Метаданни
Данни
- Включено в книгата
- Оригинално заглавие
- Щит и меч, 1965 (Пълни авторски права)
- Превод отруски
- Любен Велчев, 1970 (Пълни авторски права)
- Форма
- Роман
- Жанр
- Характеристика
-
- Няма
- Оценка
- 4,6 (× 8гласа)
- Вашата оценка:
Информация
Издание:
Вадим Кожевников. Щит и меч
Редактор: Петър Япов
Художник: Рачо Буров
Художествен редактор: Гичо Гичев
Технически редактор: Цветанка Николова
Коректор: Върбинка Младенова
Държавна печатница „Васил Александров“ — Враца 1970 г.
Държавно военно издателство, София 1970 г.
История
- —Добавяне
42.
Бял, чист сняг. Светло, ясно, дълбоко като в летен ден небе. Борове с възрозови стъбла и нежнозелени иглици в краищата на разперените клони. Студен като изворна вода въздух и по кората на снежната настилка — слънчеви цветни искри.
Йохан караше колата с голяма скорост не само защото трябваше да бърза за имението на баронесата при повереницата си. Устремното движение отговаряше на неговото душевно състояние. Срещата с Гвоздея го развълнува силно.
Тихон Лукич, след като родината си го върна, стана съвсем друг. Измени се изразът на лицето му, спокойна увереност лъхаше от плещестата му фигура, появи се жив блясък в безжизнено мрачните му преди очи. И тая промяна в Гвоздея беше толкова очебийна, че дори безпокоеше Йохан: няма ли да събуди подозрение у германците?
Йохан виждаше пред себе си лицето на Тихон Лукич, очите му, озарени от вътрешната светлина на щастието. И неговата душа преливаше от щастие: той беше изпълнил чекисткия си дълг — върна към живот започналия да се загубва човек.
Бе готов да се усмихва на снежните топки, които лежаха по клоните на боровете и бяха набучени с остри иглици — така те приличаха на бели таралежи, покатерили се на дърветата. И му се искаше да допре длан до тях, да ги погали.
Искаше му се да се усмихва на дърветата, сродни на ония в отечеството му.
Йохан си спомни за фашисткия съд и за прогърмелия по цял свят горд, изобличителен глас на комунизма — гласът на Георги Димитров. Милиони съветски младежи бяха готови също като Димитров да влязат в бой с фашизма и като стане нужда, да дадат живота си, за да спасят човечеството от кафявата чума.
Ето защо Вайс не си позволи да се отдава дълго на радостта си и да пази дълго върху дланта си топлината от ръката на Тихон Лукич.
Трябваше да мисли за Олга. Коя е тя, защо се представя за друга, какво е намислила, каква опасност се крие в нея?
Той трябваше да изясни всичко това и да го изясни с помощта на пернатата бабичка, да направи бабичката баронеса своя разузнавачка. Но за да стане послушен инструмент в ръцете му, баронесата трябва да се довери на Вайс като на свой достоен съотечественик. Нещо повече — той може да си осигури поддръжката на баронесата само ако й внуши, че всичко това ще принесе и на нея лично някаква реална полза, придобивка. Тя не е от ония, които действат, подбуждани само от желанието да направят безкористна услуга на някого, дори и на райха.
Йохан отгатна правилно, че като приема гостоприемно руската военнопленница по молба на един абверовец, баронесата мислеше не толкова да направи услуга на германското разузнаване, колкото за собствената си полза, за това, че дъщерята на съветския полковник може да й дотрябва на нея самата. Кой знае как още ще се обърне всичко. Баронесата беше много наплашена от поражението край Москва.
Тя запозна Вайс с предполагаемия си годеник.
Късокракият, охранен и плешив съветник имаше такива заоблени бузи, като че ли непрекъснато духаше нещо горещо. Беше весел и обичаше живота, както и малко неприличните разговори.
Когато баронесата остави мъжете сами, съветникът се опита да изясни предпазливо в какви отношения се намира Вайс със спътницата си, това руско момиче, на което баронесата отделя толкова голямо внимание.
Вайс отговори лаконично, че изпълнява особено деликатна задача на Върховното командване и че успехът на тази задача зависи до известна степен от баронесата.
Съветникът почувства сдържана студенина в думите на Вайс и прехвърли разговора на друга тема.
Като посмукваше голяма черна пура, която му служеше за лекарство, тъй като страдаше от астма, графът се впусна словоохотливо в дълги разсъждения на общи теми.
— Вие мислите, че ние, по-старото германско поколение, пренебрегваме печалния за нас опит от Първата световна война?! Лъжете се, миличък. Вие, младите, сте много самонадеяни и невъзприемчиви към опита от историята. За вас, например, концлагерите са само средство за унищожаване на низшите раси, а повече от един милион чужди работници — само роби за производство на въоръжение. А за нас, по-старото поколение, това е нещо повече.
— Какво именно? — попита Вайс.
Графът спусна тежките си клепачи върху изпъкналите си очи, отпусна се върху мекото облегало на креслото и рече бавно със сънлив тон:
— За нас, политиците, това е гаранционен човекофонд, който винаги можем да пуснем в обращение.
— Как?
— В благоразумни условия благоразумните германци ще попречат на неблагоразумните да унищожат заложниците. Нищо повече.
— А защо, смея да попитам, лично вас така ви занимава този проблем?
Съветникът отговори със самодоволна усмивка:
— Защото съм доверено лице на някои високопоставени личности в империята и тъй като съм в територията на генералгубернаторството по поръка отгоре, интересувам се кои от затворниците в концлагерите представляват ценност, срещу която могат да се получат от заинтересованата страна определени материални ценности. И предполагам, че вие като сътрудник на Абвера бихте могли да ми направите някои услуги в тая насока. Та вие се занимавате с нещо подобно, но в тесните граници на вашите възможности. Капитан Дитрих, към когото си позволих да се обърна, ми даде най-добри отзиви за вас.
Вайс наведе глава и каза, че е готов да помогне на съветника, доколкото му позволяват силите.
— Понякога срещам трудности с лагерната администрация. Принуден съм да се явявам като представител на Червения кръст, за да предразположа някои затворници към себе си, да ги накарам да бъдат откровени. На ония от тях, които представляват особена ценност, аз се опитвам да осигуря дажба, която би удължила живота им. Но представителите на Гестапо, които следват нашите догми прекалено неотклонно и негъвкаво, безцеремонно умъртвяват доверилия им се контингент. Струва ми се, че тая бързина се обяснява просто със заинтересоваността от скромните колети, които аз като щедър ангел връчвам на отделни затворници.
Каза строго на Вайс:
— За вас, младите хора, погромите и унищожението на евреите в Германия бяха само естествен израз на расовите инстинкти. А ние, икономистите, подходихме към тоя фактор от позициите не на чувството, а на разума. Райхът получи милиарди златни марки неарийска собственост, което надминаваше заемите, предоставяни ни от САЩ и Великобритания. — Съветникът се тупна до дебелото коляно и заяви: — Ето, мили мой, какво е чистият разум в абсолютния му израз[1]! — Каза жлъчно: — Вие, младите, закалявате нервната си система в концентрационните лагери, като се упражнявате в стрелба по полутрупове, а ние, сериозните германци, сме принудени да тършуваме в тия полутрупове: трябва да набавяме злато и валута за райха.
За да разпали съветника, Вайс забеляза:
— Господин графе, вие имате пред вид златните зъби, мостовете и коронките на мъртъвците? В такъв случай уверявам ви, че за това са поставени специални хора с клещи.
Съветникът не се обиди или не сметна за нужно да се обиди. Дори никак не се засегна от думите на Вайс.
Обясни мисълта си:
— Аз имам пред вид самите затворници, по-точно някои от тях. Ония, чиито роднини успяха не само да емигрират на Запад, но и да вземат със себе си доста големи средства или вече разполагаха със значителни влогове в банките на САЩ, Англия и Швейцария. Моята идея, доложена на райхсфюрера Химлер, е да се издигнем над расовите предразсъдъци и да предложим на ония, които сега живеят в разкош, като се ползват от гостоприемството на западните държави, да се погрижат за нещастните си роднини и да преведат съответни суми по сметката на нашите съдоговарящи.
Вайс запита делово:
— С една дума, вие предлагате да се търгува със затворниците, нали?
Съветникът се намръщи презрително:
— На езика на деловите хора това звучи другояче. Да речем, обезщетение за разходите по издръжка на лицата, незаети с производителен труд, поради необходимостта от превъзпитаването им в специфични условия. — Съветникът загледа изпитателно Вайс с жабешките си овлажнени очи и напомни: — Капитан Дитрих ви препоръча пред мен, след като направих няколко справки. Вие всъщност сте твърде осведомен за всички тънкости на лагерния режим и като помощник на капитан Дитрих сте посетили много концлагери. Поради това предлагам — не безвъзмездно, естествено, а във вид на чисто делово споразумение — да използвате вашите агенти в лагерите за откриване на лица, които имат материално осигурени роднини в чужбина.
— Аз мисля — важно каза Вайс, — че за това трябваше да съобщите на нашето командване и когато се получи съответна заповед, нашите агенти ще я изпълнят безусловно.
Съветникът се намръщи отново:
— Разберете — рече той малко раздразнено, — това е лично моя идея. Аз я споделих с някои високопоставени личности в имперското ръководство и те се заинтересуваха. Но ако набелязаната операция се разгласи в каквато и да е форма, дори във формата на поверителна заповед, други могат да се заинтересуват също така от нея и тогава колкото и голяма да е получената сума, тя ще се намали в зависимост от броя на заинтересуваните лица и вече няма да бъде толкова значителна.
— Следователно тая „операция“ носи чисто делови, търговски характер, свързан с интересите на определена среда хора, нали?
— Иначе — с достойнство заяви съветникът — биха могли да обвинят нашата държава, както сам току-що се изразихте, в търговия с хора. А това, приятелю мой, е връщане към мрачните времена на средновековието. Освен това вие не трябва да забравяте, че тая операция е от човечно естество: да върнем на децата бащите и майките или децата — на майките и бащите. Тъкмо стана дума, не забравяйте да изследвате внимателно детските лагери. И обърнете внимание на следното: ние разполагаме с известен брой снимки на деца, търсени от родители, които притежават значителни средства. Престоят в лагерите, доколкото разбрах, слага определен отпечатък върху външността на малките им обитатели и някои черти от приликата с фотографните снимки се губят. Вземете пред вид това обстоятелство. Освен това детската психика и памет при лагерните условия не са тъй устойчиви, както у възрастните. Ето защо, ако някое дете прилича на снимката, но показанията не съвпадат със сведенията за миналото му, трябва толкова твърдо да му се внушат тия сведения, че в момента, когато се предава детето, у родителите да не изникне веднага съмнение.
Съветникът забеляза нещо в очите на Вайс, което съвсем не му хареса, и прибави строго:
— Смятам за необходимо да ви напомня, че лицата, заинтересувани от тая операция, разполагат с безгранични възможности да отстранят всеки, който отговори с нескромност на доверието, каквото, например, сега ви оказах.
Той извади веднага от портфейла си чиста бланка с печат и подпис и я показа на Вайс.
— Ако намерим общ език — каза съветникът, — в това ъгълче ще бъде залепена вашата снимка. И, да речем, чинът оберщурмфюрер ви е осигурен, който е равен на оберлейтенант. — Попита: — Вие навярно знаете извънредно строгата заповед на фюрера да се повишават в офицерски чинове само фронтоваци, нали? — Увери твърдо: — Всичко това ще бъде оформено по най-законен ред.
Вайс стана.
— Благодаря ви за доверието, господин имперски съветник! Ще се радвам, ако мога да ви служа.
— А вие сте отличен момък, господин оберлейтенант Вайс — потупа го по рамото съветникът. — Капитан Дитрих ви характеризира съвсем точно. Вие сте човек, който не претендира за повече, отколкото струва.
Макар че тая похвала беше двусмислена, Йохан предпочете при дадените условия да я сметне за най-висока оценка на достойнствата си и още веднъж се усмихна благодарно на съветника.
Присъствието на кандидата за женитба не сложи отпечатък нито върху външността, нито върху държането на баронесата.
Тя не намери за нужно да прибегне към спасителните средства на козметиката: да напудри бръчките си, да начерви повехналите си сухи страни. И беше облечена небрежно, както винаги. Също тъй не се промени и изразът на лицето й — строг и жлъчен.
За Олга тя каза с недоволен тон:
— Тая мома се държи така, сякаш ми прави чест с присъствието си. Едва отговаря на въпросите. Седи, вперила поглед в една точка. Предложих й да разгледа замъка, отказа. Запознах я с моето родословие. Тя заяви дръзко, че в Русия родословните данни се ценят само от животновъдите за отглеждане на породист добитък. Аз бях така търпелива с тая рускиня не за да отидат старанията ми на вятъра.
— Вашите заслуги ще бъдат оценени от Абвера — напомни Вайс.
— Е, какво може да направи вашият Абвер за мене! — пренебрежително подхвърли баронесата. — Виж, ако ми предоставеха друго, по-доходно имение… Впрочем, аз съм принудена да се грижа сама за себе си. — И заповяда на Вайс: — Вървете при повереницата си. Тя е в салона.
При звука на отваряната врата Олга обърна лицето си към тая страна и без да мига, някак си чудно погледна някъде край Вайс. Погледът й не изразяваше нищо, освен очакване. Тя попита:
— Е?
— Какво ви е?
— Ах, вие сте! — И каза това така, сякаш не видя кой влезе, а позна Вайс само след като той й се обади.
Вайс предложи да се разходят из парка. Тя отказа решително.
— Много ви моля — с подчертана настойчивост повтори молбата си Вайс.
— А ако все пак не се съглася, ще ме накарате ли?
— Да, ще бъда принуден. Трябва да поприказвам с вас.
Във вестибюла той намери мантото й и й го подаде. На слизане по стълбата тя се държеше за перилата. Вайс искаше да й направи учтиво път, но тя се спря и стоя дотогава, докато той не тръгна напред.
Тя крачеше неуверено по разчистената от стопения сняг алея, без да гледа към земята, като стъпваше по локвите така, сякаш нарочно искаше да измокри краката си. Лицето й имаше чуден, тъжно загрижен, съсредоточен израз.
Когато Вайс зави в една странична пътечка, тя като че несъзнателно продължи да върви по алеята. Той я извика. Тя тръгна по гласа му, като се промъкваше през храстите.
Вайс се спря и когато тя се приближи, махна рязко с ръка пред лицето й. Тя дори не се отдръпна, не замижа, само клепачите й трепнаха слабо.
Вайс знаеше, че от глад губеха за известно време зрението си не само много затворници в концлагерите, но и ония, които Гестапо подлагаше на специфични разпити. Такива периоди на слепота настъпваха внезапно.
Олга очевидно не виждаше Вайс или може би едва го различаваше като през мъгла, но навярно почувства внимателния поглед върху себе си. Тя се обърна бързо.
— Нина! — решително каза Йохан и като я улови за раменете, я принуди да обърне лицето си към него. — Нина — повтори той, — аз зная всичко за вас!
Тя сви цялото си тяло, изведнъж се изскубна от ръцете на Вайс и затича по пътечката, като се спъваше.
Йохан, я настигна.
— Е, не вършете глупости! — заповяда той.
Той обмисли грижливо сведенията на Центъра за тая „Олга“ и изводът, до който стигна сега, му се стори единствено правилен.
Заговори с нея спокойно, уверено:
— Олга се е евакуирала заедно с института в Свердловск. А вие сте Нина. Вашият баща е жив и никой не го е репресирал. Единственото, което сега ме интересува, е: с каква цел се представихте за Олга? И добре е да кажете истината. От това ще зависят твърде много неща за нас двамата.
— А ако не кажа нищо?
— Както обичате — рече Вайс. — В такъв случай можете да оставате оная, за която се представяте.
— А коя съм сега?
— Доколкото съм осведомен, германска агентка. Предателка на родината. Така ли?
— Слушайте — тихо каза тя, — вие искате да ми внушите, че не сте такъв германец като всички, нали?
— Да речем…
— А може би вие просто…
— Не гадайте — посъветва я Вайс.
— Добре — рече тя и прибави с горчивина: — Всъщност сега вече няма какво да губя.
— Точно така. И ако командването научи, че не виждате почти нищо, все едно ще ви хвърлят обратно в лагера, тъй като ставате безполезна. — И прибави безмилостно: — Кой има нужда от слепи!
Ето какво чу Йохан от нея.
Да, наистина баща й взел в семейството си Олга, дъщеря на репресиран полковник. После, когато започнала войната, Нина станала санитарна инструкторка в частта, където комисар бил баща й. Попаднала в плен. Някакъв предател съобщил на германците, че тя съвсем не е дъщеря на комисаря. Той решил така, защото баща й се държал с нея на фронта строго, съвсем не бащински. При това тоя предател знаел от някого, че комисарят взел в семейството си дъщерята на репресиран полковник. Тогава си и помислил, че Нина не е дъщеря на комисаря, а на репресирания. Така съобщил и на германците, като прибавил, че бащата на момичето е бивш началник-щаб, виден военен деец.
На разпитите в началото Нина отричала всичко. А после другарите я посъветвали да не се съпротивлява на гестаповците, да каже, че е тая, за която я вземаха, — Олга, — и да подпише всички необходими книжа.
В разузнавателната школа отишла, като се надявала, щом я спуснат в тила, да се възползва от полученото оръжие, да унищожи спътника си и да бяга.
И когато завърши разказа си и каза, че сега той може да я предаде в Гестапо или да се разправи с нея, както намери за добре, Вайс не отговори веднага.
Той се колебаеше. Ще му повярва ли Нина? Ще може ли, когато научи кой е той, да надвие радостта, която — Йохан знаеше това от личен опит — понякога е по-мъчно да се крие от най-горчивото разочарование?
Каза с привидно равнодушие:
— Така си и мислех, че се преструвате. Но всичко това не ме засяга. Поръчано ми е да ви придружавам през време на отпуската ви. И нищо повече. Запомнете: такъв разговор между нас не е имало. Всичко си остава като преди. Вие сте Олга. Що се отнася до зрението ви, не се безпокойте — ще намерим лекар и ще използваме останалите дни за лекуване.
— Вие самият не сте тоя, за когото се представяте! — тържествуващо рече Олга.
— Хайде де, да не би да смятате, че между нас, германците, няма честни хора? — И измънка: — И освен това вие сте така хубавичка, че, естествено, мога да изпитвам към вас особени, нежни чувства.
— Чувства! — презрително рече тя. — Вие съвсем не сте такъв.
— А какъв?
— А каква искате да бъда аз?
Вайс сложи ръка на рамото й и каза умолително:
— Моля ви се, помъчете се да останете такава, каквато бяхте. Ще можете ли?
Тя кимна.
— И помъчете се да бъдете любезна с баронесата. В същност бабичката не е чак такава вещица. Нейното гостоприемство ще ви дотрябва.
— А сега нищо друго ли не искате да ми кажете?
— Искам, но не мога.
Тя се разплака.
— На, ето! — сърдито рече Вайс. — За нищо не ви бива!
— Е, нали може мъничко? — умолително рече тя. — Моля ви се!
— Нищо не можем — каза Вайс. — Нищо не можем да си позволяваме. Разбрахте ли? — Той изтри лицето й с кърпичката си. Заповяда: — Усмихнете се! Е, не така жално. Нахално се усмихнете. Така, както вие умеехте да правите това. Ето, нищо ви няма, ще мине.
— Един само въпрос — промълви тя, — само един…
— Карайте. Само един.
— Кино „Ударник“?
— На улица „Серафимович“ — смело отговори Вайс.
— Знаете — рече тя, като стисна ръката му, — сега съм толкова щастлива!
Вайс я прекъсна сърдито:
— Хайде край! Край!
Когато се върнаха в къщата, тя каза любезно на баронесата:
— Вие имате отлично имение, жалко е само, че е занемарено. Алеите не са почистени от снега, дори си измокрих краката. — Поколеба се и прибави: — Съжалявам, разбира се, че не разгледах добре всичко. Нещо очите ми не са в ред.
След като баронесата я заведе горе да се преоблече, Вайс помоли съветника да извика очен лекар. Той каза, че ще поеме всички разходи, свързани с престоя на абверовата агентка в дома на баронесата, защото са му отпуснати специални средства за това.
Баронесата се върна и попита:
— От какво й е това?
Вайс обясни:
— Както винаги: от липса на витамини в лагерната дажба.
Съветникът забеляза с негодувание:
— Какво нахалство всъщност от страна на нашите противници: да ни принуждават да храним военнопленниците, когато това задължение трябваше да се възложи на воюващите с нас държави!
Вайс отговори, без да се замисля:
— С цел да ощетим икономиката на противника ние от своя страна му възложихме задължението да храни германски военнопленници.
— Сече ви умът — предпазливо се усмихна съветникът.
Вайс се престори, че не разбира иронията. Обърна се към баронесата и каза:
— Дъщерята на съветския полковник е възхитена от гостоприемството ви и ме помоли да ви предам, че в нейния род всички мъже били военни, ето защо се възхищава от вашето родословие. И моли да я извините за неуместните шеги.
— Да, по телефона ви търси господин Лансдорф — не без уважение в гласа съобщи съветникът. — Уверих го, че всичко е наред с вашата повереница. Възползвах се от случая и поговорих с него по интересуващия ме въпрос. Той помоли да ви предам, че няма нищо против, ако ми съдействате известно време. — Намигна: — Както виждате, официалните и осведомени лица не ми отказват поддръжката си.
— Предварително бях уверен в това — учтиво се поклони Вайс.
Когато замина с колата за лекаря, Йохан се отби при Елзе и получи допълнителни сведения, съобщени от Центъра за повереницата му. Те съвпаднаха напълно с онова, което тя му разказа. Съвпаднаха и външните белези на Нина.
Центърът препоръчваше на Вайс да проучи гравьора Бабашкин, бившия работник от артела „Часовници, печати и оптика“, който приготвя подправени документи за агентите в „щаба Вали“.
Писмо от дъщерята на Бабашкин до баща й ще бъде предадено на Вайс в най-близко време.
Лекарят прегледа Олга и каза, че при енергично лекуване и добра храна зрението й ще може да се възстанови за две седмици.
И макар че беше военен, той прие на драго сърце възнаграждение от Вайс и затова замени немските лекарства с швейцарски — по-скъпи и по-резултатни.
Като остави Олга у дома си, баронесата, естествено, предложи и на Вайс да погостува у нея.