Вадим Кожевников
Щит и меч (18)

18.

Фашистка Германия точно пресметна и ловко избра момента за разбойническото нападение върху Съветския съюз. Мощният съсредоточен удар разтърси страната.

И по всяка вероятност Хитлер не отстъпваше по хитрост на много ръководители на велики империалистически държави, щом можа да ги накара да дадат като аванс на фашистка Германия цели европейски страни срещу възнаграждението за бъдещото унищожаване на Съветската страна.

Хитлеровите стратези се надяваха да проведат войната срещу СССР за шест-осем седмици и във всеки случай, при всички обстоятелства да я свършат към есента на 1941 година.

По онова време германските военни сили, съсредоточени тайно по границите на Съветския съюз, бяха най-мощните, най-добре въоръжените и най-опитните от всички армии в света.

На 8 юли 1941 година Хитлер даде заповед: „Да се изравнят със земята Москва и Ленинград, за да се избавим напълно от населението им и да не го храним през зимата. Що се отнася до Москва — обясняваше Хитлер, — ще унищожа това име, а там, дето е днес Москва, ще направя голямо бунище.“ Директивата му за населението беше също тъй кратка и ясна: „Славяните трябва да станат неизчерпаем запас от роби по подобие на древния Египет или Вавилон. Оттук трябва да идват евтини селскостопански и строителни работници за господстващия германски народ.“

На 22 юни 1941 година, около четири часа сутринта, на разсъмване, хитлеристките пълчища нападнаха СССР. Започна Великата отечествена война на съветския народ. Тя продължи 1 418 дни и нощи.

 

 

Във втория ешелон заедно с щабовете, тиловите служби, домакинските взводове, пропагандната рота, медицинските батальони, кухните и трофейните команди се движеше и поделението на майор Щайнглиц.

Горещо, задушно, прашно.

От двете страни на шосето горяха села, гори, житата по нивите, самата земя. И сякаш горещината не беше от слънцето, а само от пламтящите пожари.

И когато колоната се спираше по една или друга причина и шумът на моторите затихваше, веднага настъпваше глуха, като в дъното на пропаст тишина и се чуваше само сухото пращене на пламъка.

Майор Щайнглиц погледна часовника си:

— Време е за обяд. — И заповяда на Вайс да спре в най-близкото село, да научи къде е кметът, за да се измият, да се наобядват и да си починат у него.

Това село гореше, както и всички други села, но никой от малкото, останали тук жители не се опитваше да угаси пламъка.

Майорът слезе от колата, приближи до един старец, който копаеше яма в градинката пред къщичката си, и обясни с движения, че е жаден. Старецът разбра, заби лопатата в земята и така спокойно и бавно влезе в горящата къщичка, като че ли това не беше огън, а само ярка светлина с огнен цвят.

Той се върна с черпалка в ръка и я подаде на Щайнглиц. Майорът я допря до устните си, пи с наслада и тогава видя лежащата в края на ямата мъртва млада жена.

Старецът плю на дланите си и продължи да копае.

Майорът се ужаси при мисълта, че водата е отровна. Но веднага с присъщото си логично мислене отхвърли тази мисъл като абсурдна: откъде старецът ще има отрова и после — той се държи тъй спокойно.

Щайнглиц извади цигари и го покани. Старецът взе несъзнателно, опрял тежко гърди върху дръжката на лопатата, загледа с лъчезарни, някак си по детски тъжни очи и показа ямата:

— Ето, погребвам внучката си. Вие я убихте, значи. Разбра ли? Вие!

Щайнглиц реши, че той иска още цигари, извади отново пакетчето от джоба си, взе една цигара и я подаде на стареца. Той я сложи за запас на ухото си и със също такъв гукащ глас каза:

— Ти, изглежда, си добър немец, но все пак аз ще ви коля. Сега не съм милостив човек, не прощавам.

Майорът взе тия думи за израз на благодарност и потупа стареца по рамото, а после се обърна, за да иде при колата си. И тогава старецът издигна като брадва лопатата с острието нагоре над главата на Щайнглиц.

Майорът се спаси само защото в тоя миг се подхлъзна на глината, изхвърлена от ямата. Лопатата разсече въздуха и се заби в дъските, приготвени за гроба.

Като мушкаше с разтреперани ръце пистолета в джоба си, майорът се качи в колата и въпреки задуха повдигна от двете страни стъклата, сякаш искаше да се защити с тях. Дори не позволи на Вайс да изчисти глината от мундира му. Заповяда да кара по-бързо в щаба на най-близката част на SS, за да поиска да се накажат всички жители на селото заради покушението върху живота му.

Но Вайс си позволи да изкаже предположението, че старецът навярно просто се е обидил: ами че майорът изля на земята водата, без да я изпие докрай, а тукашните жители смятат това за най-страшно оскърбление на дома си.

— Тъй ли? — учуди се Щайнглиц. — Каква дивотия!

Съжаляваше ли Йохан, че старецът не уби Щайнглиц? Не. Ако се беше случило това, той щеше да изгуби канала за проникване в службата на Абвера. И Вайс реши да задържа занапред майора от небезопасни пътувания. Сега Щайнглиц му беше особено необходим. Само като запази живота му, като го направи оръдие за поражението на тайната фашистка служба, Йохан ще може да му отмъсти за всичко — и за смъртта на този старец с детски очи.

И каза съвсем искрено:

— Господин майор, за това, дето ви оставих сам, смятам, че трябва да ме обесят.

— О!

— Можете да стреляте в мене, но сега няма да се отделя нито крачка от вас.

Трогнат от тая преданост, Щайнглиц сметна, че може дори да се пошегува:

— Добре. С изключение, разбира се, на ония случаи, когато дамата ми сметне, че присъствието ти е нежелателно.

За първи път в живота си майорът си позволи такава волност в разговор с по-нискостоящ човек.

Откакто видя родната си земя опожарена, окървавена и разкъсана от фашистите, Йохан бе обзет от спасителна, ледена ярост, от някакво отмъстително спокойствие. Той дори са зарадва: тук, в безопасност, той се мъкне във втория ешелон и зад гърба му се е изтегнал и се наслаждава на почивката един от най-големите германски разузнавачи. И ако сметне за необходимо, той просто ще го пречука — него или куп също такива фашисти — с шмайзера си. Може да вдигне във въздуха щаба. Да вземе живота на стотина врагове в замяна на своя живот. Може. Но не трябва. Няма право.

От него, съветският разузнавач, сега се изисква много повече — спокойствие. Подвига на бездействието, подвига на изчакването, подвига на мълчанието, когато всичко в него, всеки негов нерв крещи.

Как така, нали казвахме: нито педя няма да отстъпим!

Кой е виновен, кой?

Нали Бруно предаде, предаде по радиостанцията всичко!

А нима и той, Йохан Вайс, не съобщаваше всяка седмица, че на границата се съсредоточават хитлеристки армии, събирани тук в юмрук от всички окупирани европейски страни? В последното си съобщение той предаде, че в много градове навътре в Полша са се появили митничари и граничари. Това означаваше, че Вермахтът е поел границата от пограничните части.

Нима някога у съветския народ е стихвала омразата към фашистите, нима съветският народ не е живял в смело очакване да се сблъска с фашизма?

Нима някой се е съмнявал, че войната е неизбежна?

Тогава защо фашистите завариха страната му неподготвена? Защо?

На шосето се появиха пътни знаци с надписи: „Внимание! Опасност! Заобиколи!“

Колоната, в която пътуваха, зави в един страничен път и сега колите се тръскаха по гредите на настилката, гмуркаха се в ямите, затъваха в ниските заблатени места и през цялото време отляво, оттам където остана шосето, долитаха чести, но пестеливо къси картечни редове, глухи избухвания на гранати и силни оръдейни залпове.

Скоро Вайс узна причината за заобиколката. Излезе, че мъничкият гарнизон на един дот е покрил с картечен огън движението по шосето и се бие с германската артилерия и с германските танкове.

Един щабен офицер каза на Щайнглиц, че червените прикрепват с вериги войниците си към картечниците и оръдията. Щайнглиц посъветва иронично офицера да излъчи специални поделения и да ги снабди с шлосерски инструменти, за да помогнат на червените да се освободят от веригите.

Вайс забеляза, че ъглите на сухите устни на началника му увиснаха обидено, че той е раздразнен и че гледката на следите от победоносния пробив на германската армия не го възбужда, а някак си дори го потиска.

И наистина, Щайнглиц се чувстваше силно обиден, пренебрегнат човек.

Източният фронт беше за него един вид заточение. Неговата специалност е Западът. Но след лондонската история му отнеха обикновеното поле на дейност. Той не беше страхливец. През войната в Испания се промъкна в републиканските части, сражаваше се в тях и даваше сведения как ефикасно ръчните гранати с взриватели с мигновено действие избухват в ръцете на републиканските бойци, снарядите, без да се пръскат, падат в окопите на франкистите, как непоправимо престават да работят картечниците, как цевите на оръдията се пръскат още след първия изстрел.

Цялото това въоръжение и боеприпасите бяха продадени от хитлеристите на републиканците чрез подставени лица. И Щайнглиц провери в бойни условия доколко сполучливо беше осъществил тази тайна операция вторият „Ц“ отдел.

Щайнглиц се справи отлично с поръката, когато Камхубер, разработил плана за убийството на германския посланик в Прага и доверил му важна роля в тази операция, му предложи през 1940 година да отиде във Фрайбург, за да монтира веднага доказателства при нападението на хитлеристката ескадрила „Еделвайс“, че тоя германски град е бил разрушен от бомбите на френски самолети. Той замени дори късчетата от германските бомби, извадени от телата на хората, пострадали при нападението, с късчета от бомби френско производство. Откри кои германци — жители на Фрайбург — разбират добре от силуети на самолети и ги премахна като опасни свидетели. Това беше чиста, увлекателна работа, при това донесе награди и служебно повишение.

А какво щеше да му даде Източният фронт? Армейските пълководци ще си припишат целия успех, а светкавичното придвижване на механизираните войскови части не дава възможност да се разгърне агентурната мрежа на разузнаването за сериозна диверсионно-терористична работа.

Щайнглиц знаеше, че колегите му, специализирали се по източните райони, са подготвили отдавна диверсионни банди от буржоазно-националистични елементи, в задачата на които влизаше да прекъсват връзката, да сеят паника и да убиват нищо не подозиращи хора. Знаеше също, че тия бандити, преоблечени в червеноармейски униформи, са вече прехвърлени тук, на руска земя, с германски самолети.

Знаеше и за сформирания още в края на 1940 година полк със специално предназначение „Бранденбург“. Този полк беше създаден да провежда диверсионни актове на Източния фронт. Той беше комплектуван от германци, които знаят добре руски език, а личният му състав бе облечен в съветска военна униформа и снабден със съветско оръжие.

Но всички тия постижения са чужди, а не негови, на Аксел Щайнглиц. Груба, първобитна работа, може да я извърши всеки старши офицер от Вермахта. Фелдмаршал Браухич беше набутал в тоя „Бранденбург“ парвенюта от свитата си. Именно те ще получат рицарски кръстове за успешно изпълнение на специалната задача. Е, нека получат! Щайнглиц смяташе, че е под достойнството му да ръководи безопасни масови убийства на доверчиви съветски войници и офицери и съвсем не искаше да му възлагат да командва такава диверсионна част. Това е занимание за армейците. Професионалната му гордост на изпечен шпионин, на опитен диверсант беше засегната вече само от това, че на него като на боклукчия му възложиха да събира захвърлени съветски документи.

И през тия дни Щайнглиц възприемаше победоносното придвижване на германските армии по съветската земя като свое поражение, като пропадане на надеждите си, като край на кариерата си.

В началото Вайс не можа да разбере причините за потиснатото настроение на майора, за мрачната му умърлушена загриженост. Но постепенно от пренебрежителните иронични забележки на Щайнглиц стана ясно, че той не е доволен от сегашното си положение, че му тежи възложената задача и че завижда на успехите на армейците. И след като се наложи да се отклонят от шосето, той злорадстваше, дето нито артилерията, нито танковете могат да се справят толкова дълго време със самотния съветски гарнизон, заседнал в дота и нарушил придвижването на тиловите колони.

Той се изказа дори одобрително за стареца, който едва не го уби. Каза, че русите, макар и непълноценни в расово отношение, все пак му напомнят испанците и напразно капитан Дитрих мисли, че пътят към Москва ще бъде също такава увеселителна разходка, каквато беше за германската армия пътят към Париж.

И Вайс разбра, че Щайнглиц е разстроен от служебни неприятности, раздразнен е и от своя страна е готов да причини неприятности на всеки, само да му олекне от обидата, нанесена му от началството.

Населеният пункт, който съгласно дислокацията се отреждаше за настаняване на редица специални служби, излезе всъщност място на бойни действия. Отстъпващият съветски гарнизон го беше заел и превърнал в отбранителен възел.

Това неочаквано обстоятелство внесе смут и объркване в колоните на втория ешелон и офицерите не знаеха как да постъпят. Беше заповядано да се настанят в този населен пункт, а как ще се настаниш, когато той е зает от противника? Да се наруши заповедта е невъзможно. Да се изпълни е също невъзможно.

След като се посъветваха, командирите на специалните служби дадоха нареждане на хората си да се отбият от пътя и да се разположат близо до населения пункт, но на такова място, където огънят на противника не можеше да нанесе щети.

В оня, другия живот, в който Йохан беше не Йохан, а Саша, той се беше научил в туристическите студентски походи и при лов с баща си да се приспособява с най-малки неудобства към най-различни условия, независимо от природата, климата и годишното време. А и службата в армията го беше научила на някои работи.

И сега в заблатената местност той избра малко по-сухо местенце, където твърдата земя имаше сиво-кафява суха отсянка, начерта с лопатата квадрат и изкопа ров от всичките му страни. Наряза върбови храсти, постла квадрата с клони, после с торф, след това пак с клони и на този пиедестал опъна палатката. Запали в нея димящ огън от гнилаци, изпъди комарите и едва тогава пристегна краищата.

Недалеч Щайнглиц приказваше за нещо с Дитрих. При това те се удряха безмилостно по лицата с клончета, като се бранеха от комарите.

Вайс доложи, че палатката е готова и че в нея ще бъдат напълно запазени от комарите.

Щайнглиц покани Дитрих.

Така или иначе двамата офицери не можеха да минат без Вайс, макар че приемаха услугите му като нещо естествено. Той приспособи куфара на Дитрих за маса, постла я с противоипритна покривка и дори успя да сервира прилично. Приготви бързо на огъня гореща вечеря и, застанал на колене — нали сводът на палатката е нисък, — започна да прислужва на офицерите. Безпокоеше се за здравето на господаря си и настояваше той да пие ракия, а не вино, като твърдеше, че комарите са разносители на малария и че най-доброто средство против заболяването е да се пие алкохол.

Дитрих повече от Щайнглиц се грижеше за здравето си и затова пиеше непрекъснато.

В палатката беше тъмно. Йохан се опита да запали отново огъня, но в гърлото им задраска от лютия дим и очите им започнаха да сълзят. Стана нужда да се загаси огънят. А Дитрих постоянно опипваше неспокойно лицето си, отекло от ухапванията на комарите, и непременно искаше да се види в огледалото.

Йохан взе една празна тенекиена кутия, натъпка я с мазнина от консервирани кренвирши, отряза късчета от брезентови ширити, с които се съединяваха платнищата на палатката, мушна ги в мазнината, разчеса горния им край и ги запали като фитили. Получи се отличен светилник.

Двамата офицери бяха пияни и всеки посвоему.

Щайнглиц смяташе пиенето за турнир, двубой, в който трябваше да издържи, да запази паметта си, ясното си съзнание. Алкохолът е отлично средство да се разхлаби волята на партньора, да се притъпи бдителността му, за да се накара да бъбри неудържимо. И Щайнглиц използваше умело това средство, а себе си бе приучил да превъзмогва опиването и колкото повече пиеше, толкова по-силно го болеше главата, бледнееше лицето му, конвулсивно трепкаше лявата му вежда, но очите му оставаха както винаги внимателно мътни и не губеше контрол над себе си.

Той не изпитваше никога удоволствие от опиването и сега пиеше с Дитрих само от учтивост.

А Дитрих при опиването изпитваше сладостно чувство, че се освобождава от всички условности, и едновременно започваше да съзнава пълната си безнаказаност. Ето и сега той каза:

— Слушай, Аксел, сега ще се съблека съвсем, ще оставя само фуражката и портупея с пистолета, ще изляза гол, ще вдигна хората си и ще проведа строеви занятия. И уверявам те, нито една свиня няма да посмее дори да се учуди. Ще изпълняват всичко, каквото им заповядам. — И започна да се съблича.

Щайнглиц се опита да го спре:

— Недей, Оскар, ще настинеш.

Дитрих с голям труд си подаде главата навън и провери.

— Да, влажничко е… Мъгла. — Замисли се за миг и каза зарадван, че е намерил изход: — Тогава ще заповядам на всички да се съблекат и ще командвам голите войници.

Щайнглиц измърмори:

— Ние с тебе имаме различни вкусове.

Дитрих се обиди. Погледна презрително Щайнглиц и попита:

— Как смяташ, ще спазим ли приличието в международните си задължения?

— А защо?

— Ето на! — зарадва се Дитрих. — Добре! Силата и моралът са несъвместими. Силата е свобода на духа. Освобождение от всичко. И затова искам да ходя гол. Искам да бъда като нашия див далечен прадядо.

Щайнглиц пушеше мълчаливо, лицето му се гърчеше от главоболие.

Вайс поднесе кафе. Дитрих помести пластмасовата чашка и каза:

— Всъщност, всичко може да се направи съвсем просто. Ако се даде на всеки по един метър земя, човечеството ще се побере в територия, малко по-голяма от петдесет квадратни километра. Плацдарм от петдесет километра! Дай ми хартия и молив, ще пресметна колко цеви са необходими, за да се покрие с гранати тая площ, да речем, за един час. Един час — и фюйт, никой не остава! — Повдигна глава и запита: — Знаеш ли кой измисли версията, че Съветският съюз е позволил на частите на Вермахта да минат през територията му, за да завземат Индия? — И сам си отговори гордо: — Аз! Отлично прикритие, нали? Иначе как можеше да се обясни съсредоточаването на войските ни на Съветската граница?

— Детско бъбрене, примитив, никой не повярва.

— Неоснователно мислиш така. Дезинформацията трябва да бъде именно чудовищно примитивна, като рисунка на дивак. — Замисли се и попита: — Чете ли декларацията на ТАСС от 14 юни? — Порови в чантата си, извади бележник и прочете: — „Според данни на СССР Германия спазва също тъй неотклонно условията на съветско-германския пакт за ненападение, както и Съветският съюз, поради което според съветските среди слуховете за намерението на Германия да скъса пакта и да нападне СССР са напълно неоснователни.“ — Преводът звучеше механично точно.

Щайнглиц подсвирна:

— Първокласна дезинформация. Наша работа, нали?

— Не. — Гласът на Дитрих звучеше сухо. — Това не е работа на нашата агентура. Вчера ние заловихме важни съветски документи. Представи си, в случай че нахлуем, Народният комисариат на отбраната заповядва на войските си да не се поддават на никакви провокации, за да не се предизвикат големи усложнения, и нищо повече. В това виждам у болшевиките израз на сляпа вяра в поетите задължения, в законите на международното право.

— Глупости! — възрази Щайнглиц.

Дитрих впери очи в неравното пламъче на светилника и каза убедено:

— Трябва да ги съберем всички на куп. — И показа с ръце как да се направи това. — Колко им трябва отдолу, десет-двадесет квадратни километра, и всички… — Той вдигна пръст: — Всички! Иначе те нас. — И така рязко махна с ръка, че светилникът угасна от движението на вятъра.

Вайс запали отново фитилчетата и въпросително погледна Дитрих.

Капитанът навярно взе Вайс за Щайнглиц, улови го за раменете, наведе го към себе си и прошепна точно в ухото му:

— Аксел, ти си магаре! Ние влязохме във война, в която ще донесат победа не спечелените сражения, а само пълното унищожаване на болшевиките. Пълното! За да не остане нито един свидетел на земята. И тогава всички ще ходим голи, всички! И никой няма да каже, че това е неприлично. — И отново се опита да се съблече, но веднага падна на пода и захърка.

Вайс и Щайнглиц сложиха Дитрих да спи.

Излязоха от палатката.

От блатото се вдигаха изпарения, луната проблясваше на небето като мазно петно, жабите крякаха.

Помълчаха. Щайнглиц запуши и сметна за необходимо да обясни поведението на Дитрих:

— Вчера капитанът малко се нервира: разпитваше двама ранени съветски офицери, те се държаха като простаци — предизвикателно. Оскар мушна цигарата си в окото на единия от тях, а той се закани нахално да направи пепелница от Берлин. А един пленник го удари с главата си в корема. Всъщност нищо лошо не искаха от тях: да се върнат при своите и да предложат на окръжената част да капитулира. Биха могли в края на краищата и да излъжат. Чудно поведение! — Протегна се и се прозина. Но изведнъж залитна, успя да се улови за рамото на Вайс и си призна: — Ракията ме удари в краката. — И се вмъкна в палатката да спи.