Вадим Кожевников
Щит и меч (37)

37.

Престояването в ледената изба не мина безследно за Йохан — той се разболя от пневмония. Но отказа решително да постъпи в болницата.

Лежеше в стаята си в разположението на „щаба Вали“. И се награждаваше с почивка.

Лансдорф го посети няколко пъти през време на боледуването му. Първия път той само предпазливо се опита да разбере как Вайс преценява всичко станало.

Мърмореше нещо за честта на мундира. Говореше, че печалната слабост на Хаке е петно за мундира на Абвера, че така добре отличилият се Синигер бил всъщност неспособен да издържи дори най-деликатния начин за проверяване. И всичко това е много неприятно, защото службите на SS и на Гестапо ще се помъчат да раздухат тоя случай, за да причинят неприятност на Канарис.

Но Вайс няма защо да се безпокои: вече е подписана заповед да му се даде унтерофицерски чин и да се награди с железен кръст втора степен за участие в операция по унищожаване на съветски десант.

И сякаш между другото Лансдорф разказа един поучителен епизод от практиката на Първата световна война, когато един сътрудник на разузнаването, ръководено тогава от полковник Валтер Николай, също както и Вайс, бил награден с железен кръст за изключителна смелост и преданост на райха.

Тоя сътрудник продал на жените на няколко старши офицери от генералния щаб на противника бижутерски изделия от истински брилянти, като казал, че са фалшиви. След това помогнал на неприятелското контраразузнаване да го арестува и у него открили списъка на ония, на които продал скъпоценностите.

Офицерите дали показания, че жените им купили евтини дрънкулки, че това е жалка имитация. А когато експертизата установила, че брилянтите са истински и имат огромна ценност, съдбата на тия офицери била решена.

— Ето защо — многозначително рече Лансдорф — героизмът, доблестта е само фойерверк. Аз съм привърженик на изящни операции, безшумни, но с по-разрушително действие дори от прицелното хвърляне на бомби.

Йохан не разбра дали Лансдорф иска да намали значението на „подвига“ му или се опитва да му вдъхне желанието да търси приложение на силите си в съвсем друг стил на работа.

Щайнглиц се радваше искрено на Вайсовия успех. Но също като Лансдорф разсъждаваше скептично; че смелостта в професията им е нещо като войнишка доблест. Награждават низшите, а плащат на висшите. И разправи как за угода на германския генералитет Хайдрих компрометирал ловко фелдмаршал Бломберг, като подмушнал на фюрера неопровержими доказателства, че жената на Бломберг е бивша проститутка.

— Ето за такава работа — каза Щайнглиц, — разбира се, не награждават. Но плащат. И плащат толкова, че една такава операция е достатъчна, за да ти осигури старините.

Вайс каза с усмивка:

— Но аз още не мисля за старини.

— Напразно — укори го Щайнглиц. — Младостта е само средство, за да се осигурят старините. И нищо друго.

С Дитрих Йохан се държеше студено, сдържано, подчертавайки по всякакъв начин, че не може да се примири с обидата, която той му е нанесъл, като го е подложил на изпитание с проверителна комбинация.

Напомни му, че при историята с курсиста Фазата той всъщност е спасил Дитрих и сега изпитанието с проверката си обяснява само с желанието на капитана да се избави от свидетеля на служебния си позор.

И заяви решително, че вече няма да пази всичко това в тайна.

Тая настъпателна тактика даде резултат.

Дитрих се уплаши.

На всичко отгоре Вайс каза, че за него Дитрих, скроил глупавата проверителна комбинация, е пряк виновник за безславното загиване на доблестни сътрудници на SS и войници на комендатурата.

Това може да се разглежда като предумишлено убийство и за такова служебно престъпление райхсфюрерът Химлер може би ще издаде заповед дори не за разстрелване, а за позорно обесване. И сега Вайс се чувства в положението на човек, който укрива престъпник.

Като знаеше добре с кого има работа, Вайс предупреди Дитрих, че, изпитал вече веднъж върху себе си коварството му, сега той си е осигурил безопасността. Изложил е всичко това в писмо, което е изпратил на един приятел. В случай на някакво нещастие с Вайс той ще предаде веднага плика с писмото в СД.

Вайс говореше всичко това шепнешката и Дитрих му отговаряше по същия начин. И двамата млъкваха, когато свършваше поредната плоча, сложена на грамофона.

Дитрих беше жалък. Той започна дори да се съветва с Вайс дали не е по-добре да се застреля, за да спаси семейната си чест.

Но скоро на Йохан омръзна да бъде безмилостен, а и противно му беше да гледа през цялото време това влажно, разтреперано лице, миришещо на пудра.

Той каза властно:

— Добре. Но помнете, Дитрих: вие сте ми задължен за всичко, а аз — за нищо. — И зловещо го предупреди: — И ако вие дори за минута забравите това, аз не ще забравя да извършва онова, за което ви говорих.

Хаке беше задържан в карцера в разположението на „щаба Вали“ до пристигането на следствената комисия.

Йохан провери допълнително чрез Центъра курсиста по прякор Фурмата, който пристигна в школата от експерименталния лагер по препоръка на затворника №740014.

В групата радисти новакът изпъкна веднага със знанията и с отличната си подготовка. Йохан каза между другото на Дитрих, че, както изглежда, тоя Фурма е подходящ кандидат, и съвсем не се учуди, когато узна след няколко дни, че курсистът е назначен за инструктор.

Но Йохан не можеше да не оцени дори с известна доза уважение прекаленото самообладание и надутата великогерманска офицерска амбициозност, с които неговите абверовски колеги възприеха мълчаливо катастрофалното поражение на армиите на Вермахта край Москва. Никой в разположението на „щаба Вали“ не пророни нито дума за това. Сякаш всички тук се състезаваха един пред друг в безукорното майсторство да се преструват.

Но докато по-рано тук като че витаеше духът на приятелско снизхождение, породено от пренебрежението към противника и непоколебимата увереност в бързото и победоносно завършване на източната кампания, сега този дух беше сменен от жестока подозрителност, от безмилостна дисциплина и безукорно точна изпълнителност, всяко отклонение от която се наказваше незабавно.

Да, ако в днешните условия би започнал придвижването си по служебната стълба на Абвера, Йохан едва ли би преуспял толкова.

Сега курсистите в разузнавателно-диверсионните школи се подбираха на няколко етапа с особено усърдие. Кандидатите се подлагаха на такава коварна проверка, че само най-декласираните елементи я издържаха, и доста хора, подготвени от нелегалните лагерни организации, загиваха — само единици достигаха целта.

Режимът в школите стана строг и за най-малкото отклонение от правилника за реда биеха, а понякога дори разстрелваха.

Но положението на Йохан Вайс беше вече съвсем друго, не като в началото. Той имаше свои хора в школата. Беше ги подредил и те се ръководеха верижно един други. Само един от тях знаеше Вайс, получаваше от него нареждания, а за останалите той си оставаше враг, германец.

При спохождането на Йохан през време на болестта му Щайнглиц изказа мрачното предположение, че сега Химлер и Хайдрих ще се опитат да стоварят причините за временните неуспехи на Източния фронт върху Абвера, който не е успял да разузнае истинските сили на противника. Канарис не разбирал надвисналата над него опасност и напълно се отдал на маневрите на тайната дипломация, свързал се с англичаните. Но сега е късно.

Докато преди разгрома на Вермахта край Москва Чърчил още се колебаел дали да сключи сепаративен мир с Германия, за да продължи със съвместни усилия войната срещу болшевиките, сега всичко е свършено.

— Глупости — каза Вайс, — просто ти (сега той беше в близки отношения с Щайнглиц) си обиден от това, че от Берлин пак пристигна отказ да те използват като специалист по западните страни, макар че вече много пъти изпращаш молба за това.

— А как да не се обидя? — оживи се Щайнглиц. — Аз зная свои стари другари, които сега правят кариера и пари, като участват отдавна в тия шетни с англичаните.

— Писали са се дипломати! — усмихна се Вайс.

— Не, защо пък! Работят по специалността си. Следят ония, които тайно изпълняват дипломатически мисии или играят ролята на посредници в преговорите. — Попита: — Помниш ли оная двойка глухонеми?

Йохан кимна.

— Дори тия инвалиди спечелиха добре в Швейцария. — Прибави злорадо: — Но нямаха възможност да получат пари в брой.

— Защо?

— Хората на Химлер ги ликвидираха. — Въздъхна. — Очевидно, на райхсфюрера не се харесва, че Канарис се нагърбва много в преговорите с англичаните.

— Но фюрерът знае ли? Това е предателство.

— Глупак ли си или се преструваш? — разсърди се Щайнглиц. — Какво, да не мислиш, че Хес, пръв заместник на Фюрера, се е спуснал без негова благословия стремглаво с парашут при англичаните? Та всеки войник знае, че Фюрерът спря Гудериан пред Дюнкерк само за да не унищожи напълно английските експедиционни войски. Дадоха им възможност да отърват кожите и душите си, като минат през пролива, за да се убеди английското правителство чрез тоя приятелски акт от страна на фюрера, че има още възможност за съюзничество с нас срещу главния противник — Русия. В това се прояви геният на фюрера. А онова, което сега Химлер, Гьоринг, Рибентроп, нашият Канарис и още някои, всеки по отделно, въртят с англичаните, не е против политиката на фюрера, а в съответствие с надеждите му. Само че всеки от тях е заинтересован да научи колкото се може повече за какво приказват съперниците му с англичаните. И тук за истинския професионалист — такъв, да речем, като мене — има изключителни възможности да изскочи във висшата политика. И дават не награди, а чекове: всяка банка във всякаква валута…

Вайс попита какво е станало с разузнавателно-диверсионната група, в която влизаше курсистът Гвоздей.

Щайнглиц каза, че макар самолетът, който закарал групата в съветския тил, да не се върнал в базата и двама — началникът на групата й радистът — да загинали при неуспешното приземяване, ръководството на останалите трима поел радистът на Варшавската школа — Гвоздея. Той предава ценни сведения, а много наскоро групата му извършила диверсионен акт, като, вдигнала един военен ешелон във въздуха.

Щайнглиц съобщи за успешната работа на групата без каквото и да е въодушевление. Или защото това беше за него най-обикновен, прост факт на агентурна дейност, или защото напоследък беше твърде загрижен. Не му даваше мира мисълта защо още през юни 1940 година адмирал Канарис заповяда да унищожат неговата, на Щайнглиц, докладна записка за изключителната слабост на английските въоръжени сили, което отговаряше напълно на действителността, и заповяда да съставят друго донесение, в което силите на англичаните се преувеличаваха лъжливо. А пък Канарис разполагаше с най-точни статистически данни за английските въоръжени сили: шифровачът на американското посолство в Лондон Тейлър Кент беше предал на Абвера над 1 500 кодирани съобщения, снети на микролента.

Ако зад това се криеше някаква политическа комбинация, Канарис трябваше, както е прието, да заплати услугата на Щайнглиц. А може би Канарис го е принудил да напише лъжлива докладна записка, за да го „държи в ръцете си“ след това. Но защо? И без това над него виси постоянна опасност: Хайдрих знае, че той е тикнал гестаповски агент в лапите на Интелиджънс сървис. И никой не се интересува, че е постъпил така по незнание.

Щайнглиц се измъчваше също така от един позорен спомен. Чрез агента си той получи сведения, че през март 1940 година Гьорделер и Шахт се срещнали в Швейцария с лице, близко до английското и френското правителство, и му съобщили, че Хитлер решил да се придвижи по-нататък от Данциг и Варшава, на Изток, и да завладее черноземната Украйна и нефтените извори на Румъния и Кавказ.

Песимистичното настроение не напускаше Щайнглиц.

Напоследък ротмистър Герд беше също умислен и загрижен.

Работата е там, че той и тъстът му бяха акционери в дружеството „Дойч-американише петролеум АГ^[1]“, 95 процента от капитала на което принадлежаха на американското дружество „Стандарт ойл“, доставящо на Германия половината от всичкия изразходван в страната нефт. В началото на войната то достави само авиационен бензин за 20 милиона долара. Освен това построи в Хамбург най-големия в света нефтопреработвателен завод и финансираше строителството на заводи за синтетичен бензин.

И Герд трябваше да узнае бързо дали американските фирми ще се съгласят британските въздушни сили да бомбардират на германска територия тяхната собственост, включително индустриални предприятия за автомобили и танкове, намиращи се под финансовия контрол на Форд и „Дженерал моторс“, или не. И ако се съгласят, тогава трябва да обмисли веднага в какво предприятие е по-доходно да вложи капиталите си. Например, в кавказкия или в румънския нефт. Несъмнено кавказкият е по-перспективен, тъй като ще дава колосални дивиденти. Но кой ще убеди фюрера, че сега разгромяването на Москва не е толкова съществено, колкото завладяването на украинските територии и кавказките нефтоносни райони?

Сега би трябвало да бъде в Берлин, където се прави политика. А той, Герд, е принуден да седи в предградие на Варшава и да подготвя агенти за изпращане в тила на Червената армия, когато главното и решаващото сега съвсем не е тук.

Герд поразмисли и писа на херцог Карл Едуард Саксен Кобург Готски, който е внук на кралица Виктория, носител на титлата английски херцог Олбани, а е и групенфюрер от СА. Като придружи писмото си с чек на приносителя, Герд молеше херцога групенфюрер от СА Карл Едуард за приятелска услуга: да даде търговска делова консултация по въпроса, който вълнува фирмата му.

Загрижен от всички тия извънредно важни въпроси, ротмистър Герд беше склонен да вложи все пак капиталите си в кавказкия нефт. И се вълнуваше да не би при настъплението на армията на Вермахта към Кавказ англичаните да изпратят там свои агенти за извършване на диверсии в нефтените кладенци. Помнеше, че още преди сключването на договор с Румъния Абверът беше изпратил в нефтоносните й райони специални групи, за да пазят кладенците от диверсионни акции на англичаните.

И сега Герд си мислеше сериозно дали не трябва да внуши на абверовското ръководство мисълта да изпрати такива групи и в Кавказ, та още преди да бъдат завладени нефтоносните райони, те да бъдат предпазени от диверсии от страна на противника.

Герд беше толкова погълнат от всички тия висши стратегически съображения, че по въпросите за управлението на школата се довери изцяло на Щайнглиц, като му обеща за тази любезност някоя добре платена длъжност след войната във фирмата на тъста си.

Щайнглиц разказа откровено всичко това на Вайс.

Йохан осведоми Центъра за всички изказвания на Герд.

 

 

Дори през време на боледуването Йохан Вайс не седеше със скръстени ръце, а работеше, като събираше сведения с помощта на посещаващите го колеги, за да бъде в течение на въпросите, които бяха от съществен интерес за него.

Така той узна, че последната радиограма, получена в „щаба Вали“ от Гвоздея, беше трагична: „Групата е разкрита от съветски контраразузнавателни органи. Унищожаваме радиостанцията. Ако успеем да се спасим от преследването, ще се опитаме да минем фронтовата линия.“ Значи, всичко е наред с Гвоздея.

Вайс беше и в течение на проекта, с който се занимаваше Дитрих. Оставаше само да узнае кои от курсистите е набелязано да бъдат превърнати в инвалиди, а също така да изясни в кое предприятие ще се извърши диверсия. Той реши да узнае най-напред кои съветски кинопрегледи са подбрани за прожектиране. Вече много пъти използваше тоя начин, за да събира сведения за Центъра.

Досега агентите на „щаба Вали“ не успяваха да проникнат нито в едно съветско отбранително предприятие. Въпреки гневните искания на Канарис, почти всички операции, насочени към тая цел, постоянно се проваляха.

Сега диверсиите започнаха да се готвят в изключително поверителна атмосфера.

При „щаба Вали“ беше създаден специален лагер, в който имаха достъп само висшите офицери. А на абверовците, които работеха с подготвяните в лагера групи, беше забранено да излизат от него. Там Вайс нямаше достъп.

Създаването на тоя поверителен лагер потвърждаваше, че настъпва нов етап в дейността на „щаба Вали“, че пред него са поставени сериозни задачи и че сега той, като никога по-рано, представлява голяма опасност за съветската страна.

Най-строгата дисциплина се засилваше още и с това, че се очакваше пристигането на Канарис, който беше решил да извърши инспекционна обиколка из всички части на Абвера, насочени към Изток.

При тия условия Йохан трябваше да бъде крайно предпазлив, крайно гъвкав и съзнателно да не избързва дори в такива обстоятелства, когато всеки ден на забавяне при разкриване на неприятелските кроежи приближаваше страшната опасност.