората от галерията също напрягаха сили. Едни от тях се провряха между вагонетките и стената, други хвърляха камъните, затрупали Йохан, и след това измъкнаха и него самия — окървавен, изгубил съзнание. Майорът заповяда на радиста:

— Хайде повикай ВВС по етера! Трябва да прибавят нещо. Забавят десанта, а аз имам загуби.

Радистът доложи:

— Заповядаха след двайсет и две минути всички да бъдат в прикритието. Безпокоят се да не засегнат своите. Искаха да означим предната линия с ракети.

— Добре — съгласи се майорът, — ще осветим!

И когато в непрекъсващия нито за миг дъжд се сгъсти влажният здрач, страшното небе заръмжа. Най-напред свалиха товара си пикировачите през крило, като ударени. А после подобно на черни остриета се мятаха ниско над бойното поле щурмоваците, като забиваха огнени редове в земята.

И преди да завършат действията на авиацията, майорът извади пистолета си от кобура и се спусна бавно при залегналите настрана парашутисти. А след няколко минути, щом изчезна последният самолет, парашутистите изскочиха от прикритието и тръгнаха към противника по изровената, обезобразена, сякаш обърната наопаки земя.

Ротата на танковия десант, която се беше забавила на брода, завърши тоя бой.

Майор Колосов беше ранен.

 

 

Лагеристите излизаха от тунела на дълга върволица. Хората вървяха, подпрели рамене един о друг, с вирнати костеливи брадички. Те вървяха, вървяха в безкрайна клатушкаща се колона.

Лейтенантът танкист приближи ръка до каската си. Колосов се понадигна и също приближи треперещата си ръка до фуражката.

Лагеристите бяха командвани от ония, които бяха избрали в нелегалните си организации за ръководители.

Колоната се разгърна и по заповед на един такъв ръководител замря при командата „мирно“. Но цялата тая линия от хора, колкото и да се стараеха те, се полюшваше. Беше тихо, чуваше се само пресипналото им дишане.

— Другари! — каза танкистът. — Извинявайте, ние се забавихме.

— Дръж им реч — настойчиво поиска майорът. — Навярно се полага.

Лейтенантът хвърли каската от главата си. Лицето му беше младо. Като се мръщеше жално и се задъхваше, той каза:

— Край, другари, край! И кълна се, няма да допуснем вече такова нещо на земята! — Затича и прегърна първия, който беше най-близо до него.

— Не излезе митинг — въздъхна майорът. Отпусна се отново на носилката и вече с отпаднал глас успя да даде нареждане как да нахранят и настанят освободените хора.

 

 

В съседното на лагерите и горския масив градче се намери германска болница, не успяла да се евакуира напълно. В нея настаниха ранените, включително Колосов и Белов, който все още беше в безсъзнание. Болницата беше предадена на санитарния батальон на влязлата в тоя район съветска моторизирана част.

Вайс не идваше в съзнание. Имаше сътресение на мозъка. Не можеше да се пренася.

На заместника по политическата част в болницата доложиха, че в куртката на Вайс е открит документ на офицер от СД със специални пълномощия, подписан от Химлер, Мюлер, Кайтел и Калтенбрунер. Заместникът съобщи това на началника на специалния отдел, който каза:

— Значи правилно ни е осведомил майорът: важна хищна птица. Като се поправи, ще го разпитаме. — И предупреди: — Но карайте културно. Пълни грижи, хуманност, както се полага.

Очните нерви на Вайс бяха повредени от удара. Той почти не виждаше.

Един хирург окулист, повикан от фронта, му направи операция. Той каза, на лекуващия го лекар, че болният има нужда от абсолютно спокойствие, никакви дразнители, включително зрителни.

Лекуващият лекар знаеше немски език, намериха сестри, които също знаеха немски. Беше направено всичко, за да се огради раненият офицер от СД от всякакви „дразнители“. Той лежеше в отделна стая.

Когато съзнанието му се връщаше, той започваше да разсъждава бавно. Къде е? Може би са го ранили при бомбардировката на летището и Дитрих го е предал? И сега лекарите германци се мъчат да запазят живота му, за да могат после гестаповците да го изстискат бавно, капка по капка. Всичко след това беше изчезнало от паметта на Вайс. Всичко, освен заседналото в мозъка му признание на Дитрих. И то пареше мозъка му. Значи той, Вайс, е допуснал съдбоносна грешка някъде, допуснал я е точно когато му предстоеше да завърши задачата, от която зависеше животът на много хиляди хора. Тая натрапчива мисъл и душевните страдания, предизвикани от тая мисъл, утежняваха и без това тежкото състояние на Вайс.

Паметта на Вайс се беше спряла на момента, когато Дитрих му каза, че е направил донос срещу него, защото паднало подозрение върху Зубов, а Вайс е бил видян със Зубов. Може би това е станало в деня на Бригитината смърт, когато той чакаше Вайс на „Бисмаркщрасе“ край тайното разположение на специалната група на външното разузнаване при СД. Вайс помнеше как Зубов остана потресен от смъртта на Бригите, а пък самият той не се страхуваше никога от смъртта и не мислеше за нея.

 

 

Зубов също мислеше за Вайс. Пред очите му стоеше разтревоженото, учудено лице на Йохан. И той хлопна бързо люка на самолета, за да се откъсне по-бързо от Йохан, да не го излага на ненужна опасност — прекалено ясно се четеше вълнението на лицето му.

Когато самолетът излетя, Зубов погледна мрачно гърбовете на пътниците — пълномощници на SS — вмъкна се в задния отсек и приклекна край големокалибрената картечница, която миришеше на машинно масло. През прозрачния купол той виждаше късче от небето. В задния отсек беше тясно. „Сгодно като в гроб“ — с усмивка си помисли Зубов.

Времето на летенето е седемдесет минути. Механизмът във взривателя на мината е разчетен за петнадесет минути от момента, когато бъде счупена ампулата на киселинния взривател. Зубов извади плоската мина от планшета и я окачи на специално приспособения презраменен ремък под куртката, под лявата мишница. На мощното му тяло тая изпъкналост почти не се забелязваше.

После започна да мисли как би постъпил Йохан на неговото място. И нищо не измисли.

През купола небето се виждаше нечисто, в облаци, повърхността на купола сякаш се движеше от потоците влага. Беше тъмно като в рог.

На ремъка на Зубов висеше тежък белгийски браунинг с прицелна мушка. Конусните пълнители той сложи в джоба на куртката си.

Преброи пътниците и членовете на екипажа. Доста. Може да опита, но едва ли е разумно това. С пътниците може би щеше да се справи. Но кабината е затворена с метална врата. Да стреля най-напред по пилотите — няма да има точност в попаденията. Ако почне с пътниците, пилотите ще успеят да изскочат и да го унищожат него самия, преди да се разправи с всички гестаповци, а пък всеки от ония, които оцелеят, носи заповед за унищожаването на десетки хиляди хора. Дори ако само двама останат, все пак много хиляди хора ще бъдат обречени. Значи, остава мината. Тя ще избухне с положителност.

И изведнъж остър, пронизителен звук се вряза в бръмченето на транспортния самолет. Зубов видя тесния силует на аерокобра и пунктирните черти на картечен огън.

Той се долепи до картечницата, като отклони цевта така, че в прицела да не бъде силуетът на изтребителя. След това натисна спусъка. И дългият безкраен ред на докрай изразходваната лента нажежаваше дулото, както се нажежава ломът на стоманолеяря при хвърлянето на гориво в мартеновата пещ.

Зубов чакаше жадно нова атака. Но транспортният самолет влезе с разтърсване в облак, той се клатушкаше и виеше, като че всеки миг щеше да рухне. Зубов се измъкна от задния отсек. В пътническата кабина се чуваше свиренето на вятъра, през пробитите дупки духаше. Един пътник се беше провесил от креслото, но другите, с бледи лица, седяха почти неподвижно, вкопчили ръце в страничните облегала на креслата.

Зубов влезе в кабината на пилотите. Остъклената и част беше пробита на много места. Бордовият радист и десният пилот лежаха мъртви — единият в креслото си, другият — забил глава в разбитата основна плоча на радиостанцията. Левият пилот беше ранен — едната му ръка висеше, лицето му беше разкъсано от късчетата плексиглас. Щом видя Зубов, той каза:

— По документи ти си летец. — Посочи с очи креслото на десния: — Махни го и вземи кормилото. — Прибави: — Аз ще се разкисна ей сега.

Зубов откопча ремъците и освободи тялото на мъртвия летец. После зае мястото му, постави крака на педалите и сложи ръце на кормилото.

Той не забеляза как левият пилот, освободил се от ремъците, искаше да стане, но падна изтощен върху мъртвия бордов радист. Водеше самолета и беше погълнат изцяло от това. Когато почувства, че апаратът му се подчинява, обзе го чувството на щастие. Но знаеше, че не ще успее да закара самолета до разположението на съветските войски. От пробитите дупки на резервоарите бликаше бензин и образуваше разноцветно сияние отзад. Оставаха броени секунди. Или самолетът ще избухне, обхванат от пламъци, или ще падне на земята със заглъхнали мотори.

Старшият групен пълномощник, щурмбанфюрер от SS, влезе в кабината и замря, като видя купа повалени тела. Но Зубов се обърна и каза:

— Всичко е наред, господин щурмбанфюрер.

Лицето на Зубов беше невъзмутимо, очите му светеха от удоволствие. Това подейства успокоително на щурмбанфюрера. Без да погледне повече труповете, той затвори вратата след себе си.

Зубов бавно и предпазливо набираше височина. Той сам не знаеше защо прави това. Може би просто го влечеше височината. И когато изкара самолета от почти непрогледния мрак, намери се в гигантско светнало пространство, в голям океан от светлина, в белота на неземен блясък. А долу се трупаха като прохладно, сякаш снежно поле плътни облаци. Тая снежна покривка с лилиева чистота приличаше на родната му земя през зимата, така прекрасна и кротка. И усещайки тая сладка близост на родната земя, Зубов направи онова, което трябваше да направи — вкара бавно самолета в пикиране.

С дясната си ръка премести ръчките за газ до пълна мощност на моторите. И разноцветните, прозрачни ореоли от пропелерите святкаха и сияеха, като подсилваха скоростта, пронизваща въздушното пространство.

 

 

В кабината на пилотите се вмъкна щурмбанфюрерът. Той крещеше, като се мъчеше да се задържи за крака на креслото. Падна, тялото му се пльосна на прозрачния под и го затъмни. За да вижда земята, Зубов натисна левия педал.

Така на планетата се появи съвсем малка хлътнатина, обгорена като след падането на метеорит. А небето над нея стана чисто. Малко време живя в това небе Алексей Зубов.