Вадим Кожевников
Щит и меч (11)

11.

Майор Аксел Щайнглиц започна кариерата си на разузнавач още преди Първата световна война. Син на беден селянин, той се срамуваше от долния си произход и затова особено упорито се стремеше да заеме достойно място в офицерския корпус, където тогава шпионският занаят още не минаваше за почетен, въпреки особеното благоволение на генералния щаб към представителите на тая служба.

Веднъж Щайнглиц беше обиден в офицерския клуб и той извика оскърбителя на дуел. Но оскърбителят не прие дуела, като обясни, че е унизително за честта на пруския офицер да се бие с човек, който никога открито не е вадил оръжие.

Войната и особено следвоенните години промениха положението. Шпионският занаят бе разкрасен с всички романтични багри на героизма. Писаха много за черните рицари, възхищаваха се от тях, създаваха за тях легенди, като се стремяха да увлекат представителите на „загубеното поколение“ с подвизите на тайната война.

Щайнглиц не влезе в списъка на освободените от тайната си дейност шпиони, на които правителството на райха даде широка възможност за неудържима реклама. Той се прояви особено добре, като изпълняваше различни тайни задачи. Но тъй като се намираше в редиците на специалната служба, беше принуден да се раздели за много години с офицерския мундир. Едва сега, когато Хитлер започна похода в Европа, Щайнглиц облече отново мундира и бе повишен в чин и длъжност, която му даваше известна независимост, значителни средства и откриваше най-съблазнителни перспективи за бъдещето.

Канарис, началник на Абвера, познаваше добре Щайнглиц, слабостите му и силните му страни.

Слабост на Щайнглиц беше суетната жажда да получи признанието на висшия офицерски корпус. Силна страна — готовността му към всяка подлост, за да угаси тая жажда. Тук трябва да се прибави огромният опит и дръзкото умение да постига целите си с всички средства.

Щом стана шофьор на майора, Йохан усвои още през първите дни едно нещо: тоя лустросан човек с рядко мигащи очи на кукумявка и сухо лице почти без уста, който не си позволяваше нито едно излишно движение, е за него сега най-голямата опасност и най-голямата надежда.

Аксел Щайнглиц почиташе мрачната четириетажна сграда на „Тирпицуфер“ №74/76, където се помещаваше Абверът като храм на всевишния, като храм на господаря на имперския шпионаж, за какъвто не без основание смяташе Канарис, тайния покровител на убийците на Карл Либкнехт и Роза Люксембург. През Първата световна война, когато Канарис беше арестуван в Италия като германски шпионин, той удуши ловко свещеника на затвора и избяга, облечен в дрехите му. Беловлас румен здравеняк, демократично общителен, приказлив, с обноски на разглезен господар, който излага на показ чудатостите си и трогателната си любов към домашните животни, колекционер на произведения на изкуството, любител на музиката, нежен глава на семейството, той напътстваше бащински и с пълно познаване на работата агентите си в изкуството да убиват хора. Ценеше в агентите си професионалната школовка и не обичаше много ония, които бяха склонни към самостоятелни решения, от каквото и да се диктуваха те.

Но освен Абвера, с чуждестранен шпионаж се занимаваха усилено и Гестапо, и Службата за сигурност, тъй наречената СД, и агентурата на Рибентроп.

Хитлер насърчаваше конкуренцията между тях, но специално покровителстваше Гестапо.

Канарис възложи на Аксел Щайнглиц да отиде в Англия и да открадне чантата с документи от куриера на английското министерство на външните работи. Това трябваше да се направи, когато куриерът слезе от колата с охраната и влезе в сградата на министерството. Чантата ще бъде прикрепена със стоманена гривна на лявата ръка на куриера.

Като изучаваше обстановката, където трябваше да се извърши операцията, Щайнглиц забеляза, че с това се занимава един човек, лицето на когото му се стори познато. Малко усилие на паметта и той си спомни кой е тоя човек — беше виждал снимката му в картотеката на тайната криминална полиция: Шерман — дребен мошеник, прославил се шумно със зверското убийство на любовницата си.

Щайнглиц се обиди силно от това недоверие на шефа, който бе изпратил това нищожество като негов дубльор.

В Британската обществена библиотека той откъсна от едно старо течение на „Фолкишер беобахтер“ страницата с репортажа за съденето на Шерман и с неговия портрет. Сложи я в плик заедно с една бележка, от която можеше да се узнае, че тоя германски криминален престъпник се крие в Лондон, и я изпрати по пощата в Скотланд Ярд.

Щайнглиц изпълни задачата.

В хола на Министерството на външните работи той дочака куриера и скочи след него в служебния асансьор, като успя да хлопне вратата под носа на съпровождача. И тук, в кабината на асансьора, уби куриера, като го удари с бокс в сляпото око, разряза със специални клещи верижката, с която чантата бе закачена за стоманената гривна на китката на куриера, а след това излезе благополучно от министерството.

Същия ден се върна в Берлин, на „Тирпицуфер“ №74/76.

Аксел Щайнглиц се надяваше, че ще го повишат служебно, както и че ще получи голямо парично възнаграждение, но всичко се обърна другояче: победата излезе най-голямото му поражение.

Още като беше начело на пруската тайна полиция, Райнхард Хайдрих завърза сигурни връзки с английската полиция. Щом стана началник на Службата за сигурност — СД, той не само не скъса тия връзки, но и ги разви на нова основа.

Излиза, че Шерман бил доверен агент на Гестапо и получил задачата от самия Химлер. Англичаните съобщили на Хайдрих за провалянето на Шерман и той се досетил чия работа е това.

Хайдрих тържествуваше: е, сега Канарис е в ръцете му! Та ако всесилният Химлер научи, че изпратеният от него в Англия агент е ликвидиран от агент на Канарис, началникът на Абвера няма да види добро. За мълчанието си Хайдрих можеше да поиска от Канарис каквато и да е, дори най-голямата услуга. Но това не е още всичко: сега Канарис не ще се реши да доложи на Хитлер за операцията, проведена успешно от Абвера в Лондон, и не ще получи награда за нея. Няма да я получи и Химлер, който, ако агентът му не бе се провалил, не щеше да пропусне случая да се похвали пред Хитлер с успеха на Гестапо. Ползата за Хайдрих е явна: конкурентите му бяха останали на сухо.

Канарис и Хайдрих живееха един до друг — в предградие на Берлин, на „Доленщрасе“. В неделни дни Хайдрих ходеше често на гости у съседа си и играеше крокет със съпругата и двете му дъщери.

А когато Хайдрих при следващото посещение съобщи на Канарис за постъпката на Щайнглиц, началникът на Абвера разбра веднага каква опасност го заплашва след тая постъпка. И реши да действа.

Той можеше да си уреди сметките с Щайнглиц, да го ликвидира без излишен шум — за това имаше достатъчно възможности. Но запази живота на агента си. Съвсем не от съжаление към Щайнглиц и не от уважение към заслугите му. Канарис беше свързан с английската полиция още повече от Хайдрих. Като използва връзките си, той постигна следното: Шерман не издържа методите за разпит на английската криминална полиция и се съгласи да сътрудничи на Интелиджънс сървис. Интелиджънс сървис предостави любезно съответните доказателства на Канарис и той ги показа най-напред на Хайдрих, за да не бъде зависим от него по даденото дело, а после на Химлер, като го увери, че за предателството на агента на Гестапо знаят само двама души: Химлер и Канарис. Трети няма и няма да има. И по тоя начин Канарис дори предразположи малко Химлер към себе си.

Що се отнася до Щайнглиц, Канарис го повиши в по-горен чин, подчертавайки пред Хайдрих безукорността на своя подчинен. Но отсега нататък Щайнглиц изгуби доверието на шефа си и като оставаше майор от Абвера, можеше да се надява само на по-груба работа.

Мисията му в окупирана Полша беше крайно незначителна — нима се възлага сериозна работа на изпаднал в немилост сътрудник, съществуването на когото е продължено само защото Канарис имаше нужда да го запази като пионка в опасната игра с Химлер и Хайдрих?

Но самият Аксел Щайнглиц не мислеше да се разделя така просто с онова, към което се стремеше цял живот. Вторият отдел на Абвера — диверсии и терористични актове — ще запише пак в летописите си името на Щайнглиц. Майорът се надяваше самоуверено на професионалния си опит, ценността на който беше навикнал да определя в долари — най-твърдата валута при покоряването на Европа от хитлеровия Вермахт.

Безжизнен, привидно неизразителен поглед, лениво дъвкани думи къде да го карат, удряне с камшика по шията на шофьора, когато трябва да спре — всичко това предсказваше само малко трудностите, които стояха пред Йохан Вайс, и беше ясно, че ще му бъдат необходими не само самоотверженото търпение и изкуството на шофьор, но и най-голямото умение — умението на съветския разузнавач, за да се задържи благополучно на длъжността си при майора. Йохан бе уведомен от Центъра, щом съобщи за мястото на новата си работа, че Щайнглиц е опитен германски разузнавач.

Щайнглиц се възползва от възможността да се забави за известно време в Лодз и започна нахално да прави посещения на различни високопоставени лица, като се надяваше да заеме чрез покровителство по-определено и по-устойчиво положение.

Отиваше не с празни ръце и прибягваше за тая цел към услугите на експерта във фирмата „Пакет-аукцион“ господин Херберт, маргариновата афера на когото му беше известна още от картотеката на криминалната полиция.

Но Херберт знаеше, че майорът не разбира нищо и че няма никакъв вкус, и се отърваваше с груби имитации на художествени произведения.

На Йохан се беше случвало да вози в складовете на „Пакет-аукцион“ единствени по рода си картини, конфискувани от музеите и личните колекции. И той забеляза системата, по която се разпределят конфискуваните предмети в склада.

Като придружаваше майора в склада, за да занесе в колата избраното, Йохан се досети веднага за машинациите на Херберт, който безсрамно пробутваше на майора евтини имитации. А очите на шефа му се разпалваха алчно, когато Херберт казваше тяхната уж баснословна цена.

И ето Йохан направи първата решителна крачка, за да накара най-после Щайнглиц да му обърне внимание. Преди това безжизненият, заспал поглед на майора означаваше само, че той няма да забележи, ако вместо Вайс край кормилото седи друг войник.

Вайс отиде решително в тъмния ъгъл на склада, освети с фенерчето си полиците, на които лежаха закрити с дрипи, умишлено натрупани небрежно картини на стари майстори, старинни купи и редки кожи и каза високо, многозначително:

— Господин майор, ето предмет, достоен за вашето внимание!

През тия няколко дни Щайнглиц чу за първи път гласа на тоя шофьор, който служеше у него. Впрочем, той смяташе това за съвсем естествено.

Вайс знаеше, че такава смелост можеше да не му хареса.

Майорът се приближи сам, за да направи бележка на Вайс, без да повишава гласа си, за неуместната намеса. Но войникът, като държеше в едната ръка някаква картина в масивна рамка, а с другата я осветяваше с фенерчето си, каза ясно:

— Жан Етиен Лиотар, осемнадесети век, оригинал!

Херберт побледня.

— Господин майор! Това е невъзможно. Предвижда се за личната колекция на фелдмаршал…

Като завиваше картината в хартия, Вайс подхвърли небрежно през рамо:

— Само ако от нея се откаже господин групенфюрерът на SS — след което стисна картината под мишница и се изпъна по войнишки пред майора.

Щайнглиц махна с ръкавицата си:

— Да вървим! — И бавно, замислено тръгна към изхода.

Йохан избута грубо с рамо Херберт и успя да отвори вратата пред майора. После изтича напред, отвори вратичката на колата, сложи картината на задната седалка и отново се изпъна, като с дясната ръка изкозирува, а с лявата придържаше вратичката.

През следните два дни Щайнглиц плъзгаше като по-преди безжизнените си слепи очи по лицето на Вайс, сякаш не го виждаше. И Вайс изпълняваше мълчаливо всичките му заповеди.

На третия ден сутринта Щайнглиц измънка сънливо:

— Името ти?

— Редник Йохан Вайс, господин майор!

И нито дума повече.

Едва през нощта, когато Вайс закарваше майора от извънградската резиденция на оберфюрера на SS в хотела, Щайнглиц запита все тъй отпуснато и сънливо:

— Кой е началникът ти?

— Господин майор Аксел Щайнглиц!

— Добре, така да бъде.

И пак няколко дни едва доловимо късо мънкане на майора, който заповядваше къде да го закара.

И веднъж Вайс чу внезапно чудни мляскащи звуци. Той се обърна уплашено. Майорът го гледаше с неподвижни, сякаш стъклени като на препарирано животно очи, но устните му се кривяха от смях.

— Ей ти, слушай! Ако главата ти работи винаги така, ще бъда доволен от тебе.

Оберфюрерът на SS, на когото Щайнглиц, с голям страх да не се изложи, поднесе картината, изпадна във възторг от нея. И в знак на благодарност за толкова ценния подарък сметна за възможно не само да сподели с него едно извънредно тайно съобщение, но и обеща да го подкрепи в дейността му, която, според думите на оберфюрера, имаше особено голямо значение за бъдещето на Германия на Изток.

— Ти добре ли печелеше, когато търгуваше с картини? — както винаги неочаквано изхриптя Щайнглиц.

— Не — отговори Йохан, — аз не съм търгувал никога с картини. Инженер Рудолф Шварцкопф, брат на щурмбанфюрера Вили Шварцкопф, беше колекционер и по негова поръка правех плафониери за специално осветяване на картините, а когато ги поставях, господин Рудолф намираше време да ми обясни достойнствата на платната си.

След продължително мълчание Щайнглиц каза, без да разтваря устните си:

— Тази картина от „Пакет-аукцион“ излезе имитация. Стана нужда да се изхвърли!

— Виноват, господин майор! — с облекчение се съгласи Вайс, като разбираше, че Щайнглиц е подготвил тази версия за в случай, че картината от Лиотар е била наистина предназначена за някое високопоставено лице.

През всички тия дни един цивилен човек сядаше в колата заедно с майора. Той се държеше съвсем независимо от Щайнглиц. Два пъти те посетиха затвора в Лодз, а после взеха със себе си някакъв поляк — също цивилен, но с военна стойка — и заповядаха на Йохан да ги закара в Модлин. По пътя се спираха в градовете, където имаше затвори или стари крепостни сгради, превърнати в затвори. От малкото разговори Йохан разбра, че търсят офицер от полското разузнаване, който е откраднал много тайни документи от германското военно министерство и дори на времето си е спипал скицата на плана за нападение върху Полша. Но полският генерален щаб отказал да вярва на разузнавача си и след завръщането му в родината го хвърлили в затвора.

А полякът, който пътуваше с тях, също беше агент от полското разузнаване в Германия, но ако се съди по всичко, провокатор, двоен агент, работеше за фашистите. И той убеждаваше Щайнглиц, че трябва да ликвидират веднага офицера, когото търсеха, ако, разбира се, успеят да го намерят в някой от затворите.

Майорът мълчеше, мълчеше и цивилният германец. А когато полякът помоли да спрат колата в едно пусто място и се отби зад храстите, цивилният германец каза:

— Ако оня се съгласи да работи за нас, нека да съобщи на някоя полска организация, че тоя е на наша служба, и те ще го пречукат. Глупак, знае само да съставят за него заблуждаващи сведения! А после ще помогнем на оня да премине Ламанш и англичаните сами ще го прехвърлят отново тук. Ще събира патриотите на куп. Няма да тичаме за всеки поотделно!

Вайс стоя повече от денонощие при вратата на модлинския крепостен затвор. Той запомни ясно белезите на провокатора — поляк и дори мислено ги зашифрова.

Призори до колата се приближиха майорът и цивилният германец. Вайс погледна въпросително Щайнглиц.

— Лодз — заповяда майорът. Лицата и на двамата бяха сърдити, уморени.

През целия път двамата пътници мълчаха навъсено. Когато наближиха Лодз, цивилният каза отсечено:

— Ако оня оцелее след всичко, май че бихме могли да се съгласим на молбата му.

— Да — съгласи се Щайнглиц. — Разстрелването е почетно нещо.

Цивилният германец се усмихна, навярно си спомни нещо забавно, и попита самохвално:

— Забеляза ли, че в началото му направи благоприятно впечатление, когато пред него… — и направи такова движение със свития показалец, като че ли натиска спусък — оня нехранимайко, който го предаде? — Въздъхна. — Беше обмислено добре. Но ние направихме всичко, каквото можахме.

Майорът кимна в знак на съгласие.

Най-напред Йохан увеличаваше несъзнателно скоростта, но после осъзна, че се стреми да забие колата заедно с пътниците в първата срещната товарна кола, и дори пресметна как да изскочи по-пъргаво от нея. Но това нямаше да бъде отплата. Това щеше да бъде престъпна слабост пред делото, на което служеше. С усилие над себе си той постепенно намали скоростта. Ръцете му овлажняха. Пред очите му заплува мъгла. Почувства как изведнъж изгуби сили от глада, от безсънната нощ в колата, от всичко, което му се случи да преживее сега.

Но щом спря колата пред входа на хотела, разтвори вратичката, изпъна се по войнишки, придържайки я с лакът, изкозирува и запита, като гледаше предано в лицето на Щайнглиц:

— Какви ще бъдат по-нататъшните ви заповеди, господин майор?

Като не получи отговор, изтича също тъй бързо напред, бутна входната врата, взе ключа от портиера, изкачи се по стълбата на почтително разстояние зад Щайнглиц, отново изтича напред и отключи вратата на стаята.

Вътре застана край закачалката и целият му вид изразяваше очакване.

Майорът се отпусна уморено в креслото, събу единия си ботуш, после другия. Вайс му подаде чехлите, взе ботушите и се върна при колата.

Извади боя за обуща и четка от багажника и с такава ярост изчисти ботушите, сякаш искаше да изкупи минутната си слабост в колата, сякаш тая работа беше доброволно наказание за слабоволното мигновено отстъпничество от чекисткия дълг, който повелително изискваше от него постоянна, неотстъпна мобилизация на всички душевни сили.

Когато Вайс донесе лъснатите ботуши в стаята, пътниците му спяха: Щайнглиц на канапето, а цивилният — в леглото на майора.

Той взе обущата и дрехите на цивилния, излезе в преддверието и дълго търси на закачалката четките за обуща и за дрехи, докато се запозна със съдържанието на джобовете на балтона, панталоните и сакото. След това остави дрехите така, както бяха хвърлени на стола. Слезе долу, закара колата в гаража, изми я, излъска я с еленова кожа и я зареди с бензин.

Събуди се, както си беше заповядал, в 3 часа през нощта. В 4 часа и 27 минути завърши шифроването на телеграмата и я написа със симпатично мастило на обикновена пощенска картичка.

„Полковник Курт Шнитке, Курт Шнитке“ — два пъти написа Йохан, за да бъде уверен, че името на единия ръководител на кьонигсбергското разузнавателно отделение на Абвера, специализирано за действия срещу Съветския съюз, ще бъде разшифровано правилно. Предаде също така, че Шнитке е получил тайна заповед да формира веднага щат от ръководители за диверсионните школи на полска територия, и съобщи шифър-адрес на разузнавателното отделение на Абвера в Кьонигсберг, както и че това отделение изискало двадесет комплекта лятно униформено облекло на командния състав на Червената армия.

На сутринта, когато Йохан доведе колата пред входа на хотела, майорът заповяда да го закара на летището.

На слизане от колата Щайнглиц, както винаги, небрежно и едва чуто процеди през зъби, без да изговаря края на думите:

— Два дни. Тук. Един час по-рано — и си отиде, изперчен като статуя.

Е, това е, значи, два дни свобода — хубав подарък от майор Аксел Щайнглиц на съветския разузнавач Александър Белов!

От един сладкарски магазин Вайс купи голяма кутия понички с ябълчена плънка, каквито обичаше госпожа Дитмар, и тръгна към изхода. Но от съседната кафе-сладкарница го извика една хубавичка блондинка; той веднага я позна. Беше Ева, гостенката на госпожа Бюхер. Ева седеше сама край една масичка. Тя прибра пакетите с покупки и покани Йохан да седне до нея.

Пълното й миловидно лице, окръжено с изкусно подредени къдрици, сияеше от добродушие. Тя носеше мъхнат норвежки жакет, широки меки панталони — Вайс не можа да определи произхода им — и френски обувки-танк. На ушите, шията и гърдите й блестяха чехословашки скъпоценности.

— Чакате ли някого? — попита Йохан.

— Аз — никога. Мене — винаги! — кокетно отговори Ева.

Вайс се понадигна, като даваше да се разбере, че не иска да й пречи. Ева го спря с движение на пълната си ръчичка.

— О, аз дойдох тук само да си похапна нещо вкусно. Обожавам сладкото! Това е най-голяма наслада за мене. — Укори го: — Господин Вайс, вие останахте с впечатлението, че съм лекомислена жена. Но всъщност не съм такава. Обичам…

— Децата, кухнята, черквата — подсказа Йохан, като предполагаше, че Ева ще се обиди и той ще има повод да я напусне.

Но Ева се съгласи простодушно:

— Вярно е, такава съм. Доволен ли сте от новата си служба, господин Вайс? — внезапно попита тя.

— Да, и много съм признателен на госпожица Ангелика, задето се погрижи за мене.

— Но защо на Ангелика? — учуди се Ева. — Всъщност аз се погрижих за вас. — Помълча. — Наистина, по молба на Ангелика. Но ако не бях поискала… Нима нищо не ви е казала?

И като бъбреше непринудено, сякаш между другото, Ева му разказа с женска злоба някои интересни за него неща. Госпожа Дитмар се вълнува много; страхува се, че ако Фридрих научи за връзката на Ангелика най-напред с генерал Фон Залц, а после със сина му, може да се реши на някоя необмислена постъпка. Впрочем, той е толкова буен и самолюбив! И ето двете дами отсъдили, че в лицето на Йохан са намерили изход от сложното положение, създадено в тия две видни семейства. Какво мисли Ангелика за всичко това, не знаят. Страхуват се да запитат. Но във всеки случай засега Ангелика сметнала, че е излишно да безпокои полковник Фон Залц, и помолила Ева да се заеме с нареждането на Вайс — нали тя обича да дразни генерала си с ревност. И Ева помолила генерала за Вайс — просто за да провери за сетен път женския си чар.

Всичко това Ева разказа на Вайс, като не преставаше да яде сладкиши.

— А ако дойде Фридрих и научи всичко? — запита Вайс.

Ева заоблизва лепкавите си пръсти и каза уверено:

— Няма да дойде. И нищо няма да узнае!

— Защо?

— Ах, не знаете ли? Той е в Пенемюнде: там изнамират някакво страшно оръжие. И работят не само наши учени, привлечени са дори неарийци. Всички те са там като в концентрационен лагер, разбира се, луксозен. Фридрих бе изпратен там, защото е почти инженер и при това нацист. Той е просто голяма придобивка за Гестапо: образован човек и техен таен агент. Това е рядкост. Уверена съм, че сега е най-малко хауптщурмфюрер.

— Много се радвам за госпожа Дитмар — искрено извика Йохан. И наистина се зарадва много повече, отколкото можеше да предположи Ева. Пенемюнде… Пенемюнде — това е нещо ново!

Да проявява по-нататък интерес към тая тема би било непредпазливо и Йохан промени веднага тона и темата на разговора.

— Госпожице, вие приличате на цъфнало ябълково дърво! — каза той тихо и допря ръка до пълното лакътче на Ева.

Но тя отдръпна ръката си и рече сериозно:

— Оставете, Йохан. Омръзнаха ми страшно тия номера. Исках да поприказвам искрено с вас, като със свой човек — ами аз също съм от село. И щом спестя достатъчно, ще се върна при баща си, ще платя за източни работници и уверявам ви, зная пътя към щастието. Всъщност аз съм много почтено момиче. — Тя сви пълните си рамене. — Не съм някаква берлинска развратница от „Александерплац“. Виждате: не пуша, не обичам силните питиета, имам само една слабост — сладките неща. — Попита многозначително: — Разбрахте ли ме, господин Вайс?

— Да — разсеяно се съгласи Йохан и загрижено попита: — Но кой ви каза, че съм работил във ферма?

— Боже мой! — Ева дори плесна с ръце. — Нима си мислите, че шефът ми се е съгласил да посъветва майор Щайнглиц да ви вземе за шофьор, без да се запознае с всичките ви книжа? — Каза гордо: — Аз също не можех да заемам сегашната си длъжност при обергрупенфюрера, ако не бях препоръчана от Гестапо и, разбира се, от пастора, на когото изповядвам всичките си прегрешения. — Ева се усмихна на Вайс и сега сама му подаде ръка.

Богатата частна къща, заемана от обергрупенфюрера, където Вайс закара Ева, се пазеше от есесовци с черни шмайзери на гърдите. И ако не беше острото им любопитство, Ева може би щеше да покани Йохан в стаята си на чашка кафе. А тя смяташе, че е под достойнството й да придумва войник пред охраната на обергрупенфюрера и затова се сбогува сдържано с Вайс.