Вадим Кожевников
Щит и меч (38)

38.

Началникът на женския клон от Варшавската разузнавателна школа Клавдия-Клара Ауфбаум-Зеленко, капитан от така наречената „Руска освободителна армия“ (РОА), която германците бяха създали от продажници и предатели, беше образована дама и с голям житейски опит.

Така по нейно настояване още през 1920 година съпругът й Фриц Ауфбаум, бивш счетоводител на донецка мина, собственост на белгийско дружество, промени не само семейното си име, но и специалността си и при съветската власт зае вече длъжността главен инженер. В това нямаше нищо чудно. Нуждата от техническа интелигенция беше голяма. Липсата на знания у новоизпечения главен инженер се изкупваше с умението му да се държи солидно с подчинените, малко да приказва и безпрекословно да изпълнява заповедите и препоръките от което и да е началство. Той беше ограничен човек, но смел в самозванството си, защото в себе си беше дълбоко убеден, че русите и украинците са полуазиатци. А тъй като той, Ауфбаум, е чистокръвен европеец, това е напълно достатъчно, за да ги ръководи, още повече, че между подчинените се срещаха хора, осведомени добре за онова, за което той сам имаше твърде смътна представа.

Клавдия Зеленко се увличаше от украинските старини и дори обнародва някакъв труд по този въпрос в едно етнографско списание. След това, когато съпругът й беше преместен в Брянск, тя започна да се увлича и от руските старини.

В оня период, когато започнаха да готвят производствени командири от стахановците, прочули се с трудовите си рекорди, Клавдия Зеленко преподаваше немски език на тия уважавани възрастни хора.

Това й даде възможност да установи връзки с ония от тях, които след това започнаха да ръководят големи предприятия.

Тъй като беше трудолюбива жена, тя превеждаше немска техническа литература на руски език и печелеше добре. А после започна да превежда от руски на немски език ония трудове на съветските металурзи и миньори, от които се интересуваха германските издатели.

Федор Зеленко беше командирован няколко пъти в Германия.

Там проявиха особен интерес към него, щом узнаха, че е германец, опитаха се да го завербуват. След като изслуша всички предложения и обещания и претегли грижливо всичко, Зеленко-Ауфбаум отклони тия предложения: положението му в съветската страна — здраво, солидно и перспективно — го съблазняваше повече от ролята на германски агент.

Когато се върна в родината си, той сметна, че е по-добре да съобщи за тия предложения на ГПУ, както и на съпругата си. Дадените от него сведения затвърдиха още повече доверието към него. Колкото за съпругата му, тук реакцията беше малко неочаквана.

Клава-Клара, жена пламенна, със силно развито въображение, не само видя известна романтика в това, но и бе обзета от страстен копнеж по земята на прадедите си. И въпреки волята на мъжа си се свърза с един работник в издателството, където тя сътрудничеше, който излезе германски агент.

Въобразила си, че е нова Мата Хари, вдъхновена от новата си дейност, Клава-Клара дори се разхубави, като отслабна поради главоболните преживявания и по тоя начин възстанови моминската снажност на фигурата си.

Но тогава — и при това от най-неочаквана посока — върху семейството Зеленко-Ауфбаум се стовари удар.

Те имаха петнадесетгодишен син, комсомолец.

Образът на Павка Корчагин му беше идеал. Той напусна училището и против волята на родителите си постъпи в младежката бригада в една мина, която изоставаше.

Работеха яростно, самоотвержено, но въпреки всичко водеха полугладен живот, защото нямаха опит, а и физически сили не им достигаха и не можеха да изпълняват нормите.

Това беше младежка бригада-комуна — от ония, които, както е известно, по-късно бяха разформирани, защото работеха по неправилния метод на уравниловката, макар че в тях съществуваше духът на равенство и братство във всичко.

И ето веднъж, върнал се в къщи, за да се изкъпе и за един ден да навакса всички дни на недояждане, синът чу как през нощта баща му шепнешката категорично настояваше пред майка му да прекъсне връзките си с германския агент.

Синът се втурна в спалнята на родителите си и попита с ужас:

— Вярно ли е това?

След всички думи, казани от мъжа й и сина й, Клава-Клара извика с отчаяние:

— Можете да ме издадете!

— Да, така и ще направя — рече синът. И като се изскубна от баща си, който се опита да го задържи, той изскочи от къщи.

На сутринта Федор Зеленко влезе в гаража, където стоеше собствената му „Емка“ — награда, задето беше изпълнил със сто и четиридесет процента годишния план на ръководеното от него предприятие, и откри, че синът му се е обесил.

След това нещастие той нямаше достатъчно душевни сили да постъпи така, както се готвеше да постъпи синът му, още повече, че потресената от случилото се Клава-Клара се разстрои душевно и трябваше да бъде откарана в психиатрична болница.

През 1937 година арестуваха не Клава-Клара, а съпруга й.

Прекъснала след смъртта на сина си и след излизането си от психиатричната болница връзките с германския агент, тя, подбуждана вече от яростния стремеж да отмъсти за мъжа си, се опита да ги възстанови отново, но германският агент отклони услугите й по две причини. Първо, защото сега, като жена на репресиран, тя можеше да бъде под наблюдение. И второ, той не пожела да й прости предишния отказ да работи за него по такива незаслужаващи оправдания мотиви като самоубийството на сина й.

В знак на благодарност един известен стахановец, неин бивш ученик, станал един от големите командири на промишлеността, помогна на Клава-Клара да избегне участта, която по онова време постигна повечето от жените на репресираните.

Тя беше назначена преподавателка в едно средно училище, а след това стана дори негова директорка.

Когато германската армия окупира града, в който живееше Клава-Клара, изпратиха я в лагер. Държаха я няколко месеца и след всестранна проверка я назначиха за преводачка във формираната част на РОА, а после, като взеха под внимание енергичната й дейност и немския й произход, дадоха й, не без участието на Гестапо, капитански чин и пост началник на женската разузнавателна школа.

Тая школа, разположена като Варшавската във вилна зона, подготвяше разузнавачки радистки. Обучението траеше шест месеца.

След това курсистките биваха откарвани в централната школа, където в продължение на още един месец бяха подготвяни заедно с мъжете — всяка със съответен другар.

Командването на „щаба Вали“ смяташе, че е по-уместно да се използват като радисти жени, а не мъже. Защото млад мъж, който живее дълго време на едно място, ще предизвика по-лесно подозрение към себе си, отколкото жена, която може да се представя за бежанка от областите, окупирани от германците, или за евакуирана и дори по тоя начин ще предизвика съчувствието на местното население съм себе си.

Контингентът от курсистки се вербуваше в лагерите и в затворите, където сътрудниците на SS и Гестапо ги подлагаха на подготвителни изпитания. След това, като вземаха от тях съответната декларация, обикновено ги докарваха в школата в най-плачевно състояние и началникът на охраната, който довеждаше бъдещите курсистки, трябваше да уверява всеки път капитан Клара Ауфбаум: компетентната медицинска експертиза е дала заключение, че докараната (или докараните) няма тежки повреди в жизненоважни вътрешни органи и ще оцелее непременно.

Абвергрупите, полицията и германските комендатури, които действат в окупираните области, съдействаха също на школата, като доставяха кадри, вече проверени от тях при работа.

Тия привилегировани особи пристигаха не толкова с охрана, колкото с придружаващи ги лица, имаха доста добър вид, бяха прилично облечени и отначало се държаха разпуснато. Но по своеобразен начин капитан Клара Ауфбаум им даваше бързо да разберат, че тук не е публичен дом, а разузнавателна школа с по-строг ред дори от казармения.

Самата капитан Ауфбаум наистина не прибягваше лично никога до физически възпитателни методи.

За тая цел имаше специален човек — помощник-началничката на школата по политическата част, лейтенант от РОА, която гордо се наричаше Инга Ратмирова, но се обаждаше и на името Нюрка — набита, широкоплещеста, с охранен вирнат задник, стегнат в бричове, късо подстригана, с бретон на ниското чело и почернели от тютюна зъби. Тя имаше мъжки обноски и мъжки склонности.

Професионална криминална престъпница, голяма познавачка на затворническите и лагерните нрави, тя още в затвора беше подала молба да я изпратят на фронта и беше пратена във войскова част като санитарен инструктор. А когато попадна в плен, германските войници откриха в санитарната й чанта много ръчни часовници, табакери и смачкани връзки пари.

Едва не я пребиха от бой: толкова бяха възмутени войнишките им чувства от този занаят. Но гестаповците видяха в него най-доброто доказателство, че ще бъде сигурно полезна на райха.

И най-напред спасиха крадлата от войнишката саморазправа, а после я препратиха с отлични препоръки в тила да служи в една част на РОА.

Жените, които пристигаха от окупираните области, имаха вече опит относно сътрудничеството с германците и умението да завързват връзки с тях и при това не бяха изгубили физическото си здраве. Ето защо отблъскваха решително Нюрка, когато се опитваше да прояви някакви свои специфични наклонности, но тя принуждаваше някои момичета, измъчени и изтощени от мъченията и изпитанията в затворите на Гестапо, да й отстъпват, като се преструваше, че се грижи усърдно за тях.

Самата капитан Клара Ауфбаум се отличаваше с високо нравствено поведение, макар че поради хигиеничния начин на живот изглеждаше много младолика и никой не би могъл да каже, че тая жена е над четиридесет години. И униформата отиваше на фигурата й, и остроносото й, с птичи профил лице беше свежо, и на високата й шия нямаше нито една бръчка.

Някои възрастни, улегнали офицери на Абвера не биха имали нищо против да завържат, необременителни отношения с нея, в краен случай дори съпружески, но тя отклоняваше смело всички домогвания, защото смяташе за безнравствено да се омъжва при жив мъж. А късите, леки връзки бяха под достойнството й.

Порочните наклонности на Нюрка предизвикваха естествена погнуса у нея. В душата си капитан Ауфбаум се плашеше от тая понякога изпадаща в яростен бяс, способна на всичко криминална престъпница, но ограничаваше протестите си по непристойното поведение на своята заместница по политическата част, като със студена и жестока омраза преследваше курсистките, които се ползваха от Нюркината благосклонност.

За най-малко провинение тя ги изпращаше в концлагер. А ако провинението беше сериозно, изпращаше ги в поделението на SS, намиращо се близо до школата. Това поделение се занимаваше с ликвидационни операции в района, където се изхвърляше сметта, около който бяха поставени стълбове с надписи „Забранена зона“, обикновени за местата, където се извършваха екзекуции.

Когато в школата пристигаха офицери на Абвера, за да извършат стопанска, финансова или учебна инспекция, капитан Ауфбаум ги посрещаше много гостоприемно. И в такива случаи сама ръководеше приготвянето на обедите и вечерите, за да зарадва „гостите“ с домашни ястия. Още в Донбас се беше научила да прави отлични домашни ликьори от различни зърнести плодове и възхищаваше новодошлите с изкуството си.

След изобилната вечеря и също така изобилното пиене, за да отклони ухажванията, засягащи женското и офицерското й достойнство, в съответно подбран момент капитан Ауфбаум предлагаше любезно на настроилия се лекомислено гост да прегледа досиетата на курсистките й, в които имаше снимки. Ако гостът спираше вниманието си на някое досие, тя му казваше, че той може да получи допълнителни сведения направо от интересуващата го курсистка, и заповядваше да извикат момичето в стаята предназначена специално за инспектиращите чинове от Абвера.

Тоя неин начин да се избавя от фамилиарниченето на старшите по чин или по заемана длъжност офицери предизвикваше възмущение и протести от страна на заместничката й. Но те се обясняваха не толкова с нравствени съображения, колкото с най-долна ревност.

Капитан Ауфбаум разбираше това, смъмряше я строго и заповядваше:

— Лейтенант, мирно! Кръгом марш!

И лейтенант Нюрка беше принудена да се подчинява на свещените правила на армейската дисциплина, също тъй задължителна в Абвера, както и в частите на Вермахта.