Джеймс Д. Уотсън, Андрю Бери
ДНК: Тайната на живота (4)

Първа глава
Началото на генетиката: От Мендел до Хитлер

Майка ми, Бони Джийн, вярваше в гените. Гордееше се с шотландския произход на баща си и виждаше в него традиционните шотландски добродетели: почтеност, трудолюбие и пестеливост. Тя също притежаваше тези качества и смяташе, че ги е наследила от него. Трагичната му ранна смърт стана причина единственото й негенетично наследство от него да се изразява в националната шотландска носия, която той й бе поръчал от Глазгоу. Затова може би няма нищо чудно, че тя ценеше биологичното наследство от баща си повече от материалното.

Докато растях, често спорех с майка си за относителната роля, която играят в нашето оформяне природата и положените за нас грижи. Като избрах грижите пред природата, аз всъщност се подписах под убеждението, че мога да направя от себе си каквото пожелая. Не исках да приема, че гените ми имат чак толкова голямо значение и предпочитах да отдам изключителната дебелина на баба ми Уотсън на факта, че преяждаше. Ако формата й бе продукт на гените, тогава не бе изключено и мен да ме очаква нещо подобно. Но дори като тийнейджър не оспорвах очевидните основни моменти на наследствеността. Споровете с майка ми бяха свързани с по-сложни характеристики, като чертите на личността, а не с простите атрибути, които, дори като заинатил се юноша, виждах, че са се предавали от поколение на поколение и се изразяваха в така наречената „семейна прилика“. Сега и тримата ми синове имат моя нос, наследен от майка ми.

Понякога характеристиките се появяват и изчезват в рамките на няколко поколения, в други случаи упорито устояват столетия наред. Един от най-прочутите примери на оцеляла много дълго фамилна черта, е така наречената „Хабсбургова устна“. Отличителното удължаване на челюстта и характерното увисване на долната устна, което превръща рисуването на портрети на управниците от тази династия в истински кошмар за художниците, се предава непокътнато в продължение най-малко на двайсет и три поколения.

Хабсбургите увеличават неволите си още повече с браковете помежду си. Браковете между различни клонове на клана, а често и между близки роднини може да са били разумен от политическа, но определено не и от генетична гледна точка ход. Подобни връзки могат да станат причина за възникване на генетични заболявания, както откриват по-късно и Хабсбургите, уви, от горчив опит. Карлос^[1] II, последният монарх на Испания от династията на Хабсбургите, не само е достоен пример за характерната семейна устна, заради която не можел дори да дъвче храната си, но е и пълен инвалид и, въпреки двата си брака, така и не успява да създаде потомство.

Наследствените заболявания преследват отдавна човечеството. А в някои случаи, както при Карлос II, влияят директно и върху историята. Ретроспективната диагностика навежда на мисълта, че Джордж III, английският крал, известен най-вече със загубата на английските колонии по време на Войната за независимост, страда от наследственото заболяване порфирия, причиняващо периодични пристъпи на лудост. Някои английски историци твърдят, че именно болестта на Джордж ІІІ помага на американците да спечелят, въпреки явното военно преимущество на своите противници. И макар повечето генетични заболявания да нямат подобно геополитическо въздействие, последствията им за засегнатите семейства често са доста тежки и дори трагични, понякога — в продължение на много поколения. Стремежът ни да проникнем в генетиката съвсем не се дължи само на желанието да разберем защо изглеждаме като родителите си. Той е породен от необходимостта да се справим с едни от най-старите неприятели на човешкия род: недостатъците в нашите гени, които предизвикват генетичните заболявания.

Нашите предци трябва да са започнали да се удивяват от действието на наследствеността още щом еволюцията ги е надарила с мозъци, даващи им възможност да формулират правилно този въпрос. А лесният за наблюдаване принцип, според който близките роднини имат определени сходства, може да ни отведе доста далече, ако, подобно на нашите предшественици, прилагаме генетиката за решаване на практични въпроси като подобряване на определени качества на домашните животни (например увеличаване на млеконадоя) и растенията (например размера на плодовете). Поколения наред се извършва грижлив подбор, като първоначалната цел е била да се отгледат подходящи видове, а след това — да се развъждат само най-плодовитите крави и дърветата с най-едри плодове, като в крайна сметка се стигне до създаването на специално съобразени с човешките нужди животни и растения. Всички тези недокументирани усилия се ръководят от едно основно правило: най-плодовитите крави раждат плодовити телета, а от семената на дърветата с едри плодове израстват дървета с големи плодове. И така, въпреки изключителния напредък през последните стотина години, XX и XXI век имат несъмнен монопол върху генетичното прозрение. И макар че едва през 1909 г. английският биолог Уилям Бейтсън дава име на науката за наследствеността, генетика, и революцията на ДНК отвори изключителни нови хоризонти за потенциален напредък, генетиката всъщност се прилага за благото на човека от древните фермери още от незапомнени времена. Почти всичко, което консумираме — зърнени храни, плодове, месо, млечни продукти, — е резултат от най-ранното и достигнало най-далеч във времето приложение на генетичните манипулации.

Разбирането на механизмите, лежащи зад генетиката обаче, се оказва доста по-трудна работа. Грегор Мендел (1822–1884) публикува прочутата си дисертация на тази тема през 1866 г. (и научната общественост не й обръща внимание през следващите трийсет и четири години). Защо е било нужно толкова време? Все пак наследствеността е много важен аспект на естествения свят и, още по-важно — може да се наблюдава навсякъде и без проблеми: собственикът на куче вижда как изглежда кръстоската между кафяво и черно куче, а всички родители съзнателно или подсъзнателно търсят собствените си характерни черти в своите деца. Една от причините за това е, че генетичните механизми се оказаха доста сложни. Решението на Мендел на проблема не е интуитивно: децата все пак не са просто смесица от характеристиките на своите родители. Може би най-важна от всичко е невъзможността на първите биолози да направят разлика между два фундаментално различни процеса — наследственост и развитие. Днес сме наясно, че оплодената яйцеклетка съдържа генетична информация и от двамата родители, която определя дали създаденият от нея организъм ще бъде засегнат от порфирия, например. Това е наследственост. Последвалият процес, развитието на новия индивид от скромната изходна позиция на една клетка, включва реализирането на тази информация. Генетиката се фокусира върху информацията, а клонът на биологията, занимаващ се с развитието — върху използването на тази информация. Първоначално учените сливат наследствеността и развитието в един общ феномен и не си задават въпросите, които биха могли да ги отведат към тайната на наследствеността. Усилия в тази посока обаче съществуват в една или друга форма от зората на Западната цивилизация.

Древните гърци, в това число и Хипократ, размишляват над наследствеността. Те създават теорията за „пангенезиса“, според която при сексуален контакт се осъществява трансфер на миниатюрни телесни части: „Косми, нокти, вени, артерии, сухожилия и кости, но невидими, защото са съвсем мънички. При нарастването си те постепенно се отделят едни от други.“ Тази идея преживява кратко възраждане, когато Чарлз Дарвин, в силното си желание да подкрепи своята теория на еволюцията с убедителна хипотеза за наследствеността, през втората половина на XIX век предлага модифициран вариант на пангенезиса. Според него всеки орган — очи, бъбреци, кости — изпуска циркулиращи в тялото „гемули“, които се натрупват в половите органи и в крайна сметка се предават при половото размножаване. Тъй като тези гемули се произвеждат през целия живот на съответния организъм, Дарвин не приема, че всяка промяна, настъпила в индивида след раждането му, като издължаването на шията на жирафа в резултат на стремежа да достигне най-високо намиращите се листа на дърветата, може да бъде предадена на следващото поколение. По ирония на съдбата, точно тогава, за да подкрепи теорията си за естествения подбор, Дарвин започва да поддържа някои аспекти от теорията на Ламарк за наследяването на придобитите качества — същата теория, която е била дискредитирана до голяма степен от собствените му революционни идеи. Той се позовава само на теорията за наследствеността на Ламарк и продължава да вярва, че естественият подбор е водещата сила зад еволюцията, но предполага, че естественият подбор оперира върху варианта, произведен от пангенезиса. Ако Дарвин знаеше за труда на Мендел (макар Мендел да публикува своите резултати малко след излизането на „Произход на видовете“ и той така и не научава за тях), може би щеше да му бъде спестено неудобството в края на кариерата си да се подписва под някои от идеите на Ламарк.

И докато пангенезисът настоява, че ембрионът се събира от поредица от миниатюрни компоненти, един друг подход, „преформационизмът“, избягва напълно тази събирателна стъпка. Според него яйцеклетката или спермата (кое точно е спорен въпрос) съдържа предварително напълно оформен индивид, наречен „хомункулус“. Следователно развитието е просто въпрос на уголемяването му до напълно оформено същество. В дните на преформационизма това, което днес е известно като генетични заболявания, се интерпретира различно: понякога като проява на Божия гняв или злодеяние на демони и дяволи; друг път — като доказателство за излишък или дефицит от „семето“ на бащата; понякога като резултат от „злите мисли“ на майката по време на бременността. Предпоставка за малформациите на плода може да бъде незадоволяването на желанията на бременната, поради което тя се чувства стресирана и безпомощна. Наполеон одобрява закон, позволяващ на бременните жени да крадат безнаказано в магазините. Но нито една от тези представи, както сами сте се досетили, не допринася особено за напредъка в разбирането ни на генетичните заболявания.

В началото на XIX век по-съвършените микроскопи слагат край на преформационизма. Колкото и да се вглеждате, никога няма да видите миниатюрен хомункулус, свит в някой сперматозоид или яйцеклетка. Пангенезисът обаче, по-рано възникнала невярна концепция, издържа по-дълго поради упорито поддържания аргумент, че гемулите са прекалено малки, за да могат да се видят. В крайна сметка е опроверган от Август Вайсман. Той поддържа тезата, че наследствеността зависи от непрекъснатостта на зародишната плазма между поколенията и, следователно, промените на тялото по време на живота на отделния индивид не могат да се предадат на следващите поколения. И прави следния прост експеримент: реже опашките на няколко поколения мишки. Според пангенезиса на Дарвин, безопашатите мишки би трябвало да произведат гемули, означаващи „без опашка“ и в резултат на това техните наследници би трябвало да се раждат със значително намалени опашни израстъци или дори без тях. Когато Вайсман показва, че мишките продължават да се раждат с опашки дори след ампутирането на опашките на много генерации преди тях, пангенезисът отмира.

 

 

Грегор Мендел се оказва прав. Той обаче не е кандидат за суперзвезда в научните среди по никакви стандарти. Роден във фермерско семейство на територията на днешната Чешка република, той завършва с отличие селското училище и на двайсет и една години постъпва в манастира на августинците в Брюн. След като се проваля като енорийски свещеник — службата предизвиква у него нервна криза, — решава да стане учител. Справя се добре като такъв, но за да се квалифицира за преподавател по редица предмети, трябва да се яви на изпит. Не го издържа. Тогава игуменът на Мендел, абат Нап, го изпраща в университета във Виена, за да се подготви за повторното явяване на изпита. И, макар очевидно да се справя добре с физиката, Мендел се проваля отново и така никога не се издига над длъжността заместник-учител.

Някъде около 1856 г., по предложение на абат Нап, Мендел започва да експериментира в областта на наследствеността. Той решава да изучава характеристиките на граховите насаждения, които отглежда в своята част от манастирската градина. През 1865 г. излага получените резултати в две лекции пред местното общество по естествена история и година по-късно ги издава в специализираното му списание. Изследването е извършено блестящо: опитите са прекрасно замислени и осъществени, а анализът на резултатите е умел и изпълнен с прозрения. Очевидно обучението му по физика също е изиграло своята роля, защото, за разлика от другите биолози по онова време, той подхожда към проблема количествено. Вместо просто да отбележи, че кръстоската между растения с бели и с червени цветове води до появата на бели и червени цветове, Мендел дава точната бройка на екземплярите с всеки от цветовете, смятайки, че съотношението между белите и червените цветове може би е от значение, както се и оказва по-късно. Той изпраща копия от своя труд на няколко научни величия, но те не му обръщат никакво внимание. Опитите да привлече вниманието към своите резултати не довеждат до нищо. Тогава пише на единствения си познат сред признатите учени на онова време, Карл Негели в Мюнхен, с молба да повтори опитите, и изпраща сто и четирийсет пакетчета със семена с грижливо надписани етикети. Впоследствие става ясно, че не е трябвало изобщо да си прави труда. Негели смята, че неизвестният монах трябва да му услужи по някакъв начин, а не той на него, затова му изпраща пакетчета със семената на своето любимо растение, миши уши, предизвиквайки го да повтори резултатите си с други видове. Тъжната истина обаче е, че мишите уши не са така подходящ обект за тези опити. Всичко това се оказва просто загуба на време за него.

Незабележимото съществуване на Мендел като монах-учител-изследовател приключва рязко през 1868 г., когато след смъртта на Нап, той е избран за абат на манастира. Макар да продължава изследователската си дейност, която е насочена повече към пчелите и времето, административните задължения се превръщат в бреме, особено като се имат предвид споровете за данъците, които води манастирът. Други фактори също възпрепятстват научната му дейност. Пълнотата се превръща във все по-голяма пречка за полската му работа. Както пише той самият, изкачването на хълма „стана много трудно за мен в този свят, където законът за гравитацията е универсален“. Лекарите му предписват тютюн, за да намали теглото си, и в резултат той започва да пуши по двайсет пури дневно, като Уинстън Чърчил. През 1884 г. обаче, Мендел умира на шейсет и една годишна възраст не заради проблеми с белите дробове, а в резултат на заболявания на сърцето и бъбреците.

Трудът на Мендел остава погребан в някакво неизвестно списание, но така или иначе, той щеше да е неразбираем за повечето учени от неговата епоха. Той бил изпреварил значително времето си със своето грижливо експериментиране, съчетано със задълбочен количествен анализ. Затова може би не е чудно, че научната общност го догонва едва през 1900 г. Преоткриването на неговия труд от трима генетици, работещи с растения и интересуващи се от подобни проблеми, предизвиква истинска научна революция. Най-после светът на науката е готов за граха на монаха.

 

 

Мендел си дава сметка, че съществуват някакви фактори, наречени по-късно „гени“, които се предават от родител на дете. Той установява, че тези фактори са комбинирани по двойки и детето наследява по една от всеки родител.

Забелязал, че грахът съществува в две разновидности, зелена и жълта, Мендел стига до логическото заключение, че съществуват два варианта на цветовия ген на растението. Според него грахът трябвало да има два екземпляра от вариант G^[2] и в този случай казваме, че определящият цвета на граха ген е GG. Следователно той е получил по един G-ген и от двамата си родители. Жълтият грах обаче, може да се получи както от съчетанието YY, така и от GY. Наличието само на един екземпляр от вариант Y е достатъчно за получаването на жълт грах. Y цака G. Тъй като в случая YG сигнал Y доминира над сигнал G, ние наричаме Y „доминантен“. Подчиненият вариант G от цветовия ген на граха е наречен „рецесивен“.

Всяко грахово растение родител има два екземпляра от цветовия ген, но предава само един от тях на своето поколение. Вторият екземпляр се осигурява от другия родител. Прашецът на растенията съдържа сперматозоиди, приносът на мъжкия екземпляр към следващото поколение, и във всеки сперматозоид има само един екземпляр от въпросния ген. Родителското грахово растение с комбинация YG произвежда сперматозоиди или от Y, или от G вариант. Мендел открива, че процесът е произволен: 50% от сперматозоидите на това растение ще имат Y и 50% — G.

И изведнъж много от мистериите около наследствеността се изясняват. Характеристики, като „Хабсбургската устна“, които е много вероятно да се предадат (всъщност вероятността е 50%) от едно поколение на друго, са доминантни. А характеристиките, които се появяват доста по-спорадично в семейното дърво, често прескачайки поколения, са рецесивни. Когато генът е рецесивен, човек трябва да има и двата му екземпляра, за да се прояви съответната особеност. Хората само с по един екземпляр от гена са преносители: при тях характеристиката не е проявена, но могат да предадат гена. Албинизмът, при който тялото не произвежда пигмент и кожата и косата са удивително бели, е пример за рецесивна характеристика, предавана по този начин. За да бъде албинос, човек трябва да има два екземпляра от гена, по един от всеки родител. (Такъв е случаят с преподобния доктор Уилям Арчибалд Спунър, който страда също така, може би случайно, от особена форма на лингвистично объркване. Този тип смесване и объркване на думите и техните значения е наречено „спунъризъм“ в негова чест.) Родителите, от своя страна, могат да не проявяват никакви признаци за наличието на въпросния ген в себе си. И ако, както често се случва, всеки от тях има само по един екземпляр от гена, тогава и двамата са преносители. Характеристиката е пропуснала поне едно поколение.

Резултатите на Мендел навеждат на мисълта, че нещата — материални обекти — се предават от поколение на поколение. Но каква е природата на тези неща?

Някъде около 1884 г., когато Мендел умира, учените се възползват от непрестанно нарастващите възможности на микроскопите, за да изучават строежа на клетката и дават името „хромозоми“ на дългите телца в клетъчното ядро. Но връзката между Мендел и хромозомите се изяснява едва през 1902 г.

Студентът по медицина в Колумбийския университет Уолтър Сътън осъзнава, че хромозомите са свързани с мистериозните фактори на Мендел. При изследването на хромозомите на скакалци Сътън забелязва, че в повечето случаи те са удвоени, също като откриваните по двойки фактори на Мендел. Сътън обаче идентифицира вид клетки, при който хромозомите не са удвоени — половите клетки. Сперматозоидите на скакалците съдържат само един комплект хромозоми. Това съвпада с описанията на Мендел: сперматозоидите на неговите грахови растения също носели само по един екземпляр от неговите фактори. Така се изяснява, че факторите на Мендел, сега наричани „гени“, трябва да се намират в хромозомите.

В Германия Теодор Бовари стига независимо до същия извод като Сътън и така революцията в биологията, предизвикана от техните трудове, започва да се нарича „хромозомна теория на наследствеността на Сътън-Бовари“. Внезапно гените се оказват нещо реално. Те са в хромозомите, а хромозомите могат да бъдат видяни под микроскоп.

 

 

Не всички приемат теорията на Сътън-Бовари. Един от скептиците е Томас Хънт Морган, също от Колумбия. Той не може да си обясни как така издължените хромозоми, които вижда под микроскопа, са отговорни за промените, настъпващи от поколение в поколение. Ако всички гени са наредени в хромозомите и всички хромозоми се предават непроменени от едно поколение на друго, тогава биха се наследявали много характеристики. Но тъй като емпиричните доказателства не показват подобно нещо, хромозомната теория явно не е в състояние да обясни разнообразието в природата. Проницателен експерименталист, Морган се сеща как би могъл да разреши това несъответствие. Той се обръща към плодовата мушица, Drosophila melanogaster, безцветното същество, което оттогава се превръща в един от любимците на генетиците.

Всъщност Морган не е първият, който използва плодовата мушица за подобен род опити — тази чест се пада на една лаборатория в Харвард, използвала малкото създание през 1901 г. — но с труда си той пръв вписва мушицата в научната карта. Drosophila е подходящ избор за генетични експерименти. Снабдяването с нея не е проблем, както може да се увери всеки, ако остави навън връзка презрели банани през лятото. Развъжда се лесно (бананите могат да осигурят прехраната й) и е възможно да настаниш стотици мушици само в една празна бутилка от мляко (за студентите на Морган не е било проблем да се снабдяват с бутилки от мляко — просто ги задигали призори от прага на домовете в Манхатън). И на всичкото отгоре тя се размножава ли, размножава (за създаването на едно поколение са нужни десетина дни, а всяка женска снася по неколкостотин яйца). От 1907 г. Морган и неговите студенти (наричани „момчетата на Морган“) се заемат с плодовите мушици в една мизерна, гъмжаща от хлебарки и воняща на банани лаборатория.

За разлика от Мендел, който имал възможност да се възползва от разновидностите, отглеждани от фермерите през годините — жълт и зелен грах, грах с гладка или със сбръчкана кожица — Морган не е разполагал с информация за установени генетични различия при плодовата мушица, от които да се възползва. А за да се занимаваш с генетика, първо трябва да изолираш няколко добре определени характеристики, проявявани поколения наред. Затова първата цел на Морган е да открие „мутанти“, т.е. еквивалент на жълтия или сбръчкания грах, сред плодовите мушици. Той търси генетични новости, случайни варианти, появили се уж от само себе си сред популацията.

Един от първите мутанти, които наблюдава Морган, се оказва и един от най-поучителните. За разлика от нормалните червенооки плодови мушици, той има бели очи. Ученият забелязва също така, че белооките мушици са предимно мъжки. Вече е било известно, че полът на плодовата мушица, както впрочем и на хората, се определя от хромозомите: женските имат две X хромозоми, а мъжките една X и една Y, която е значително по-малка. В светлината на тази информация резултатите от белооките мушици изведнъж придобиват смисъл: генът за белия цвят на очите се намира в X хромозомата, а мутацията за белия цвят на очите, W, е рецесивна. Тъй като мъжките имат само една X хромозома, дори рецесивните гени, при липсата на доминиращо качество, което да ги потисне, се проявяват автоматично. Белооките женски се срещат относително рядко, тъй като в типичния случай имат един екземпляр от W и в резултат на това при тях се проявява доминиращият червен цвят на очите. Като установява съотношението между гена, причиняващ белия цвят на очите, с хромозомата X, въпреки първоначалните си резерви, Морган доказва теорията на Сътън-Бовари. Така открива също пример за „връзката с пола“, когато дадена характеристика се проявява диспропорционално по-често при представителите на единия пол.

Подобно на плодовите мушици на Морган, кралица Виктория се превръща в един от известните примери за споменатата връзка с пола. В една от своите X хромозоми тя има мутирал ген за хемофилия; при засегнатите от това заболяване хора правилното съсирване на кръвта не може да се осъществява. Тъй като другият й екземпляр е нормален, а генът на хемофилията е рецесивен, болестта не се изявява в нея. Но тя е неин носител. Дъщерите й също нямат това заболяване; очевидно всяка една от тях е притежавала поне по един екземпляр от нормалния вариант. Но не всички синове на Виктория са такива късметлии. Като всички мъжки екземпляри (включително и мъжките плодови мушици), всеки има само по една X хромозома, очевидно получена от Виктория (Y-хромозомата може да е получена единствено от принц Албърт, съпруга на Виктория). Тъй като Виктория има един нормален и един мутирал екземпляр, вероятността всеки от синовете й да наследи заболяването е 50%. Принц Леополд изтегля непечелившия билет: той заболява от хемофилия и умира на трийсет и една години, тъй като кръвта му изтича в резултат на падане. Две от дъщерите на Виктория, принцесите Алис и Беатрис, са носителки на мутиралия ген, който са наследили от майка си. И двете създават дъщери носителки и синове с хемофилия. Внукът на Алис, Алексей, наследник на руския трон, е болен от хемофилия, която несъмнено е щяла да го убие млад, ако болшевиките не бяха свършили тази работа преди това.

Плодовите мушици на Морган имат и разкриват и други тайни. В процеса на изучаване на гените, намиращи се в една и съща хромозома, ученият и неговите студенти откриват, че хромозомите всъщност се разпадат и се образуват отново при производството на сперматозоидите и яйцеклетките. Оказва се, че първоначалните възражения на Морган срещу теорията на Сътън-Бовари, са били неоправдани: разпадането и повторното формиране, наричано „рекомбинация“ в съвременния генетичен жаргон, размества генетичните екземпляри между членовете на хромозомната двойка. Това означава, че, да речем, екземплярът от хромозома 12, която съм получил от майка си (другата, разбира се, идва от баща ми), е всъщност смес от двата екземпляра на майчината ми хромозома 12, по един от които тя на свой ред е получила от своите родители. Рекомбинацията на нейните две „дванайсетици“ по време на производството на яйцеклетката, в крайна сметка са се превърнали в мен. Следователно моята, получена от майка ми, хромозома 12, може да се разглежда като мозайка от дванайсетиците на моите баба и дядо. Разбира се, дванайсетицата, получена от моята майка от нейната майка, също е мозайка от дванайсетиците на нейните баба и дядо и т.н.

Рекомбинацията позволява на Морган и неговите студенти да предвиждат положението на дадени гени в една или друга хромозома. Рекомбинацията представлява разпадането и повторното образуване на хромозомите. Тъй като гените са подредени като мъниста по хромозомната „огърлица“, статистически много по-вероятно е разпадането да се извърши между два по-отдалечени гена (тъй като помежду им съществува по-голям брой потенциални точки за разделяне) на хромозомата, отколкото между два по-близки един до друг. Следователно, ако забележим по-активно прегрупиране между два гена в една хромозома, можем да заключим, че те са отдалечени. Колкото по-рядко е прегрупирането, толкова по-вероятно е гените да се намират по-близо един до друг. Този базисен и извънредно мощен принцип лежи в основата на генетичното предвиждане. Един от главните инструменти на учените, участващи в проекта „човешки геном“, и на изследователите от предните линии на битката срещу генетичните заболявания, е бил разработен в мръсната, тясна „стая на мушиците“ в университета на окръг Колумбия. Всяко ново заглавие в днешните вестници от рода на „Открит е генът за еди-какво си“, не би било възможно без самоотвержената пионерска работа на Морган и неговите момчета.

 

 

Преоткриването на труда на Мендел и последвалият пробив в тази област пораждат жив интерес към общественото значение на генетиката. Докато през XVIII и XIX в. учените опитват да установят кои са точните механизми, по които се предава наследствеността, сега загрижеността на обществото се пренасочва към проблемите, създавани от тъй наречените „дегенериращи класи“ — обитателите на приютите за бедни, изправителните домове и психиатричните заведения. То е търсело отговори на въпроса какво би могло да се направи с тези хора. Няма единодушно мнение дали отношението към тях да е състрадателно (което, според най-малко склонните да проявяват състрадание, означава да им се даде възможност никога да не се понапънат да свършат нещо и така да останат вечно зависими от великодушието на държавата или частните институции) или просто да не им се обръща внимание (а това, според залагащите на състраданието, ще обрече нещастните хора никога да не могат да се измъкнат от неудачните обстоятелства, в които са се озовали).

Публикуването на Дарвиновия „Произход на видовете“ през 1859 г. фокусира особено силно вниманието върху този въпрос. Макар Дарвин да избягва грижливо всякакво споменаване за човешка еволюция от страх, че това ще разпали още повече и без това бурните противоречия, не е нужно кой знае какво въображение, за да се приложи идеята му за естествения подбор и върху хората. Естественият подбор е силата, определяща съдбата на всички генетични вариации в природата, мутации като откритата от Морган в гена за цвета на очите при плодовите мушици, а може би и определянето на способността на отделните хора да се грижат за себе си.

Живеещите при естествени условия популации имат огромен потенциал за възпроизвеждане. Жизненият срок на едно поколение при плодовата мушица, например, е десет дни и всяка женска снася около триста яйца (половината от които се превръщат в женски). Само от една двойка плодови мушици за един месец (тоест в рамките на три поколения) ще се родят 150×150×150 плодови мушици, което прави повече от три милиона. За своята работа Дарвин избира животински вид от другия край на възпроизводителния спектър.

Смята се, че слонът се размножава най-бавно от всички известни животни и аз се заех да установя възможния му минимален естествен прираст: той започва да се размножава около трийсетата си година и продължава да го прави до деветдесетата, като през споменатия период ражда три двойки малки. Ако е така, в края на петия век от изследването ще има петнайсет милиона живи слонове, потомци на първата двойка.

Дадените изчисления се правят върху предположението, че както при плодовите мушици, така и при слоновете всички екземпляри достигат до края на дадената им от природата продължителност на живот. Следователно, на теория би трябвало да съществува неограничен запас от вода и храна за поддържането на подобен бум. В действителност обаче, тези ресурси са ограничени и съвсем не всички родени плодови мушици и слончета оцеляват. Между представителите на всеки вид съществува конкуренция за тези ресурси. Какво определя кой ще победи в борбата за достъп до тях? Дарвин обръща внимание върху генетичните вариации, с чиято помощ някои индивиди получават предимство в тъй наречената от него „борба за съществуване“. Да вземем прочутия пример с Дарвиновите сипки от островите Галапагос. Индивидите с генетични предимства, като подходящ размер на човката за поглъщане на най-изобилните семена, имат най-голям шанс да оцелеят и да се размножават. Затова даващата предимство генетична разновидност, в случая — подходящата по големина човка, е и най-масово предавана на следващото поколение. В резултат на това естественият подбор осигурява предаването на полезните мутации на следващото поколение, така че, в крайна сметка, след достатъчен брой поколения, всеки член на вида ще притежава тази характеристика.

Викторианците прилагат същата логика и към хората. Те се оглеждат наоколо и се паникьосват от това, което виждат. Благоприличната, морална, здраво работеща средна класа се възпроизвежда с много по-умерени темпове от мръсните, неморални, мързеливи съсловия. Викторианците заключават, че добродетели като благоприличие, морал и трудолюбие се предават също като пороците нечистоплътност, развратност и леност. Следователно тези характеристики са наследствени. Така за тях моралността и неморалността се превръщат просто в генетични вариации. И ако долните съсловия се размножават по-бързо, отколкото уважаваните, значи „лошите“ гени в човешкия вид ще стават все по-многобройни. И той ще бъде обречен! Хората постепенно ще западат все повече и повече, тъй като „неморалните“ гени ще получават все по-масово разпространение.

Франсис Галтън има специална причина да обърне по-голямо внимание на книгата на Дарвин, тъй като авторът му е братовчед и приятел. Дарвин е с тринайсет години по-възрастен от него и му помага, като го насочва в доста бурните му студентски години. Но именно „Произходът на видовете“ вдъхновява Галтън да започне обществена и генетична кампания, която в крайна сметка ще доведе до катастрофални последствия. През 1883 г., година след смъртта на своя братовчед, той дава название на това движение: евгеника.

 

 

Евгениката е само един от многобройните интереси на Галтън. Неговите привърженици го смятат за енциклопедист, а опонентите му — за дилетант. Той има значителен принос в областта на географията, антропологията, психологията, генетиката, метеорологията, статистиката и, като поставя анализа на отпечатъците от пръстите върху здрава научна основа — на криминалистиката. Роден през 1822 г. в заможно семейство, образованието му — отчасти по медицина и отчасти по математика — се превръща в хроника на неоправданите очаквания. Смъртта на баща му, когато е на двайсет и една година, едновременно го освобождава от ограниченията, които му налага той, и го подсигурява със стабилно наследство. Младият мъж се възползва надлежно и от двете. След като в продължение на цели шест години играе успешно ролята на „черна дупка“ за наследството си, Галтън се превръща в продуктивен член на викторианската върхушка. Прочува се, когато между 1850 и 1852 г. застава начело на експедиция до малко известна тогава част на Югозападна Африка. В отчета му за експедицията за първи път се сблъскваме с една негова особеност, свързваща многобройните му интереси: той измерва и преброява всичко. Галтън е доволен, само когато е в състояние да превърне даден феномен в поредица от числа.

В една мисионерска станция той се натъква на впечатляващ пример за стеатопигия — състояние, отличаващо се с особено изпъкнали задни части, характерно за местните жени — нама, и си дава сметка, че тези жени са дарени от природата с модерната по онова време в Европа фигура. Единствената разлика е, че европейските моделиери е трябвало да проявяват извънредна (и скъпоструваща) изобретателност, за да създадат желаната външност за своите клиентки.

Като човек на науката, исках много да взема точните мерки на формите й, но това не беше лесно. Не знаех нито дума хотентотски (холандската дума за нама) и нямаше как да обясня на дамата целта на моите замервания, а не се и осмелявах да помоля нашия домакин, мисионера, да ми превежда. Размишлявах над моята дилема, докато съзерцавах формите й, този дар от щедрата природа на нейната щастлива раса, които никой майстор моделиер, с всичките си кринолини и подплънки не би могъл да имитира, освен доста скромно, в най-добрия случай. Обектът на моето възхищение стоеше под едно дърво и се въртеше във всички посоки на компаса, както би направила всяка дама, която иска да й се възхищават. Изведнъж погледът ми попадна върху моя секстант. Озари ме прозрение и подложих на наблюдение фигурата й от всички посоки, нагоре и надолу, диагонално, напреки и тъй нататък, записах ги грижливо от страх да не допусна грешка, после извадих дръзко шивашкия си метър, премерих разстоянието между нея и мястото, на което са намирах и, след като се снабдих по този начин с базата и ъглите, изчислих резултатите с тригонометрични и логаритмични средства.

Страстта на Галтън към количествен анализ води до разработването на много от фундаменталните принципи на съвременната статистика. Тя му позволява да направи също така някои умни наблюдения. Така например, той тества ефикасността на молитвата. Тръгва от предположението, че тези, за които се молят най-много, би трябвало да имат предимство пред останалите, и проверява хипотезата, като изследва продължителността на живота на британските монарси. Всяка неделя паството на английската църква, следвайки указанията на „Книгата за общата молитва“, моли Бог да „дари краля и кралицата с много божествени дарове, да ги удостои със здраве, богатство и дълъг живот“. Според Галтън общият ефект от всички тези молитви би трябвало да бъде благотворен. Но в действителност молитвата като че ли е безрезултатна: той открива, че по принцип монарсите умират малко по-млади от останалите членове на английската аристокрация.

Общият дядо на Галтън и Чарлз Дарвин, Еразмус Дарвин, също е сред интелектуалните великани на своето време. Това прави Галтън особено чувствителен към факта, че някои родове създават непропорционално голям брой успели и известни потомци. През 1869 г. той публикува трактат, който би могъл да се нарече основа на всичките му идеи в областта на евгениката, със заглавие „Наследственият гений: изследване на неговите закони и последствия“. В този труд той показва, че талантът, също както някои по-семпли генетични характеристики като „Хабсбурговата устна“, действително се предава по наследство и дава примери със семейства, давали на обществото съдии поколения наред. Направеният от него анализ обаче, пренебрегва значително обкръжението: все пак много по-вероятно е синът на известен съдия също да стане съдия, ако не поради други причини, поне благодарение на връзките на баща си, отколкото синът на някой селянин. Но Галтън не забравя напълно за обкръжението и пръв споменава за противопоставянето „природа/възпитание“, може би във връзка с непоправимия герой на Шекспир, Калибан, „истински дявол, върху чиято природа възпитанието никога не би могло да повлияе“.

Резултатите от анализите, обаче, не оставят никакво съмнение в него.

Не понасям изразяваната понякога хипотеза, за която често се намеква, особено в приказките, предназначени да учат децата да бъдат добри, че бебетата се раждат почти еднакви и единствените фактори, които създават разлика между две момчета или двама възрастни, са постоянната прилежност и моралните усилия. Определено съм против твърденията за еднаквостта на хората по природа.

Според него естествено налагащият се извод от факта, че тези характеристики са генетично предопределени, е следният: човешкият род може да бъде „подобрен“, като се създават условия за размножаването на талантливите индивиди и се възпрепятства оставянето на поколение от не толкова талантливите.

Лесно е… да се създаде, посредством грижлив подбор, порода кучета или коне, надарени с особени качества за бягане или за извършване на някаква друга дейност. Затова би било извънредно практично да се създаде много талантлива човешка раса чрез внимателното подбиране на брачните двойки в продължение на няколко поколения.

Галтън въвежда термина „евгеника“ (буквално „добър по рождение“), за да опише приложението на основния принцип на селекцията в земеделието при хората. С времето започват да определят евгениката като „самонасочена човешка еволюция“: счита се, че чрез осъзнат контрол на това кой да има деца, би могла да се отклони настъпващата „евгенична криза“, породена във въображението на представителите на викторианската епоха от високия прираст на низшите класи, асоцииран с обикновено ниския прираст на по-висшата средна класа.

 

 

Днес евгеника е мръсна дума, свързвана с расистите и нацистите, мрачен период от историята на генетиката, който е най-добре да бъде забравен. Важно е да се отбележи, обаче, че през последните години на XIX и началото на XX век евгениката не е била опетнена по този начин и мнозина са смятали, че тя предлага реален способ да се подобри не само обществото като цяло, но и много индивиди вътре в него. С особен ентусиазъм я приемат тези, които днес бихме определили като „либерална левица“. Фабианците, едни от най-прогресивните мислители на епохата, се присъединяват към тази кауза, в това число и Джордж Бърнард Шоу, който пише: „вече няма разумно извинение за отказа да приемем факта, че единствено евгениката е в състояние да спаси нашата цивилизация“. Тя като че ли предлага решение на един от най-наболелите проблеми на обществото, свързан с тази част от населението, която не е способна да съществува извън съответните институции.

И докато Галтън проповядва станалата известна по-късно като „позитивна евгеника“, насърчаваща генетично по-надарените хора да имат деца, американското евгенично движение предпочита да се съсредоточи върху „негативната евгеника“, възпрепятстваща генетично обременените хора да създават деца. Целите на двете програми са в основата си едни и същи — подобряването на генетичното наследство на човечеството — но средствата са съвсем различни.

Фокусирането на американците върху освобождаването от лошите гени, а не върху увеличаването на добрите, е следствие от изследването от няколко влиятелни фамилии на „дегенерацията“ и „слабоумието“, два термина, характерни за американската мания на тема „генетичен упадък“. През 1875 г. Ричард Дъгдейл публикува своя труд за клана Джук от северната част на щата Ню Йорк. Според Дъгдейл, няколко поколения наред в него има сериозно обременени хора — убийци, алкохолици и изнасилвачи. И дори в близост до дома им в щата Ню Йорк самото име „Джук“ се превръща в обидна дума.

Друго изследване, също силно повлияло върху тези среди, е публикувано през 1912 г. от Анри Годар — психологът, който ни дава думата „морон“^[3] — за рода Каликак. Това е историята на две семейни разклонения с общ предшественик, който има извънбрачно дете (от слабоумно леко момиче, което среща в една кръчма като войник по време на Войната за независимост), както и законно семейство. Незаконният клон на рода Каликак, според Годар, поражда много „дефектни дегенерати“, докато от законния се раждат уважавани, почтени членове на обществото. За Годар този „естествен експеримент върху наследствеността“ е поучителен разказ за добрите и лошите гени. Възгледът му е отразен в измисленото име, което избира за рода. „Каликак“ е хибрид от две гръцки думи, калос (красив, с добра репутация) и какос (лош).

„Точните“ нови методи за изследване на умствената работа — тестовете за определяне коефициента на интелигентност, въведени в Съединените щати от Европа също от Анри Годар, изглежда потвърждават всеобщото впечатление, че човешкият вид се е устремил надолу по наклонената плоскост. В ранните дни на проверката на коефициента на интелигентност се смята, че високата интелигентност и будният ум неизбежно са доказателство за способността да се поема повече информация. Затова и количеството на знанията на човека се приема като индекс за неговия коефициент на интелигентност. И в резултат ранните тестове за определяне коефициента на интелигентност включват много въпроси, свързани с общи познания. Ето няколко от тях от стандартния тест, на който били подлагани новобранците от американската армия по време на Първата световна война:

Изберете един от четирите отговора:

 

Уайъндот е вид:

1) кон 2) птица 3) едър добитък 4) гранит

 

Амперът се използва за измерване на:

1) мощта на вятъра 2) електричеството 3) водната мощ 4) валежите

 

Броят на краката на зулусите е:

1) два 2) четири 3) шест 4) осем

 

(Отговорите са 2, 2, 1)

Около половината армия на нацията се проваля на теста и е обявена за „слабоумна“. Тези резултати галванизират евгеничното движение в Съединените щати: на загрижените американци им се струва, че генетичното наследство на нацията се размива все повече и повече от гените с нисък коефициент на интелигентност.

 

 

Учените си дават сметка, че евгениката се нуждае от по-добро разбиране на генетичните причини за слабоумието. С преоткриването на труда на Мендел изглежда, че това действително е възможно. В Лонг Айлънд тази дейност се оглавява от един от моите предшественици, тогавашния директор на Лабораторията на Колд Спринг Харбър. Името му е Чарлз Дейвънпорт.

През 1910 г. Дейвънпорт създава Службата за евгенична регистрация в Колд Спринг Харбър. Нейната мисия е да събира родословна информация за характеристиките в дадено семейство — от епилепсия до криминални прояви. Тя се превръща в център на американското евгенично движение. Мисията на лабораторията в Колд Спринг Харбър и сега е горе-долу същата, каквато е била и тогава: днес се стремим да бъдем в първите редици на изследванията в областта на генетиката и Дейвънпорт е имал не по-малки аспирации, но в онези дни на предно място е евгениката. Няма съмнение обаче, че стартираната от Дейвънпорт програма е погрешна от самото начало и води до ужасни и непредвидени последствия.

Евгеничният начин на мислене прониква във всяко нещо, което прави Дейвънпорт. Той прави всичко възможно например, за да наема жени за събирането на информация, тъй като смята, че са по-умели в общуването и са по-наблюдателни. Но, в съответствие с главната цел на евгениката — намаляването на лошите и увеличаването на добрите гени, тези жени били наемани максимум за три години. Те били задължително умни и образовани, следователно, според определението, носителки на добри гени. Би било нелогично именно Службата за евгенична регистрация да ги отклонява прекалено дълго от призванието им да създават семейства и да предават нататък генетичното си съкровище.

Дейвънпорт прилага анализа на Мендел за родословията, които съставя от човешките характеристики. В началото насочва вниманието си към определен брой характеристики, като албинизъм (рецесивна) и болест на Хънтингтън (доминантна), чийто начин на наследяване идентифицира правилно. След първоначалния успех той се отдава на изследването на генетиката на човешкото поведение. Всичко в това отношение може да стане обект на неговото внимание; единственото, което му е нужно, е родословното дърво и известна информация за семейната история (например, при кого се е проявявала въпросната характеристика), за да извлича съответните заключения за наследствеността, породила едни или други особености. Дори повърхностният поглед върху написаната от него през 1911 г. книга „Наследствеността във връзка с евгениката“, разкрива мащабността на проекта му. Той излага родословието на семейства с музикална, артистична и литературна дарба и на едно семейство с „умения в областта на механиката и изобретенията, особено във връзка с корабостроенето“. (Очевидно Дейвънпорт е смятал, че проследява предаването на някакъв корабостроителен ген.) Той даже твърди, че е в състояние да идентифицира определени фамилни типове, свързани с дадено фамилно име. Така например хората, носещи фамилията Туайнингс, са „широкоплещести, тъмнокоси, с изпъкнал нос, нервни, обикновено избухливи, не са отмъстителни. Те са с дебели вежди, чувство за хумор и усещане за комичното; любители на музиката и конете.“

 

Научно обоснована генетика: Съставено от Дейвънпорт родословно дърво, показващо как се наследява албинизмът.

Легенда:

A — албинос.

N — нормално пигментирана кожа.

P₂ — Ембрионална плазма Duplex за нормална пигментация. В нито една от клетките на зародиша не липсват произвеждащите пигментация качества.

Pp — Ембрионална плазма Simplex за нормална пигментация. Половината ембрионални клетки притежават, а другата половина не притежават произвеждащи пигментация качества.

pp — Ембрионална плазма Nulliplex за нормална пигментация — никоя от ембрионалните клетки няма произвеждащи пигментация качества.

При рецесивните характеристики отбележете, че:

I. Характеристиката може да не се прояви в едно или повече поколения.

II. Обикновено засяга сравнително малък брой членове на рода.

III. Засяга само хората nulliplex.

IV. Хората simplex външно са нормални, но носят дефекта на ембрионалната плазма. Те могат да бъдат определени единствено при съвкуплението, затова има много по-голяма опасност да предадем, без да си даваме сметка, характеристиките от този тип на ембрионалната плазма на расата, отколкото при доминиращите характеристики.

V. Характеристиката трябва да се предаде и от двамата родители. Забележка: Много дефекти са рецесивни, например различните форми на безумие, слабоумието, епилепсията и тъй нататък. Смята се, че много от талантите също се наследяват.

 

Цялото това упражнение се оказва безсмислено. Днес знаем, че върху въпросните характеристики влияят факторите на околната среда. Подобно на Галтън, Дейвънпорт стига до неправилния извод, че природата неизменно възтържествува над възпитанието. Освен това характеристиките, които изучава дотогава, а именно албинизма и болестта на Хънтингтън, имат проста генетична основа — причиняват се от конкретна мутация на определен ген — генетичната основа за повечето поведенчески характеристики е доста по-сложна. Възможно е да се определят от голям брой различни гени, всеки един от които допринася с нещичко за получаването на окончателния вариант. Това положение прави интерпретирането на родословната фактология, подобна на представената от Дейвънпорт, буквално невъзможно. Нещо повече, генетичните причини на зле определени характеристики като „слабоумие“ у един индивид могат да се различават значително от характеристиките при друг, така че правенето на генетични обобщения е безполезно.

 

 

Независимо от успеха или провала на научната програма на Дейвънпорт, евгеничното движение вече е набрало скорост. Местните организации на Евгеничното дружество организират състезания по време на провежданите в съответния щат панаири и награждават видимо незасегнатите от лоши гени семейства. Панаирите, където доскоро се правят изложби само на качествен добитък, сега добавят към програмата си и конкурси като „По-добри бебета“ и „Спортни семейства“. Това са ефективни усилия за стимулиране на позитивната евгеника — насърчаване на подходящите хора да раждат деца. Евгениката се приема с отворени обятия и от зараждащото се феминистко движение. Борещите се за контрола върху раждаемостта феминистки — Мари Стоупс във Великобритания и Маргарет Сангър, основателката на „Планирано родителство“, в Съединените щати — гледат на контрола върху раждаемостта като на форма на евгениката. Сангър се изказва недвусмислено по този въпрос през 1919 г.: „Повече деца от способните, по-малко — от неспособните, ето това е главната цел на контрола върху раждаемостта.“

Разрастването на негативната евгеника — предотвратяването на създаването на деца от неподходящите хора — придобива зловещи измерения. Случилото се през 1899 г. като че ли поставя началото на нов период в нейното развитие. Млад мъж на име Клосън се обръща към един затворнически лекар в Индиана, Хари Шарп (подходящо име, като се има предвид ентусиазмът му при използването на скалпела^[4]). Проблемът на Клосън, или поне така бил диагностициран от тогавашната медицинска общност, бил компулсивна мастурбация. Той споделил, че се намира във възбудено състояние от дванайсетгодишна възраст. По онова време на мастурбацията се гледало като на част от общия синдром на дегенериране и Шарп възприема традиционното разбиране (колкото и странно да ни се струва днес), че не особено блестящите умствени способности на Клосън, който не напреднал особено в училище, са причинени от неговата натрапчива идея. Решението? Шарп прави вазектомия, по онова време съвсем нова процедура, и заявява, че е „излекувал“ Клосън. В резултат на това той развива своя натрапчива идея: да прави вазектомии.

Шарп представя успеха си при лечението на Клосън (за който разполагаме единствено с неговите собствени твърдения) като доказателство за ефикасността на процедурата при лечението на хората „от типа на Клосън“, всичките „дегенерати“. „Стерилизирането има два големи плюса. Първо, то може да предотврати изроденото поведение“, както става с Клосън според твърденията на Шарп. Ако не друго, ще спести значителни суми на обществото, защото много от хората, които иначе би трябвало да са в затвора или в психиатриите, ще могат да бъдат пуснати „безопасно“ навън. Второ, то няма да позволява на подобните на Клосън да предават низшите си (дегенериращи) гени на следващите поколения. Шарп смята, че стерилизирането дава съвършеното решение на евгеничната криза.

Шарп се оказва въздействащ лобист и през 1907 г. в щата Индиана приемат първия закон за стерилизиране на потвърдените „престъпници, идиоти, изнасилвачи и бавно развиващи се“. Индиана дава тон, който е възприет в трийсет американски щата и през 1941 г. около шейсет хиляди жители на Съединените щати са стерилизирани, половината от тях — в Калифорния. Законите, според които всъщност държавата решава кой може и кой не може да има деца, се оспорват в съда, но през 1927 г. Върховният съд поддържа правилника на Вирджиния в прословутото дело на Кари Бък. Оливър Уендъл Холмс написва решението:

По-добре е за целия свят, вместо да чака да екзекутира изроденото поколение на престъпни родители за извършените от тях престъпления, или да го остави да умре от глад, защото е неспособно да се погрижи само за себе си, да попречи на явно негодните да продължат възпроизвеждането на себеподобни… Три поколения бавноразвиващи се са предостатъчни.

Стерилизацията не се ограничава само със Съединените щати и не се практикува само в нацистка Германия. Швейцария и Скандинавските страни също приемат подобни закони.

 

 

Расизмът не е свързан с евгениката — добрите гени, чието разпространение се опитва да насърчава евгениката, по принцип могат да принадлежат на представители на абсолютно всяка раса. Като се започне от Галтън обаче, чиито разкази за африканската му експедиция потвърждават предразсъдъците за „низшите раси“, най-видните практици-евгеници обикновено са расисти и използват евгениката, за да дадат „научна“ обосновка на своите възгледи. Анри Годар прави тестове за коефициента на интелигентност сред имигрантите на остров Елис през 1913 г. и открива, че 80% от бъдещите нови американци са слабоумни. Тестовете за интелигентност, които провежда сред американската армия по време на Първата световна война, водят до подобно заключение: 45% от родените извън САЩ войници в умствено отношение са на по-малко от осем години (при 21% от родените на американска земя). Не се отчита фактът, че тестовете не са безпристрастни, защото са били на английски и съответно не е взет предвид факторът на езиковата бариера за имигрантите: расистите се снабдяват с нужните им амуниции и притискат евгениката да служи на техните цели.

Макар терминът „бял сюпремасист“ все още да не съществува, в началото на XX век в Америка има много такива хора. Белите протестанти от англосаксонски произход, сред които особено изпъква Теодор Рузвелт, се притесняват, че имигрантите развалят рая за наследниците на ранните американски заселници, каквито трябва да бъдат според тях Съединените щати. През 1916 г. богатият нюйоркчанин Мадисън Грант, приятел на Дейвънпорт и Рузвелт, публикува „Смъртта на великата раса“, където поддържа тезата, че северните народи са по-висши от останалите, в това число и от европейците. За да запази превъзходното северняшко генетично наследство на Съединените щати, Грант настоява да се забрани имиграцията за всички, които нямат такъв произход. Той поддържа също така расистката евгенична политика:

При съществуващите условия най-практичният и надежден метод за подобряване на расата е посредством елиминирането на най-нежелателните елементи в нацията, които трябва да бъдат лишени от възможността да допринесат за създаването на следващото поколение. Всички животновъди знаят много добре, че цветът на стадото може да се промени чрез постоянно унищожаване на ненужните оттенъци. Разбира се, същото важи и за другите характеристики. Черните овце, например, са практически заличени от лицето на Земята, като поколение след поколение всички животни с този цвят са отделяни, за да не могат да се размножават.

Въпреки всичко книгата на Грант съвсем не се оказва някаква незначителна публикация, дело на изолиран от обществото чудак. Тя се превръща в бестселър, оказал силно влияние. И нищо чудно, че след като е преведена на немски, допада на нацистите. Грант си припомня с ликуване личното писмо, което получава от Хитлер заедно с уверенията, че книгата му се е превърнала в негова Библия.

Макар и не така известен като Грант, един от най-влиятелните представители на „научния“ расизъм на епохата е дясната ръка на Дейвънпорт, Хари Лафлин. Син на проповедник от Айова, той е експерт по расовите коне и отглеждането на птици. Лафлин ръководи операциите на Службата за евгенична регистрация, но е най-силен като лобист. В името на евгениката той ратува фанатично за прилагането на насилствено стерилизиране и ограничаването на прилива от генетично „съмнителни“ чужденци (например не от северноевропейско потекло). Особено важна в историческо отношение е ролята му като експерт при разглеждането на свързаните с имиграцията въпроси в Конгреса. Там Лафлин дава пълна свобода на своите предразсъдъци, разбира се, представени като „научна“ мисъл. Когато фактите му създават проблеми, той просто ги променя така, че да му вършат работа. Например, когато открива неочаквано, че децата на еврейските имигранти се справят в училище по-добре от връстниците си, родени в Съединените щати, Лафлин променя представяните от него категории, смесвайки евреите с представителите на нацията, от която идват, и по този начин размива по-големите им успехи. Приемането през 1924 г. на закона за имиграцията на Джонсън-Рийд, поставящ сериозно ограничение върху имиграцията от Южна Европа и други части на света, е прието като личен триумф от Мадисън Грант и другите като него. Това е най-щастливият час за Хари Лафлин. Като вицепрезидент няколко години по-рано, Калвин Кулидж предпочита да пренебрегне както коренното население на Америка, индианците, така и имигрантската история на страната, когато заявява, че „Америка трябва да остане американска“. Сега, вече като президент, той превръща желанието си в закон.

И Лафлин като Грант има своите поклонници сред нацистите, които изграждат своето законодателство върху разработените от него американски закони. През 1936 г. той приема ентусиазирано почетната степен, която му присъжда Хайделбергският университет като „виждащ далече напред в бъдещето представител на расовата политика в Америка“. Късно появилата се особена форма на епилепсия прави последните години от живота на Лафлин особено жалки. През целия си професионален живот той води кампания за узаконяване на стерилизирането на епилептиците под предлог, че те са генетично изродени.

 

 

Книгата „Моята борба“ на Хитлер е наситена с псевдонаучни високопарни расистки декларации, основани върху отдавнашните претенции на германската група за расово превъзходство и някои от най-грозните аспекти на американското евгенично движение. Хитлер пише, че държавата „трябва да обяви за негодни за размножаване всички, които са видимо болни по един или друг начин, или са наследили заболяване, което могат да предадат, и да прилага това на практика“, а другаде пише: „Тези, които не са здрави физически или умствено, не трябва да увековечават своето страдание чрез телата на своите деца.“ Малко след идването си на власт през 1933 г., нацистите приемат закон за стерилизирането — „Закон за предотвратяване създаването на деца с наследствени дефекти“, основаващ се върху американския модел. (Лафлин гордо публикува превод на закона.) За три години са стерилизирани 225 000 души.

Позитивната евгеника, насърчаваща „подходящите“ хора да имат деца, също процъфтява в нацистка Германия, където „подходящи“ означава всъщност „арийци“. Хайнрих Химлер, началник на СС (нацисткия елитен корпус), вижда своята мисия свързана с евгениката: офицерите на СС трябва да имат възможно повече деца, за да подсигурят генетичното бъдеще на Германия. През 1936 г. той създава специални майчини домове за съпруги на есесовци, в които гарантирано да получават възможно най-добрите грижи по време на бременността си. Прокламациите, приети на Нюрнбергския митинг от 1935 г. включват „закон за защита на немската кръв и немската чест“, който забранява браковете между немци и евреи и дори „извънбрачните сексуални отношения между евреи и граждани с немска или сродна кръв“. Нацистите явно са били твърдо решени да предотвратят намирането на каквито и да било „вратички“, нарушаващи „чистотата“ на възпроизводството.

Трагично е, че не е имало „вратички“ и в американския закон за имиграцията на Джонсън-Рийд, над чието създаване Хари Лафлин работи така всеотдайно. За много евреи, бягащи от преследването, на което ги подлагат нацистите, Съединените щати са логичният пръв избор, но поради ограничаващата — и расистка — политика на страната, много от тях са върнати. Законът на Лафлин за стерилизирането не само снабдява Хитлер с модел за ужасната му програма. Неговото приемане означава, че Съединените щати изоставят немските евреи на съдбата, която ги очаква в ръцете на нацистите.

През 1939 г., когато войната вече е започнала, нацистите въвеждат евтаназията. Стерилизирането изисква много повече грижи. А и защо да се хаби храната? На обитателите на психиатричните заведения е лепнат етикетът „безполезни консуматори на храна“. В тях се пускат специални въпросници, в които екип от специалисти да постави кръстчета пред имената на пациентите, за които смятат, че „не си струва да живеят“. Такива кръстчета са поставени пред 75 000 имена и бързо се разработва технология за масови убийства — газовите камери. Впоследствие нацистите започват да използват дефиницията „незаслужаващ да живее“ за цели етнически групи, сред които циганите и особено евреите. Кулминацията на нацистката евгеника е това, което влиза в историята като Холокоста.

 

 

В крайна сметка евгениката се оказва истинска трагедия за човешкия род. Лошото й име се отразява зле и върху науката генетика и това има доста неприятни последици за нея. Въпреки известността на евгеници като Дейвънпорт, много учени критикуват движението и се разграничават от него. Алфред Ръсел Уолъс, съоткривател, заедно с Дарвин, на естествения подбор, осъжда евгениката през 1912 г. като „нищо повече от създаваща неприятности намеса на един арогантен, научен клерикализъм“. Томас Хънт Морган, прочул се покрай плодовата мушица, се оттегля от борда на научните директори на Службата за евгенична регистрация. Реймънд Пърл от „Джонс Хопкинс“ пише през 1928 г., че „ортодоксалните евгеници вървят срещу най-добре установените факти в генетиката“.

Евгениката губи достоверността си сред научната общност дълго преди нацистите да я възприемат за своите ужасни цели. Научната й подплата е фалшива, а социалните програми, почиващи върху нея, са изключително порочни. Въпреки това, в средата на века, сериозната наука генетика и човешката генетика в частност, е изправена пред значителен проблем. Когато отидох за първи път в Колд Спринг Харбър през 1948 г., бивш дом на вече покойната Служба за евгенична регистрация, никой не желаеше дори да споменава „започващата с «е» дума“, никой не желаеше да говори за нейното минало, макар по полиците на библиотеката все още да лежаха стари броеве на немското „Списание за расова хигиена“.

Осъзнали научната неосъществимост на подобни цели, учените отдавна са се отказали да търсят моделите, по които се наследяват човешките поведенчески характеристики — независимо дали става дума за слабоумието на Дейвънпорт или за гениалността на Галтън — и се фокусират вместо това върху гените и тяхното функциониране в клетката. С развитието през 30-те и 40-те години на XX век на нови, по-ефикасни технологии за изучаване на биологичните молекули във все по-големи подробности, най-после бе настъпил моментът да се щурмува една от най-големите биологични мистерии: каква е химическата природа на гена?