Джеймс Д. Уотсън, Андрю Бери
ДНК: Тайната на живота (17)

Заключение
Нашите гени и нашето бъдеще

„Събитията, върху които е създадена тази книга, не е невероятно да се случат според предположенията на доктор Дарвин и някои от писалите по въпросите на физиологията в Германия.“

Така започва анонимният предговор на Пърси Биш Шели към романа „Франкенщайн“ на съпругата му Мери Шели — история, оказала много по-голямо въздействие върху въображението на нашия съвременник от всичко, написано от самия поет. Може би никоя друга творба след „Франкенщайн“ не е предала така запомнящо се ужасяващия трепет на науката, намираща се пред прага на откриването на тайната на живота. И вероятно никой не е навлязъл така дълбоко в последствията за обществото, които може да окаже присвояването на такава богоподобна власт.

Идеята за оживяването на неживото и усъвършенстването на зародилия се естествено на Земята живот, е завладяла човешкото въображение много преди Мери Шели да публикува творбата си през 1818 година. Гръцката митология разказва за скулптора Пигмалион, който успява да склони богинята на любовта Афродита да вдъхне живот в статуята на красавицата, изваяна от него от слонова кост. Но именно по време на трескавия научен прогрес на Просветлението учените за първи път достигат до идеята, че тайната на живота може би не е недосегаема за човека. Доктор Дарвин, за когото става дума в предговора на „Франкенщайн“, не е всеизвестният Чарлз, а неговият дядо Еразъм; експерименталната му употреба на електричеството, за да вдъхне отново живот в мъртви части на тялото, очарова неговия познат Шели. Сега вече знаем, че изследванията на доктор Дарвин на това, което е наречено „галванизъм“, е било работа в погрешна посока; тайната на живота остава тайна до 1953 година. Едва откриването на двойната спирала и последвалата генетична революция ни дава основание да мислим, че властта, приписвана по традиция единствено на боговете, един ден може да се окаже в наши ръце. Животът, както вече знаем, не е нищо повече от необозрима верига от координирани химически реакции. „Тайната“ към това координиране е невероятно сложният комплекс от записани инструкции, отново химически, в нашата ДНК.

Остава ни обаче да изминем още много дълъг път до пълното разбиране на начина, по който ДНК си върши работата. Познанията ни за човешкото съзнание например са толкова зачатъчни, че все още се използват аргументи, въплъщаващи елементи от витализма, макар тези представи да са развенчани другаде. Така или иначе, и нашето разбиране за живота, и демонстрираната ни способност да го манипулираме, са факти от нашата култура. Затова не е изненадващо, че Мери Шели има много последователи: и хора на изкуството, и учени опитват да предвидят последствията от новите ни генетични познания.

Много от тези усилия са повърхностни и издават неосведомеността на своите създатели за това кое е възможно и кое — не от биологична гледна точка. Един от тези опити обаче се отделя в съзнанието ми като поставящ важни въпроси, при това — по стилен и интригуващ начин. Филмът „Гатака“ на Андрю Никълс от 1997 година ни отвежда до сегашните граници на нашето въображение, представяйки ни едно общество, вманиачено на тема генетично съвършенство. В един бъдещ свят съществуват два типа хора — генетично подобрена управляваща класа и низша класа, която живее с генетичните съвършенства на нашия съвременник. Свръхчувствителният генетичен анализ на ДНК осигурява най-хубавите работни места за генетичния елит, докато „инвалидите“ са подложени на дискриминация на всяка крачка. Героят на „Гатака“ е „инвалидът“ Винсънт (Итън Хоук), заченат от обзета от пламенна страст двойка на задната седалка на автомобил. По-малкият брат на Винсънт, Антон, е създаден по-късно в лаборатория по всички правила на генното инженерство и в резултат е надарен с всички най-хубави генетични атрибути. През цялото детство и юношество Винсънт непрекъснато е принуден да се сеща за собственото си несъвършенство, когато опитва, неизменно безуспешно, да изпревари малкия си брат в плуването. Генетичната дискриминация в крайна сметка принуждава Винсънт да се заеме с тежък физически труд като носач в корпорация „Гатака“.

В „Гатака“ във Винсънт се заражда една невъзможна мечта: да пътува в Космоса. Но за да се квалифицира за подготвяната мисия до Титан, той трябва да скрие „инвалидния“ си статус. Затова приема самоличността на представителя на генетичния елит Джером (Джъд Лоу), някогашен спортист, който, осакатен при злополука, се нуждае от помощта на Винсънт. Винсънт купува мостри от косата и урината на Джером и чрез тях си осигурява незаконно достъп до обучаващата програма за полета. Всичко както изглежда се развива добре, когато той среща подобната на статуетка Айрини (Ума Търман) и се влюбва. Но седмица преди да отлети за Космоса, се случва нещастие: директорът на мисията е убит и при последвалото полицейско разследване на местопрестъплението е открит косъм на „инвалид“. Така падналата мигла на Винсънт го изправя пред заплахата не само да не осъществи мечтата си, но и да бъде несправедливо обвинен в убийството на директора. Печалната му съдба изглежда предопределена, но той успява да избегне кошмарните генетични цедки, докато се открива, че убиецът е друг от директорите на „Гатака“. Краят е полу-хепи: Винсънт ще отлети в Космоса, но без Айрини, в която откриват известни генетични несъвършенства, несъвместими с продължителната мисия в Космоса. В реалността актьорите, които играят ролите на Винсънт и Айрини, имат значително по-голям личен контрол върху живота си. По-късно Итън Хоук и Ума Търман се ожениха и доскоро живееха в Ню Йорк.

Не знам дали някой би пожелал наследниците му да живеят под подобна на генетичната тирания, обрисувана в „Гатака“. Като оставим въпроса дали този сценарий е технически осъществим, нека се обърнем към главния проблем, повдигнат във филма: дали познанията ни за ДНК ще доведат непременно до създаването на генетична каста. Най-песимистично настроените коментатори предвиждат дори още по-ужасен сценарий: може би един ден ще стигнем дотам да създадем раса от клонинги, обречени на робски живот, указан в тяхната ДНК. Вместо да опитваме да подсилим слабите, няма ли да насочим усилията си, за да направим силните още по-силни? И, най-важното, редно ли е изобщо да манипулираме човешките гени? Отговорите на тези въпроси зависят до голяма степен от възгледите ни за човешката природа.

До голяма степен днешната масова параноя за опасностите около манипулирането на човешката генетика, се дължи на отчитането на един реално съществуващ факт — нашия егоизъм, този аспект от нашата природа, който еволюцията е вложила в нас, за да подпомогне оцеляването ни, ако е нужно, дори за сметка на другите. Критиците виждат свят, в който генетичното знание ще се използва само за задълбочаване на пропастта между привилегированите (намиращите се в по-изгодна позиция да извличат дивиденти от своите гени) и угнетените (които генетиката може да постави в още по-неизгодно положение). Но подобен възглед признава само едната страна на човека.

Аз виждам по съвсем друг начин последствията от нарастващите ни генетични познания, защото признавам съществуването и на другата страна. Колкото и да са предразположени към конкуриране, хората са също така дълбоко социални по природа. Състраданието към нуждаещите се или нещастните е също толкова реален елемент от нашата природа, както и тенденцията да се усмихваме, когато сме щастливи. Макар някои съвременни морални терористи да са склонни да приписват лишените ни от егоизъм импулси в крайна сметка пак на егоистични съображения — на проявата на любезност и доброта се гледа единствено като на средство да си осигурим същото в замяна — фактът, че сме уникален социален вид, не може да се отрече. Откакто нашите прадеди са обединили за първи път усилията си, за да убият мамут за вечеря, сътрудничеството между индивидите е сърцевината на човешката история на успеха. Като се има предвид мощното еволюционно предимство на колективните действия, естественият подбор най-вероятно ни е надарил с желанието другите (и следователно и обществото като цяло) също да успяват, а не да се провалят.

 

 

Дори тези, които приемат, че стремежът да се подобри съдбата на другите е част от човешката природа, не са единодушни за най-добрия начин, по който трябва да се процедира. Това се превърна в постоянна тема за обществени и политически дебати. Според преобладаващото мнение, най-добрият начин да помогнем на съгражданите си, е като се справим с проблемите, свързани с изхранването и отглеждането им. Потенциалът за продуктивен живот на недохранените, лишените от любов и образование човешки същества, е доста по-малък. Както видяхме, възпитанието, макар и много съществено, има своите граници, които изпъкват особено драстично в случаите на значителни генетични пречки. Дори при съвършено съставена хранителна програма и обучение, момчетата с тежка форма на чупливата X хромозома никога няма да бъдат в състояние да се грижат за себе си. Нито пък допълнителното и най-вдъхновено обучение на бавно учещите ще им даде възможност да застанат в челните редици в това отношение. Следователно, ако сериозно възнамеряваме да усъвършенстваме образованието, няма как, с чиста съвест, да се ограничим до търсенето на решение в отглеждането и възпитанието. Аз обаче подозирам, че образователната политика прекалено често е дело на политиците; лъскавият лозунг „нито едно дете да не изостава“ им се нрави, точно защото срещу него няма какво да се възрази. Но децата ще продължават да изостават, ако продължаваме да настояваме, че всички имат еднакъв потенциал за учене.

Все още не сме разбрали защо едни деца учат по-бързо от други и не знам кога ще го разберем. Но като се има предвид колко биологични прозрения, немислими само преди петдесет години, станаха възможни благодарение на генетичната революция, въпросът става излишен. Той изглежда по-скоро така: готови ли сме да впрегнем неоспоримо необозримия потенциал на генетиката, за да подобрим човешкото състояние, както индивидуалното, така и колективното? И, може би най-близко стоящата пред нас задача — ще се възползваме ли от насоките, които ни дава генетиката, за да съобразим по-успешно обучението с индивидуалните нужди на нашите деца? Кое ще предпочетем — хапче, позволяващо на момчетата с чуплива X хромозома да ходят на училище с другите деца или хапче, благодарение на което учещите по-бавно деца да настигнат своите връстници, на които бързото учене се удава естествено? Ами такива, дори още по-далечни перспективи като генната терапия на яйцеклетката или сперматозоида? След като идентифицираме свързаните с проблема гени, ще пожелаем ли да трансформираме бавно учещите деца в бързо учещи още преди да са родени? Тук не става дума за научна фантастика: вече сме в състояние да подобряваме паметта на мишки. Защо тогава да не направим същото и с хора?

Питам се как щяхме да реагираме на тези възможности, ако човешката история не познаваше тъмната сянка на евгеничното движение. Дали пак щяхме да потръпваме като чуем термина „генно усилване“? Истината е, че перспективата да внасяме подобрения на гените, които ни е дала природата, притеснява хората. Когато обсъждаме гените си, ние сме склонни да приемем, че това, което е направила природата, е най-доброто. Като отопляваме домовете си с парно и вземаме антибиотици, за да се справим с инфекциите, в своето всекидневие ние се отклоняваме от замисъла на природата, но стане ли дума за генетика, бързаме да размахаме знаме с лозунга „природата знае най-добре“. Поради тази причина смятам, че е най-вероятно генетичното подобрение да бъде прието чрез усилията му да предотврати болестите.

Генната терапия на яйцеклетката или сперматозоида има потенциал да направи хората резистентни срещу пораженията на HIV. Процедурите на рекомбинантната ДНК, благодарение на които растителните молекулярни генетици създадоха картофи, резистентни на поразяващите картофите вируси, могат със същия успех да направят хората резистентни срещу СПИН. Но трябва ли да преследваме подобна цел? Някои биха казали, че вместо да променяме гените на хората, би трябвало да концентрираме усилията си в излекуването на тези, които можем, и да втълпим на останалите колко опасен е безразборният секс? Но според мен подобна моралистична реакция е абсолютно неморална. Образованието се оказа мощно, но безнадеждно незадоволително оръжие в нашата война. Сега, докато пиша тези редове, навлизаме в третото десетилетие на породената в световен мащаб криза от СПИН; най-големите ни научни умове се оказват безпомощни пред забележителната способност на вируса да се изплъзва от опитите да бъде контролиран. Засега разпространението на болестта в развитите държави е забавено, но огромни части от планетата цъкат като демографски бомби със закъснител. Ужасява ме мисълта за бъдещето в тези региони, чието население не е нито достатъчно богато, нито достатъчно образовано, за да реагира ефективно. Можем само да се надяваме да бъдат произведени силни антивирусни лекарства или ефикасни ваксини срещу HIV, икономически достъпни за всеки, независимо в коя точка на планетата се намира. Но като се има предвид как се развиват терапиите до този момент, не изглежда особено вероятно в скоро време да станем свидетели на особен напредък. Тъжното е, че тези, които предлагат да се използва генната терапия, модифицираща половите клетки за борба със СПИН преди зачеването на новия организъм, ще трябва да изчакат, докато традиционните надежди преминат в отчаяние — и доведат до глобална катастрофа — преди да им бъде дадена зелена светлина за действие.

По целия свят сега правителствата забраняват на учените да добавят ДНК към човешките полови клетки, подкрепяни от различни избиратели. Религиозните групи, според които намесването в човешките полови клетки е равносилно на присвояване на Божествени функции, са едни от главните вдъхновители на опозицията на масите. От друга страна, светските критици се страхуват да не би това да доведе до кошмарни социални трансформации като изобразената в „Гатака“, когато естествените различия между хората се подсилват и се слага край и на последните останки от ратуващото за равенство общество. Съгласен съм, че въз основа на подобни страхове може да се създаде вълнуващ сценарий, но според мен той ще намери реализация единствено в рамките на изкуството.

Но дори ако допуснем хипотетично, че подсилването на гените би могло, като всяка мощна технология, да се използва за престъпни цели, нуждата да я развиваме става още по-голяма. Като се има предвид, че е почти невъзможно да се потисне технологичният прогрес и голяма част от забранените сега неща са на път да навлязат в практиката, ще посмеем ли да възпрем изследователската дейност в тази област и да рискуваме така да позволим друга култура, която не споделя нашите ценности, да придобие надмощие? От времето, когато някой от нашите предци е превърнал за първи път пръчката в копие, изходът на конфликтите в цялата ни история се е определял от технологията. Нека не забравяме, че Хитлер подлагаше на отчаян натиск физиците на Третия райх да разработят ядрено оръжие. Може би един ден борбата срещу някой друг Хитлер ще зависи именно от степента ни на овладяване на генетичните технологии.

 

 

Аз виждам само един действително разумен аргумент за забавяне напредъка в областта на усилване на човешките гени. Повечето учени споделят същата тази несигурност — възможно ли е генната терапия на човешките полови клетки някога да бъде осъществена безопасно? Случаят с Джес Гелсингер хвърли голяма сянка върху генната терапия като цяло. Заслужава си да се отбележи обаче, че, противно на очакванията, безопасното осъществяване на генната терапия на яйцеклетката или сперматозоида би трябвало да бъде по-лесно, отколкото на соматичната клетъчна терапия. Във втория случай вкарваме гени в милиарди клетки и винаги съществува вероятност, както стана неотдавна във Франция с детето с тежък комбиниран синдром на имунен дефицит (ТКСИД), жизненоважен ген или гени в някоя от тези клетки да бъде увреден и резултатът да бъде кошмарният страничен ефект във вид на рак. При генната терапия на половите клетки ние вкарваме ДНК в една-единствена клетка и затова целият процес може да се следи много по-обстойно. Залогът в генната терапия на яйцеклетката или сперматозоида обаче, е дори още по-висок: проваленият експеримент би довел до немислима катастрофа — раждането на човешко същество, увредено, може би в невероятно тежка форма, в резултат на извършени над гените му манипулации. Последствията биха били трагични. Ще страда не само засегнатото семейство; ще изгуби цялото човечество, защото това ще се превърне в огромна пречка за науката.

При провеждането на експерименти с генна терапия на мишки ничия кариера не страда, нито пък се прекратява финансиране. Но ако усилията да се подобри генетичното състояние доведат до още по-силно влошаване, а не до подобряване състоянието на деца, опитите да се впрегне мощта на ДНК с цел подобряване потенциала на нашия живот, ще бъдат отложени с години. Не трябва да пристъпваме към опити за прилагане на дадена технология върху хора, преди да сме усъвършенствали методите за вкарване на функционални гени в най-близките ни роднини. Но дори когато сме в състояние да усилваме безопасно гените на маймуните и шимпанзетата (с които близостта ни е дори още по-голяма), ще се изисква голям кураж, за да опитаме да го приложим и върху хора; риск винаги ще има. Всъщност за осъществяването на традиционните медицински процедури, особено новите, се изисква не по-малка смелост: мозъчната хирургия също крие значителни рискове, но пациентите прибягват до нея, когато потенциалната полза надхвърля опасността.

Според мен, въпреки риска, трябва да погледнем изключително сериозно на генната терапия на половите клетки. Надявам се само биолозите, които споделят моите възгледи, да удържат своите позиции в предстоящите дебати и да не се уплашат от неизбежния критицизъм. Някои от нас вече познават болката, когато ни приравнят с евгенистите. Но това не е висока цена, ако благодарение на нея успеем да измъкнем генетиката от пороя несправедливи обвинения. Ако такава работа бъде наречена „евгеника“, тогава аз наистина съм евгенист.

През цялата ми кариера, от откриването на двойната спирала, благоговението ми пред величието на еволюцията, вложила невероятни неща във всяка наша клетка, може да бъде сравнено само с тревогата от жестоката произволност на проявата на генетичните дефекти, особено защото се разбива животът на хиляди деца. В миналото това бе данъкът, който се плаща на естествения подбор, едновременно чудодейно ефективен и противно брутален процес, за да елиминира вредните генетични мутации. Днес естественият подбор все по-често си казва думата: роденото с болестта на Тей-Сакс дете, което умира до няколко години, от безстрастна биологична перспектива е жертва на подбора с цел ограничаване мутацията на болестта на Тей-Сакс. Но сега, когато идентифицирахме голяма част от мутациите, причинили толкова мъка на хората от векове, ние имаме възможност да накараме естествения подбор да отстъпи. Разбира се, вече разполагаме с възможности за изследване и всеки би се замислил сериозно, преди да създаде дете с болестта на Тей-Сакс. Перспективата за бебето е да живее три-четири години в безкрайни страдания, преди смъртта да го спаси милостиво от мизерията. Затова, ако съществува върховен етичен въпрос, засягащ огромното ново генетично познание, създадено от Проекта за изучаване на човешкия геном, според мен това е бавното темпо, с което тези знания се прилагат за намаляване на човешкото страдание. Ако не говорим за несигурността на генните терапии, извънредно безсъвестно е да се отлага използването на вече доказаните ползи. Фактът, че в нашето напреднало в медицинско отношение общество почти никоя жена не се изследва за мутация за чуплива X хромозома цяло десетилетие след неговото откриване, е доказателство единствено за невежество или непримиримост. Всяка жена, четяща тези редове, би трябвало да си даде сметка, че едно от най-важните неща, които е в състояние да направи като потенциална майка, е да се осведоми за генетичните опасности за неродените й деца, като потърси наличието на мутирали гени в своя род и в рода на своя партньор, или директно в зародиша на детето, което вече е заченала. И никой да не опитва да твърди, че жената няма право на подобно знание. Достъпът до него е нейно право, така както е нейно право да действа в зависимост от него. Все пак именно тя ще понесе непосредствено последствията.

Възгледите ми по този въпрос бяха посрещнати много студено в Германия преди две години. Публикуването на моето есе: „Етични изводи от Проекта за изучаване на човешкия геном“ във високоуважавания вестник „Франкфуртер алгемайне цайтунг“ предизвика буря от критики. Може би точно това бе искал редакторът: без мое знание, още по-малко — съгласие, вестникът бе сложил на есето ми ново заглавие, дело на преводача: „Етика на генома — защо не би трябвало да оставяме бъдещето на човешката раса на Господ“. Макар да не споделям никакви религиозни възгледи и да не го пазя в тайна, никога не бих превърнал позицията си в провокация към вярващите хора. Последва изненадващо враждебна реакция от страна на един човек на науката, председателя на Немската държавна камара на лекарите; той ме обвини, че „следвам логиката на нацистите, които правят разлика между живот, който си заслужава да живееш, и живот, който не си заслужава да живееш“. Ден по-късно в същия вестник се появи статия със заглавие „Неетично предложение“. Нейният автор, Хенинг Ритер, убеден в собствената си правота, твърдеше, че в Германия решението дали да се сложи край на живота на генетично увреден зародиш никога няма да бъде личен въпрос. Той обаче само доказа непознаването си на закона на своята нация: в съвременна Германия зависи единствено от бременната жена, след като чуе съвета на лекаря, дали да износи докрай бременността си.

Най-почтените критици бяха тези, които се опираха открито върху собствените си убеждения, вместо да експлоатират ужасяващите аспекти на немското минало. Уважаваният президент на Германия Йоханес Рау се противопостави на моите възгледи с твърдението, че „ценностите и разумът не се базират само върху знанието“. Като практикуващ протестант, той открива истините в религиозните откровения, докато аз, като учен, завися само от наблюденията и експериментите. Следователно трябва да преценявам действията въз основа на моралната си интуиция. И не виждам нищо друго освен ненужна вреда от отказа на достъп на жените до пренаталното диагностициране, докато бъде открит лек за въпросните дефекти. В един не толкова сдържан коментар, протестантският теолог Дитмар Мийт нарече моето есе „Етика на ужаса“, изхождайки от твърдението ми, че по-големите познания ще дадат на хората по-съвършени отговори на етичните дилеми. Наличието на дилема обаче говори, че трябва да се прави избор, и според моите разбирания наличието на избор е за предпочитане пред неговата липса. Ако една жена научи, че плодът в утробата й е поразен от болестта на Тей-Сакс, днес тя е изправена пред дилемата какво да направи, но поне сега вече има избор, за разлика отпреди. Макар да съм сигурен, че много немски учени са съгласни с мен, повечето изглежда предпочитат да пазят мълчание заради политическото минало и религиозното настояще; с изключение на скъпия ми приятел Бено Мюлер-Хил, чиято смела книга „Убийствена наука“ (Todliche Wissenschaft) все още терзае немските академични среди, никой немски учен не сметна за нужно да се изкаже в моя защита.

 

 

Не оспорвам правото на хората да търсят в религията своя морален компас, но протестирам срещу схващането на доста религиозни хора, че атеистите живеят в морален вакуум. Тези от нас, които не чувстват нужда от морален кодекс, написан в някой древен том, по мое мнение имат достъп до вродена морална интуиция, отдавна оформена от естествения подбор, за да поощрява съжителството в групи на нашите предци.

Пукнатината между традицията и мирянството, отворена за първи път през епохата на Просвещението, повече или по-малко близка до сегашната си форма, определя мястото на биологията в обществото от Викторианския период. Някои ще продължават да вярват, че човекът е създание на Господ, на чиято воля трябва да служим, други ще продължават да уважават емпиричните доказателства, според които хората са продукт на еволюционните промени, станали в продължение на милиони поколения. Гимназиалният учител от Тенеси Джон Скоупс, печално известен с това, че през 1925 година бил осъден, задето преподавал за еволюцията, символично отново и отново е изправян пред съда и през двайсет и първи век; религиозните фундаменталисти, с чието мнение се съобразяват при определяне на учебния план на обществените училища, продължават да изискват да се преподава религиозната история като сериозна алтернатива на дарвинизма. С директното си противопоставяне на религиозните разкази за сътворението, еволюцията е най-прякото нахлуване на науката в областта на религията и предизвиква остри отбранителни реакции. Възможно е, успоредно с нарастването на генетичното познание през идните векове, когато все повече хора ще започнат да се осъзнават като продукт на случайното хвърляне на генетичния зар — случайно смесване на гените на техните родители и няколко, също толкова инцидентни мутации — да започне да се почита нов гносис, много по-древен от днешните религии. Възможно е нашата ДНК, книгата с инструкции на човешкото сътворение, да се превърне в конкурент на религиозните писания като пазител на истината.

Аз може и да не съм религиозен, но пак виждам в писанията много дълбоко истинни неща. В първото послание до коринтяните например, апостол Павел пише:

Да говоря всички езици човешки и ангелски, щом любов нямам, ще бъда мед, що звънти, или цимбал, що звучи. Да имам пророчески дар и да зная всички тайни, да имам пълно знание за всички неща и такава силна вяра, че да мога и планини да премесвам, — щом любов нямам, нищо не съм.^[1]

Според мен апостол Павел е оповестил същината на нашия човешки род. Именно любовта, импулсът, който ни кара да милеем и да се грижим едни за други, е причината за нашето оцеляване и успех на планетата. И пак този импулс ще запази нашето бъдеще, докато обхождаме непознатите генетични територии. Тъй като тя е толкова фундаментална за човешката ни природа, аз съм убеден, че умението да обичаме е записано някъде в нашето ДНК; светският Павел би казал, че любовта е най-големият подарък от нашите гени за човечеството. И ако един ден тези гени също могат да бъдат подсилени от науката, за да победят дребнавата омраза и насилието, как това може да се отрази зле на човечеството?

Създателите на „Гатака“ не само представят невярно мрачна картина за нашето бъдеще, ами добавят и следния рекламен ред, насочен към най-дълбоките предубеждения срещу генетичното познание: „Не съществува ген за човешкия дух.“ Колко жалко — и опасно — е, че толкова много хора искат да бъде така. Ако разкритата от ДНК истина може да бъде приета без страх, няма защо да губим надежда за тези, които ще дойдат след нас.