Уилбър Смит
Мусон (32)

32.

Той стоеше под бесилката в ярката светлина на утрото. Все още юноша, може би осемнадесетгодишен, не повече. Много красив — Хана Маакенберг обичаше да са красиви. Беше висок, със стройни нозе и гарвановочерна вълниста коса, спусната до раменете. Изпълнен бе с ужас и това я възбуждаше, както възбуждаше и тълпата наоколо. Всеки мъж, жена и дете от селището бяха тук, всеки колонист и домакиня, всеки хотентот и роб. Настроението им бе повишено, закачаха се и лудуваха. Даже и малките деца бяха сред тях, заразени от непосредствената жизнерадост на събитието. Те се гонеха с писъци в краката на възрастните.

До Хана бе застанала една съпруга на свободен колонист, закръглена, миловидна женица с брашнена престилка на кръста. Явно бе оставила хляба недоомесен в кухнята. Дъщеричката й се държеше за престилката. Подобна на ангелче, тя смучеше палец и гледаше към мъжа под бесилото с огромни сини очи.

— Това й е първата екзекуция — осведоми майката. — Малко й е чоглаво и се плаши от цялата тая тълпа.

Ръцете на осъдения бяха вързани зад гърба. Бе облечен в дрипаво моряшко бельо, а краката му бяха боси. Прокурорът пристъпи към края на платформата, за да прочете обвинението и присъдата, а тълпата се люшна и заблъска от нетърпение.

— Чуйте присъдата на съда на колонията Добра Надежда, произнесена в името Божие и по силата на пълномощията, дадени му от Държавния съвет на Република Холандия.

— Карай по-бързо! — провикна се един от колонистите. — Пускай го да ни потанцува!

— С настоящата се постановява, че Хендрик Мартинус Окерс, признат за виновен по обвинение в убийство…

— Аз бях там — гордо се похвали Хана на съседката си. — Всичко видях. Даже давах показания в съда, ако искаш да знаеш!

Жената я погледна с очакваното уважение.

— А защо го е направил? — попита тя.

— Защо го правят всички? — сви рамене Хана. — Бяха се напили и двамата като пънове. — Спомни си двете фигури, кръжащи с дълги ножове в ръце, под призрачната светлина на фенерите, хвърлили разкривени сенки по стените на кръчмата. Спомни си окуражаващите викове и тропане с крака.

— Как го направи?

— С нож, миличка. Беше много бърз, въпреки всичката пиячка в търбуха. Като пантера беше. — Направи жест отдолу нагоре. — Ей така, право в корема. Разпра го като риба. Целите му черва се изсипаха в краката, та се оплете в тях и падна по лице.

— Охо! — потръпна от възбуждащ ужас домакинята. — Като животни са тия моряци.

— Всичките, миличка, не само моряците — кимна превзето Хана. — Всички мъже са еднакви.

— И това е Божа истина! — съгласи се жената и вдигна момиченцето на рамо. — Ето така, миличка, от тука ще виждаш по-хубаво — каза й тя.

Прокурорът дочиташе присъдата:

— Гореспоменатият Хендрик Мартинус Окерс се осъжда на смърт чрез обесване. Присъдата да се изпълни публично, на плаца пред крепостта, сутринта на третия ден от септември, в десет часа. — Тромаво се заспуска от площадката и един от войниците му помогна за последните няколко стъпала. Палачът, който стоеше зад осъдения, пристъпи напред и нахлузи на главата му черен памучен чувал.

— Много мразя да правят това — измърмори Хана. — Искам да гледам лицата им, когато заскачат на въжето. Червени и криви.

— Бавният Джон никога не им скриваше лицата — съгласи се съседката.

— Ама ти помниш ли го Бавния Джон? Това се казва човек на изкуството.

— Никога няма да забравя, как подреди сър Френки, английския пират. Цяло представление изнесе.

— Спомням си, като да бе вчера — каза Хана. — Обработва го поне половин час, преди да му клъцне главицата… — Една друга мисъл, събудена от екзекуцията я накара да млъкне. Нещо, свързано с пиратите и красивия юноша горе. Поклати глава с досада — джинът още й мътеше главата.

Палачът нахлузи примката през главата на осъдения и я намести под лявото му ухо. Юношата трепереше. На Хана отново й се прииска да зърне лицето му. Цялата сцена й напомняше нещо.

Палачът отстъпи и взе тежкия дървен чук. Вдигна го нагоре и с все сила удари дървения клин на капака. Осъденият проплака жално:

— За Бога, имайте милост!

Тълпата се заля от смях. Палачът стовари чука отново и капакът пропадна надолу с трясък. Момчето падна в дупката, шията му се опъна и главата климна на една страна. Хана чу как гръбнакът се прекърши със звук от на счупена съчка и отново изпита разочарование. Бавният Джон щеше да пресметне дължината на въжето по-добре. Щеше да го остави да рита и да се мята дълги мъчителни минути, докато животът бавно изтича от тялото. Тоя палач беше грубиян, лишен от въображение. За Хана всичко стана много бързо. Няколко конвулсии разтърсиха тялото на обесения и то увисна неподвижно в примката, с извита под невъзможен ъгъл глава.

Хана се извърна възмутена. И изведнъж застина. Споменът, който така дълго й се изплъзваше, изведнъж изникна в съзнанието.

— Момчето на пирата! — каза тя. — Сър Френки пирата — неговото момче. Никога не забравям лица. Казах, че го познавам.

— За кого говориш? — попита жената с детенцето на рамо. — Момчето на Френки? Кое е момчето на Френки?

Хана не си даде труд да отговаря, а забърза далеч от тълпата, скрила дълбоко тайната, която я накара да се разтрепери цяла. Споменът за събития преди двадесет години изникна сякаш пред очите й. Съдът над английските пирати. В ония времена Хана беше млада и хубава и срещу малка безплатна услуга, един от пазачите я бе пуснал в залата. Гледала бе целия процес от мястото си най-отзад. Не ти трябва ни цирк, ни театър.

Отново видя момчето, сина на Френки, окован редом с него, да слуша присъдата, прочетена от стария губернатор Ван дер Велде — единият се осъждаше на смърт, а другият — на вечна каторга. Как се казваше момчето? Затворила очи, тя съвсем ясно виждаше лицето му.

— Хенри! — възкликна тя. — Хенри Кортни!

Три години по-късно пиратите, водени от същия тоя Хенри Кортни, бяха избягали от тъмницата си в крепостта. Хана никога нямаше да забрави виковете и шума от битката, изстрелите на мускетите и експлозията, разтърсила земята. Огромен облак прах и дим се издигна високо в небето, след като английските главорези взривиха барутния погреб на крепостта. Видя ги със собствените си очи, как излязоха в галоп от портала с открадната карета и поеха пътя към вътрешността на континента. Макар войниците да ги гониха чак до неизследваните планини на север, те успяха да се измъкнат. Помнеше и обявите за наградата, разлепени на пазара и във всяка кръчма по крайбрежието.

— Десет хиляди гулдена! — прошепна Хана. Опита се да си представи такава камара пари. — С тях бих могла да се върна в Амстердам и до края на дните си да живея като благородничка. — Изведнъж настроението й се развали. Дали ще дадат наградата след толкова години? Цялото й тяло се сви от отчаяние при мисълта за недостъпността на огромното състояние. Ще пратя Анете да пита гаджето си в крепостта. Анете беше една от по-младите и хубави курви, обслужващи кръчмите по крайбрежието. Сред постоянните й клиенти се открояваше секретарят на губернатора. Нейният тъпкач, според жаргона на занаята. Хана вдигна поли и затича към брега. Знаеше, че Анете държи стая в „Ди Малмок“, един от най-популярните моряшки бардаци, наречен така по холандското име на албатроса.

Имаше късмет: Анете още се излежаваше в изпъстреното си с петна легло в миниатюрна стаичка под самия покрив на заведението. Тя седна в леглото, с разчорлени черни къдри и подути от съня очи.

— Защо ме будиш по това време? Да не си се побъркала? — сърдито изскимтя курвата.

Хана се стовари до нея и разказа историята си. Момичето махна гурелите от очите си. Докато слушаше, изразът й се промени.

— Колко? — попита тя невярваща и се надупи в леглото, за да събере пръснатите по пода дрехи. — На кой кораб? — попита, докато навличаше ризата през главата и пищния бял бюст. Хана замръзна при този въпрос. В залива имаше повече от двадесет съда и тя нямаше представа на кой от тях се намира плячката. После изразът й се проясни. Хенри Кортни беше английски пират, а сред закотвената флотилия имаше само два английски кораба. Трябва да е на един от тях.

— Остави тая работа на мене, миличка — каза тя на момичето. — От тебе се иска само да разбереш, има ли още награда и как можем да я получим.