Уилбър Смит
Мусон (145)

145.

Батула избърза към челото на дългата колона, виеща се през рядка гора и приветства Ал Салил.

— Фиси души следата ни — докладва той.

Дориан изведе коня си встрани. Той заигра, навирил глава.

— Кога?

— Откак спряхме за нощувка снощи. Двама конника са дошли от юг, а след тях още двама пеша.

— Друго?

— Когато слязоха от конете, за да разгледат дирята ни, се видя, че и двамата са обути в кожа. Макар да има диваци с тях, мисля, че тия двамата са франки. Походиха напред-назад, после яхнаха конете и поеха след нас. Огледаха лагера ни от един хълм и тръгнаха обратно на юг.

— Дали са надушили, че Башир ал Синд идва отзад?

— Не, господарю, струва ми се, че нямат представа за това.

— В името на Аллаха, започва се — каза Дориан със задоволство. — Дай сигнал на Башир, че фиси е наблизо и може да скъси дистанцията. — Трите невинни наглед каменни купчинки, подредени по особен начин, можеха да съобщят нещо единствено на Ал Синд. Батула се върна към опашката. Когато отново се появи, той каза:

— Направено е, господарю.

— Сега вземи трима души и иди напред, да видиш къде най-вероятно ще ни нападнат! — заповяда Дориан. — Яздете открито и не правете подозрителни маневри!

Патрулът се завърна следобед.

— Господарю, пред нас има едно място, което е подходящо за намеренията на противника. — Дориан не промълви и дума. Батула продължи: — Челото на колоната ще бъде там след час. Пътят се спуска по друг склон, като извива през силно пресечен терен. И от двете страни има възможност да се скрият стрелци с лък. По-надолу има още по-стръмно място. Там пътят се спуска като по стълба с естествени каменни стъпала. На това място могат да разделят колоната на две.

— Добре. — Дориан кимна. — Спомням си от пътя ни на идване. В подножието тече река с вир, където останахме четири денонощия на стан.

— Същото е — потвърди Батула.

— Там ще ни нападнат — каза убедено Дориан, — защото след това започва просторна равнина, която не става за целите им.