Докато растях, си задавах тайно въпроси за ирландската си линия от страна на майка ми. Амбицията ми беше да бъда най-умното дете в класа, но същевременно ирландците бяха мишена на всички вицове. Нещо повече, казаха ми, че някога, когато се обявявало вакантно място, съобщението завършвало с думите: „Няма смисъл да кандидатстват ирландци.“ Все още не бях в състояние да преценя, че подобна дискриминация може да няма нищо общо с почтена преценка на ирландските качества. Знаех само, че въпреки големия си брой ирландски гени, не можех да бъда обвинен в мудност на ума. Затова реших, че ирландският интелект и недостатъците му, трябва да са се формирали от характерната за Ирландия среда, а не се дължат на гените, тоест, вината не бе в природата, а във възпитанието. Сега, тъй като вече съм запознат с ирландската история, виждам, че младежкото ми заключение не е било чак толкова далече от истината. Ирландците изобщо не са глупави, но англичаните са се постарали да ги накарат да изглеждат такива.

Завладяването на Ирландия от Оливър Кромуел определено е един от най-бруталните епизоди в историята. Кулминацията е прогонването на местното ирландско население в най-слабо развитите и негостоприемни западни райони на страната като Конот, докато плячката от богатите източни области се разделя между поддръжниците на англичаните, които започват да поангличават победената провинция. В синхрон с вярването на протестантите, че католическата ерес е сигурен път към погубването на душата, Кромуел обявява през 1654 година, че ирландците имат избор: „Да отидат в ада или в Конот.“ По онова време изглежда не е било ясно кое от двете е по-лошо. Тъй като виждат в католицизма корените на „ирландския проблем“, англичаните предприемат драконовски мерки да се справят с религията, като се надяват, че заедно с това ще се справят и с ирландската култура и национална идентичност. Последвалият период от ирландската история носи всички характеристики на жестокия апартейд, получил печална слава покрай станалото в Южна Африка, като главната разлика е базата за дискриминацията: религия вместо цвят на кожата.

В наказателното право, прието с цел „Предотвратяване на по-нататъшното разрастване на католицизма“, образованието е особено силно засегнато. Един закон, приет през 1709 година, включва следните мерки:

Този от папската религия, който публично преподава или учи младежта в който и да било частен дом, или като помощник на протестантски учител, подлежи на наказание.

За разкриването, довело до задържането и осъждането на папски архиепископ, епископ, викарий, йезуит, монах или друг човек, изпълняващ чужда църковна длъжност, се дава награда от 50 лири стерлинги, и 20 лири стерлинги за всеки обикновен духовник или нерегистриран бял духовник, и 10 лири стерлинги за всеки папски учител или помощник-учител; същата сума да се взема от разкритите папски жители на графството.

Англичаните се надяват, че като посещават спонсорираните от протестантите училища, ирландските младежи ще се откажат от католицизма. Но надеждите им остават напразни: потисничеството и наградите не са достатъчни да накарат ирландците да се откажат от своята религия. Резултатът е спонтанното възникване на нелегално образователно движение: тайни училища на открито, с непрекъснато променящо се местоположение, ръководени от пътуващи католически учители. Често условията са отвратителни, както отбелязва един посетител през 1776 година: „Спокойно могат да бъдат наречени «училищни канавки», тъй като съм виждал не една яма, пълна с учени.“ Въпреки това през 1826 година, от общо 550 000 младежи на училищна възраст, около 403 000 се обучават в подобни нелегални училища. Превърналите се в романтичен символ на ирландската съпротива училища вдъхновяват поета Джон О’Хейгън да напише:

Все така коленичили край прикриващия ги жив плет,

или изтегнати върху планинската папрат,

учителят и неговите ученици се срещат тайно, за да учат.

Но, макар да не успяват да наложат желаното от тях религиозно възпитание и въпреки героичните усилия на учителите от нелегалните училища, англичаните влошават качеството на образованието за поколения ирландци. Полученият в резултат на това архетип на „глупавия“ ирландец би било по-правилно да бъде определен като „несведущ“ ирландец — пряко следствие от антикатолическата политика на Кромуел и застаналите начело на управлението след него.

И в такъв смисъл момчешкото ми заключение не беше лишено от основание: тъй нареченото „проклятие“ на ирландците беше действително резултат от възпитанието, от развитието в среда, предлагаща по-малки възможности за развитие, а не на природата — ирландските гени. Днес, разбира се, никой, дори най-тесногръдите англичани не могат да твърдят с основание, че ирландците са по-глупави от другите хора. Съвременната образователна система на Ирландия компенсира успешно пораженията, нанесени от епохата на нелегалните училища: ирландското население е сред най-добре образованите на планетата. Младежките ми размисли по темата, въпреки абсурдната ми неинформираност, ме научиха на нещо безценно: за опасността да решим, че гените са отговорни за различията между отделните индивиди или групи. Можем да допуснем огромна грешка, ако не сме убедени, че факторите на средата не са изиграли по-решаващата роля.

Тенденцията да се предпочитат обясненията, основани върху „възпитанието“, пред базиращите се върху „природата“ изигра полезната социална функция за справяне с трупани в продължение на поколения предразсъдъци. За нещастие започнахме да прекаляваме в култивирането и на доброто. Върлуващата в момента епидемия за политическа коректност доведе дотам, че дори възможността някаква разлика да има генетични причини се превръща в неудобен проблем: ставаме свидетели на непочтена в основата си съпротива срещу признаването на ролята, която нашите гени почти със сигурност играят за отличаването на един индивид от друг.

Науката и политиката са до известна степен неразделни. Връзката е очевидна в страни като Съединените щати, където значителна част от бюджета за научни изследвания зависи от приоритетите на избраното по демократичен път правителство. Но политиката се намесва в стремежа към знание и по по-неуловими начини. Такъв е случаят с възраждането на евгениката, реакция от страна на някои генетици на преобладаващите обществени тревоги на епохата. Тъй като научната му основа е тънка до скъсване, движението прогресира предимно като псевдонаучни предразсъдъци на хора като Медисън Грант и Хари Лафлин.

Съвременната генетика взе присърце уроците от опита с евгениката. Обикновено учените се стараят да избягват въпроси с предимно политическа проблематика и дори тези, чиято връзка с политиката не е толкова ясна. Видяхме например как една толкова явна човешка характеристика като цвета на кожата, се пренебрегва от генетиците. И не можем да ги виним: след като има толкова много интересни въпроси, чиито отговори чакат да бъдат намерени, защо да се захващат точно с тези, които могат да ги направят печално популярни сред пресата или, още по-лошо, да им спечелят похвала от страна на привържениците на тезата за върховенството на бялата раса? Но неприязънта към противоречията има дори още по-практични — и по-коварни — политически измерения. Учените, като повечето представители на академичните среди, до голяма степен са либерално ориентирани и гласуват за демократите. Макар никой да не е в състояние да определи до каква степен това е принципно и до каква — прагматично, обикновено се смята, че демократичното управление е неизменно по-великодушно настроено към изследванията от републиканското. И така, след като се подписват за либералния аспект на политическия спектър и се озовават в климат, който не търпи неподкрепящите идеологията истини, повечето учени избягват грижливо изследванията, които биха могли да открият подобни истини. Вярното им придържане към преобладаващата либерална линия, която се стреми да уважава и да дава благословията си на различията, като същевременно бяга от признаването на биохимичната им основа, според мен се отразява зле на науката, на демократичното общество и в крайна сметка — на доброто на човечеството като цяло.

Знанието, дори това, което може да ни смути, със сигурност е за предпочитане пред незнанието, колкото и блажено да ни се струва, поне в краткосрочна перспектива. Прекалено често обаче политическите притеснения са в полза на невежеството и привидната безопасност: по-добре да не научим нищо за генетиката в основата на цвета на кожата, иначе противниците на смесването на расите ще намерят начин да използват това знание за недостойни цели, такъв е неизреченият страх. Но същото генетично познание може да бъде извънредно полезно за хора като мен, чиято светла кожа е по-заплашена от рак на кожата в един по-слънчев климат от този, който се наблюдава в Ирландия, откъдето са дошли предците на майка ми. По същия начин изследванията на генетиката на различията в умствените способности на хората може да породят неудобни въпроси, но това познание би било невероятно полезно за работещите в областта на образованието, защото ще им позволи да разработят образователни програми, съобразени със силните страни на интелекта на съответния индивид. Тенденцията е да се фокусираме върху възможно най-лошия сценарий и да се пазим от откриването на потенциално спорни факти. Струва ми се, че е време вместо това да се съсредоточим върху ползата.

Няма основателно съображение съвременната генетика да избягва определени въпроси, само защото са представлявали интерес за дискредитираното евгенистко движение. Съществената разлика е следната: Дейвънпорт и другите като него просто не са разполагали с научни инструменти, с които да открият генетичната основа на която и да е от изучаваните от тях поведенчески характеристики. По това време науката не е била екипирана, за да разкрие материалните реалности, които биха потвърдили или отхвърлили техните предположения. В резултат всичко, което те „виждат“, е било всъщност това, което им се е искало да видят, практика, която не заслужава името „наука“, и често стигат до заключения в разрез с истината, например, че „слабоумието“ се предава като автозомален рецесив. Каквито и да бъдат изводите на съвременната генетика, те просто нямат нищо общо с този начин на мислене. Ако открием определена мутация в гена, свързан с болестта на Хънтингтън, можем да бъдем сигурни, че притежателят му ще се разболее от нея. Човешката генетика премина от предположения към факти. Разликите в ДНК последователностите са недвусмислени; те не дават възможност за различни интерпретации.

Иронично е, че тези, които се тревожат най-много от евентуалните разкрития на генетиката, играят водеща роля в политизирането на основните й прозрения. Да вземем откритието, свързано с историята на човешкия вид; то навежда на мисълта, че между групите, разграничавани традиционно като „раси“, не съществуват особени генетични различия: беше предложено нашето общество да престане да признава категорията „раса“ в какъвто и да било контекст и да я елиминира например от медицинската документация. Според тази теория качеството на грижите в болничното заведение е възможно да варира в зависимост на етническата самоличност, обявена върху приемния лист. Расизмът присъства във всяка професия, в това число и в медицината. Не е ясно обаче, до каква степен ще ви защити етническата анонимност върху приемния лист веднъж щом се озовете лице в лице с предубедения лекар. По-опасно е да се задържа информация, която би могла да бъде от значение за диагностицирането. Факт е, че някои заболявания се срещат по-често в определени етнически групи в сравнение с човечеството като цяло: американските индианци от племето пима имат особено предразположение към диабет II тип; вероятността да се разболеят от сърповидно-клетъчна анемия е много по-голяма за афроамериканците, отколкото за американците от ирландски произход; кистозната фиброза засяга най-вече хората със северноевропейски корени; болестта на Тей-Сакс е най-разпространена сред евреите ашкенази. Това не е фашизъм, расизъм или нежелано вмешателство на Големия брат. Това просто означава информацията, с която разполагаме, да се използва по възможно най-добрия начин.

Генетиката изигра централна роля в забележителен за толкова млада наука брой грозни политически епизоди. Както видяхме, евгениката е отчасти дете на генетиката. Псевдонауката, известна като „лисенковска“, процъфтяла в Съветския съюз в средата на XX век, е спусната върху генетиката от високо: Сталин има да каже доста неща по въпроса. Това е най-грубата намеса на политиката в науката от времето на Инквизицията насам.

В края на двайсетте години на XX век Съветският съюз все още не е стъпил на крака. Сталин е спечелил битката за властта след смъртта на Ленин и консолидира управлението. Колективизацията на селското стопанство е започнала. А в затънтена селскостопанска изследователска станция в далечен Азербайджан един необразован, но амбициозен селянин е тръгнал по пътя на славата. Твърде невероятно изглежда роденият в Украйна през 1898 година Трофим Лисенко да оглави селскостопанската революция на Сталин. Почти неграмотен, той работи като технически служител в Ганджа в Централната опитна станция за растениевъдство „Орджоникидзе“, когато през 1927 година е катапултиран от неизвестността от гостуващ кореспондент на „Правда“; може би, търсейки нещо „по-така“ за броя на вестника, той е вдъхновен от вида на Лисенко: „босоногият професор“, решаващ селскостопански проблеми, за да могат местните „тюркски селяни да преживяват зимата, без да треперят при мисълта за утрешния ден“. Статията описва Лисенко като разрешаващ проблемите учен, а не като надут академик: „Той не изучаваше косматите крака на [плодовите] мушици, а се устреми право към корена на нещата.“

Образът на босоногия професор е неустоим за съветските апаратчици. Той е типичен син на земята, истинският цвят на съветския човек, на селската класа; селскостопанската му интуиция със сигурност струва повече от цялото книжно познание на некадърните интелектуалци. За да не ги разочарова, Лисенко бърза да извлече полза от новата си известност, като предлага зимната пшеница да бъде „вернализирана“. Зимната пшеница обикновено се сее през есента, изкарва зимата като филиз, част от нея загива, но останалото съзрява през пролетта. Лисенко предлага чрез „вернализацията“ да се избегнат зимните загуби. Според него пшеничните зърна могат да бъдат „заблудени“ да покълнат, просто като бъдат изстудени и полети и това ще доведе до по-високи добиви. Решителната експериментална демонстрация е осъществена от бащата на Лисенко на собствената му нива. И действително, добивите са около три пъти по-високи, отколкото при традиционното засаждане на зимната пшеница в региона.

Вернализацията всъщност не е рожба на Лисенко; не е известно точно откъде е научил за тази процедура, но тя се практикува поне от втората половина на XIX век, за нея се споменава например в селскостопанската литература на Охайо през петдесетте години на XIX век. Но тук липсата на образование на Лисенко (и следователно, неосведомеността за вече извършеното другаде) се оказва полезна за него, когато предявява претенции за оригиналност на идеята. Същото обаче не може да се твърди за всеки един от следващите му опити да прилага метода; резултатите варират в широки граници в зависимост от местните условия… нещо, което фермерите от Охайо са знаели, за разлика от босоногия професор.

Трофим Лисенко измерва пшеницата в рядък пристъп на емпиризъм в един кооператив недалече от Одеса, Украйна.

След няколко години, преследван от провали, Лисенко престава да проповядва вернализацията на зимната пшеница и вместо това се насочва към вернализацията на пролетната пшеница, фабула, достойна за най-острите съветски сатири, като се има предвид, че посевът е наречен на сезона, през който се сее обикновено. По-късно политиката му за увеличаване на добивите от пшеницата прави обратен завой, защото той призовава зърното да се затопля (вместо да се изстудява) преди сеитба. Вернализацията на пшеницата е само едно от многото „вездесъщи средства“, които опитва да внедри Лисенко, но илюстрира добре генералната му стратегия. Главните й характеристики са абсолютното неуважение към специализираното познание и отказ за провеждане на сериозни, последователни изследвания и опити. Като цяло всяка от интуитивно понравилите се на Лисенко идеи е достатъчно добра, за да бъде приложена. Използваният от него научен метод почти изглежда вдъхновен от теологичния начин на разсъждение, доста странно явление за една безбожна комунистическа страна: „За да постигнеш определен резултат, трябва да искаш да постигнеш точно този резултат; ако искаш да постигнеш даден резултат, ще го постигнеш.“

Значително по-голяма проницателност Лисенко проявява при манипулирането на медиите. Първият му допир със славата чрез „Правда“ го научава, че контролираната от държавата преса е далече по-добро средство за самореклама от прашните страници на академичните и професионалните списания. През 1929 година „Правда“ отбелязва на два пъти успехите на босоногия професор във вернализацията, като всеки път осведомява с най-големи подробности за приноса и на Лисенко-старши.

В този момент Съветският съюз се нуждае от някой като Лисенко. „Селскостопанската реорганизация“, както Сталин предпочита да нарича колективизацията на селското стопанство, се оказва истинска катастрофа. Дори официално представяните данни, известни с щедрото си използване на розова боя, рисуват доста мрачна картина на продуктивността на селското стопанство през този период. Интуитивните бързодействащи лекарствени средства на Лисенко го превръщат във велика фигура на своето време, макар в крайна сметка да причиняват повече вреда, отколкото полза. Той въплъщава един от най-важните болшевишки идеали, действеността. Без да се набърква в губещи време големи теории и чудновати академични притеснения, Лисенко — босоногият професор-практик — е материализация на действието и разрешаването на практически проблеми.

Лисенко бързо се научава как да действа в съветската система. Лекциите му се отличават с пълна липса на претенции за научна обоснованост, поне която ние сме в състояние да доловим; вместо това те са изпълнени с идеологически брътвежи, подправени с целия марксистко-ленински жаргон за момента. Нищо чудно, че Сталин е негов голям привърженик и дава личен пример, като става (на един Конгрес на кооперативните бригадири ударници) на крака с викове: „Браво, другарю Лисенко!“ В отговор Лисенко хитро споделя последната си голяма идея — вариант пшеница. Генералисимусът приема щастливо тази чест и, за късмет на „изобретателя“, така и не открива, че това се оказва поредният провал: макар да дава по-големи добиви, тя трябва да се сади толкова нарядко, че в крайна сметка се оказва по-голям проблем от предимството, давано от множеството класове на корен.

Тъй като включва целия Съветски съюз в своя експеримент всеки път, когато въвежда поредната безнадеждно непрактична идея, Лисенко в крайна сметка е отговорен за глада на милиони хора. Но документацията на Съветския съюз от въпросната епоха, в това число и документацията, водена от самия Лисенко, служи единствено на тези, които я пишат, и вероятно никога няма да узнаем точния брой на хората, пожертвани на олтара на кариерата на Лисенко. Достатъчно е да кажем, че при смъртта на Сталин през 1953 година, според по-обективните аналитици месото и зеленчуците са също такъв лукс, както и по времето на най-тъмните феодални дни от царуването на цар Николай II. Пагубното влияние на Лисенко обаче не се ограничава единствено до земеделието.

Но не само съветското селско стопанство има свои, „домашни“ принципи; съветската наука също се нуждае от собствено кредо. За Лисенко и неговите последователи е мъчителна мисълта, че новият съветски човек може да върви така мекушаво по стъпките на „буржоазните“ западни учени. И необузданите теории на Лисенко за селскостопанско развитие го довеждат до идеята, че всеки посев може да бъде трансформиран, стига да бъде поставен при необходимите условия: зимната пшеница може да се превърне в пролетна благодарение на най-проста манипулация на обкръжението. При това резултатите няма да бъдат само за един сезон — според Лисенко, така придобитите нови характеристики ще се предадат на следващото поколение. В крайна сметка Лисенко се превръща в абсолютен ламаркист^[1]. Обзет от необичаен пристъп на ентусиазъм, той дори поръчва да се направят експерименти, за да „докаже грешката“ на менделизма, основата на генетиката в декадентската западна традиция. Поради математическата си некомпетентност Лисенко е убеден, че резултатите опровергават съотношенията на Мендел, дори след като повторно направеният анализ от един изтъкнат съветски математик показва, че в действителност получените пропорции потвърждават съвсем точно предвижданията на Мендел. Очевидно Лисенко е нямал нищо против от време на време да извърши някакъв експеримент, но не и да приеме резултат, противоречащ дори на най-чудноватата му хипотеза.

В края на трийсетте години се провежда поредица от дебати между Лисенко, опиращ се върху това, което може да бъде описано като „собственото му закоравяло войнстващо невежество“, и общността на съветските генетици — изтъкната група според стандартите на съвременната международна наука. Х. Дж. Мълър, един от студентите на Т. Х. Морган (и мой професор в университета в Индиана), заминава за Русия, за да участва в големия социален експеримент на комунизма, но вместо това се озовава въвлечен в странните, силно манипулирани обществени дискусии за наследствеността а ла Ламарк. В епохата на Сталиновата чистка политическите истини имат много по-голяма тежест от научните. До каква степен Лисенко е допринесъл директно за „репресията“, предпочитаният съветски евфемизъм за Сталиновите чистки, на изказалите се срещу него генетици, вероятно никога няма да се разбере, но, независимо кой е давал заповедите, фактът е следният: повечето опоненти на Лисенко-Ламаркистките идеи изчезват в края на трийсетте години. Някои генетици героично отстояват идеите си. Мълър е принуден да избяга, за да се спаси. Доайенът на съветската генетика (и пламенен съветски патриот) Николай Вавилов, е арестуван през 1940 година и умира в затвора от недохранване.

През 1948 година с декрет се постановява краят на дебатите: Менделизмът е окончателно отхвърлен, лисенковизмът е приет, абсурден и трагически завършек, особено като се има предвид, че само четири години преди това Ейвъри осъществява епохалния си експеримент, показващ, че ДНК е трансформиращият (Менделов) фактор. Реакцията на последователите на Лисенко към откриването на двойната спирала е типично реакционна: „Тя е свързана с дублирането, но не с деленото на едно нещо на противоположности, тоест, свързана е с повторението, с увеличаването, но не с развитието.“ Нямам представа какво означава това, но изглежда е в съответствие (по своето безсмислие) с другите писания на Лисенко за наследствеността:

Според нашите разбирания целият организъм се състои само от обикновеното тяло, познато на всички. В организма няма специално вещество освен обикновеното тяло. Но всяка малка частица, образно казано, всяка гранулка, всяка капчица от дадено живо тяло, неизбежно притежава качеството наследственост, тоест, изискването за подходящи условия за живот, растеж и развитие.

Дарвин е следващата мишена на Лисенко. Излезлият от контрол „учен от народа“ отрича кардиналното правило на дарвинизма — борбата за оцеляване между индивидите в отделните видове за достъп до ограничените ресурси, и постановява, вероятно както би трябвало да го направи един истински комунист, че индивидите не се конкурират, а си сътрудничат. Той не спира дотук, а комбинира своите анти-менделовски и анти-дарвиновски възгледи в странна обединена теория за произхода на видовете: като се има предвид, че организмите се моделират от околната среда, би трябвало да е възможно, при подходящо създадена среда, всеки вид да бъде трансформиран в който и да е друг вид. Ето любимият му пример: започни да храниш коприварчето с гъсеници и ще произведеш кукувица. Пламенните последователи на Лисенко от цялата страна скоро започват да изпращат писмени отчети за собствените си успехи в тази област: за вируси, превърнати в бактерии, за заек, превърнат в кокошка. Съветската биология също претърпява трансформация: превръща се от наука във виц.

След като отхвърля и Дарвин, Лисенко скоро се озовава в толкова странно положение, че поставя в затруднение дори изумителните си умения за политическо оцеляване. През последните години от управлението на Сталин сме свидетели на „Великия план на Сталин за преобразуване на природата“. Той включва отчасти засаждането на много дървета, за да защитят степите от неприятните източни ветрове и така да променят климата като цяло. Идеята не е лоша по принцип, но, както може да се очаква, Лисенко има своя представа за най-добрия начин за отглеждане на дървета: той настоява да се засаждат на туфи и отделните фиданки няма да се конкурират помежду си за слънчевата светлина и хранителните съставки, а ще си сътрудничат за доброто на общността. В края на четирийсетте години армии от селяни обхождат степите, садейки дъбове на туфи в съгласие с метода на Лисенко. През 1956 година само 4% от засадените дъбове се развиват добре, а едва 15% изобщо са оцелели. Министерството на селското стопанство оттегля подкрепата си на протокола по засаждането на Лисенко, но едва след прахосването на повече от един милиард рубли^[2].

Въпреки изумителния неуспех, авторитетът на Лисенко е толкова голям, а редиците на съветската биология са заети до такава степен с негови протежета, че Кремъл му обръща гръб окончателно едва през 1964 година. Босоногият професор съумява да убеди наследника на Сталин, че е способен да създаде селскостопанското съветско чудо. Когато Хрушчов е свален безцеремонно от властта начело на Централния комитет на КПСС (и заместен от Брежнев), според слуховете една от най-важните причини за намесата е всеобщото обезсърчаване, защото Хрушчов продължава да разчита на другаря Лисенко. Самият Лисенко умира през 1976 година. Семейството му отправя молба той да бъде погребан в най-престижното национално руско гробище край Новодевическия манастир. Молбата не е удовлетворена.

И за момент не бих искал да намекна с разказа за Лисенко, че съдбата на съветската наука през този период може да се сравни дори донякъде със състоянието на съвременните изследвания дори в най-силно повлияни от политическата власт университети на Запад. Целта на този екстремен пример бе да демонстрирам, че идеологията, от какъвто и да е вид, и науката са, в най-добрия случай, неподходящи партньори в леглото. Възможно е науката да разкрие неприятни истини, важното е, че те все пак са истини. Всеки опит, добронамерен или злонамерен, да се прикрие истината или да се възпрепятства нейното разкриване, е разрушителен. Прекалено често в нашето свободно общество учените, насочили вниманието си към въпроси с политически разклонения, са били принудени да плащат несправедлива цена. Когато през 1975 година Е. О. Уилсън от Харвард публикува „Социобиология“ — монументален анализ на еволюционните фактори в основата на поведението на животните, като се започне от мравките, негов специален интерес, до хората — той среща силен отпор както в професионалната литература, така и в популярните медии. Публикуваната през 1984 година анти-Уилсънова книга казва всичко пределно ясно: „Не в нашите гени.“ Уилсън е атакуван дори физически, когато протестиращите срещу неговия генетичен детерминизъм, който долавят в трудовете му, хвърлят отгоре му кана с вода по време на един митинг. По подобен начин Робърт Пломин, към чиято работа върху генетиката на човешкия разум ще се обърнем сега, напусна Пенсилвания и се пресели в Англия заради враждебността на Американската академия.

Страстите неизбежно пламват, когато науката заплаши да разбърка или да преначертае по нов начин нашите представи за човешкото общество и за нас самите — нашата идентичност като вид и нашата идентичност като индивиди. Може ли да има по-радикален въпрос от: „Дали това, което съм, се дължи в по-голяма степен от последователността от А-та, Т-та, Г-та и Ц-та, наследени от моите родители, или на опита ми от мига, в който сперматозоидът на баща ми се е слял с яйцеклетката на майка ми преди всички тези години?“ Франсис Галтън, бащата на евгениката, формулира пръв въпроса: „Природа или възпитание?“ И изводите се разпространяват върху не толкова философски, а по-практически области. Всички студенти по математика ли се раждат еднакви, например? Ако отговорът е „не“, би било чиста загуба на пари и време да се правят опити да се наблъскат диференциални уравнения в главите на хора като мен, които просто не са в състояние да поемат подобна информация. В общество, изградено върху егалитаристки идеал, мисълта, че всички хора не се раждат еднакви, е анатема за мнозина. И не само залогът е много висок, а и възникват доста трудни за разрешаване въпроси. Индивидът е продукт както на гените, така и на средата; как можем да отделим двата фактора, за да определим какъв е приносът на всеки един от тях? Ако действахме с лабораторни плъхове, можехме да проведем поредица от лесни опити, свързани с размножаване и отглеждане при конкретни еднакви условия. Но, за щастие, хората не са плъхове и информацията се получава по-трудно. Тази комбинация от важността на дебата и почти пълната невъзможност да бъде задоволително разрешен, го превръща в постоянен и разгорещен спор. Но едно свободно общество не би трябвало да се отдръпва от честните и почтено зададени въпроси. А изключително важно е откритите от нас истини да се използват само по етичен начин.

Поради липсата на факти, на които може да се разчита, дебатът природа или възпитание остава обект на променливите ветрове на социалните промени. В началото на двайсети век, по време на апогея на евгенистичното движение, кралят е природата. Но когато заблудите на евгениката се изясняват и достигат своята кулминация при ужасното й приложение от нацистите и други, възпитанието започва да печели съревнованието. През 1924 година Джон Уотсън (нямам роднинска връзка с него), американският баща на влиятелна школа по психология, наречена „бихейвиоризъм“, обобщава по следния начин своята перспектива в полза на възпитанието:

Дайте ми десет здрави, добре оформени бебета и конкретизирания от мен свят за тяхното отглеждане, и ви гарантирам, че, вземайки наслуки което и да е от тях, за да го обуча, ще го превърна в какъвто тип специалист искам: лекар, адвокат, художник, търговец и дори просяк и крадец, независимо от неговите таланти, наклонности, тенденции, способности, призвание и расата на неговите предци.

Представата за детето като табула раза — бяла плоча, върху която опитът и образованието могат да напишат всякакво бъдеще — приляга много добре на либералните идеи, родени през шейсетте години на XX век. Гените (и произтичащият от тях детерминизъм) се изключват почти напълно. Пренебрегвайки наследствеността, психиатрите проповядват, че менталните болести се причиняват от различните видове стрес от обкръжението — твърдение, което създава безкрайно чувство за вина и параноя сред родителите на засегнатите. „В какво сгрешихме?“ — питат те. Табула раза остава предпочитаната парадигма за политически окопаните защитници на някои все по-неиздържани възгледи за човешкото развитие. За някои от необновяващите се привърженици на твърдата линия в женското движение например, мисълта за биологични — генетични — разлики в познавателните способности между половете, направо не може да бъде изречена: мъжете и жените са еднакво способни да се научат да вършат която и да е работа, точка. Фактът, че мъжете са по-многобройни в дадена сфера, а жените — в друга, се обяснява от тези теоретици напълно като резултат от дивергентно действащ обществен натиск: на мъжката плоча се изписва една съдба, на женската — друга; всичко започва от завиването на момиченцето с розово одеялце, а на момченцето — със синьо.

Днес сме свидетели на отдръпване от крайната позиция в полза на възпитанието, въплъщавана от другия Уотсън. И не е случайно, че отдръпването от бихейвиоризма съвпада с първите погледи, които успяваме да хвърлим върху генетиката в основата на поведението. Както видяхме в Единайсета глава, години наред човешката генетика изостава значително след тази на плодовите мушици и други създания поради липсата на генетични маркери и невъзможността да се правят експерименти с размножаването на хората. Но след въвеждането през 1980 година на основаващите се върху ДНК генетични маркери, анализът на човешките характеристики чрез картирането на свързаните по някакъв начин гени започна да напредва бурно. Естествено усилията са съсредоточени предимно върху най-належащите човешки нужди, зависещи от генетиката: диагностицирането и лечението на наследствените заболявания. Все пак известни усилия се прилагат и за разрешаването на несвързани с медицината въпроси. Робърт Пломин използва този подход, за да проследява гените, влияещи върху коефициента на интелигентност, като се възползва от ежегодното събиране в Айова на свръхумни ученици от цялата страна. Тези изумителни деца със среден коефициент на интелигентност 160, са очевидно най-доброто място за стартиране на търсенето на гени, които биха могли да се отразяват върху коефициента на интелигентност. Пломин сравнява тяхната ДНК с пробите на ДНК от „нормални“ техни връстници със средностатистически коефициент на интелигентност като моя и вашия^[3], и действително открива известна връзка между един генетичен маркер на хромозома 6 и главозамайващия коефициент на интелигентност. Това вече е основателна причина да се предположи, че един или няколко гени в този участък може би по някакъв начин допринасят за коефициента на интелигентност. Разбира се, всеки механизъм, управляващ толкова сложна характеристика, включва много гени.

В Единайсета глава описахме затрудненията при проследяването на полигенни характеристики като сърдечни болести, резултат от множество гени, всеки със свое слабо въздействие и повлияващ се от средата. Поведенческите характеристики обикновено спадат към тази категория. Доколкото знаем засега, наличието на подходящия вариант на хромозома 6 не е гаранция само по себе си за гениалност: несъмнено е необходимо наличието и на определени варианти в гените, които все още не са открити. Дори солидната генетична база обаче може да не ви отведе там, ако бъдете отгледани в среда, в която учението и мисленето не се ценят повече от парите. Но откриването и признаването на молекулярната основа на интелигентността е пробив, който може да поощри само генетичната революция.

Преди да разполагаме с ДНК маркери, основата на генетиката на поведението е изследването на близнаците. Близнаците биват два вида: двузиготни (ДЗ), тоест двата индивида се развиват от две отделни яйцеклетки, всяка оплодена от отделен сперматозоид; и монозиготни (МЗ), когато и двата индивида произхождат от една оплодена яйцеклетка, която в ранния период на развитие, обикновено в осем- или шестнайсетклетъчния стадий, се разделя на две отделни топчици от клетки. ДЗ или двуяйчните близнаци не си приличат повече генетично от които и да било братя и сестри, но МЗ или еднояйчните близнаци са еднакви в генетично отношение. Изненадващото е, че тази фундаментална разлика между двата вида близнаци е разбрана съвсем скоро. Когато през 1876 година за първи път изказва предположението, че близнаците биха могли да бъдат от полза при определяне относителния дял на наследствеността и възпитанието, Франсис Галтън не е запознат с разликата (чиято основа е осъзната само две години преди това) и предполага невярно, че е възможно близнаците с различен пол да произлизат от една оплодена яйцеклетка. От по-нататъшните му публикации обаче става ясно, че той също е променил мнението си по въпроса.

МЗ близнаци се раждат средно от около 4 на всеки 1 000 бременности и, както изглежда, това е резултат от случайност. Раждането на ДЗ близнаци, от друга страна, може да се предава в рода и варира при различните популации: една група в Нигерия държи първенството по раждането на ДЗ близнаци — ДЗ близнаци се раждат при 40 от всеки 1 000 бременности, докато съотношението в Япония е само 3:1 000.

Основата при изучаването на близнаците е, че и двамата близнаци, ако са еднополови, независимо дали са ДЗ или МЗ, се отглеждат по един и същ начин (тоест получават еднакви грижи и възпитание). Да предположим, че ни интересуват прости, поддаващи се на измерване характеристики, като височината. Ако Д31 и Д32 се отглеждат при еднакво хранене, любов и тъй нататък, разликата във височината помежду им ще се припише на някакъв комбиниран ефект от генетични различия и евентуално промъкналите се незабелязано тънки разлики в отглеждането (например Д31 винаги си изпива прясното мляко, а Д32 — никога). Но ако следваме една и съща програма с М31 и М32, фактът, че тези близнаци са идентични в генетично отношение, елиминира фактора на генетичните вариации; разликата във височината трябва да се дължи единствено на тези тънки разлики в обкръжението. Ако всичко е еднакво, МЗ близнаците по-често са с еднаква височина от ДЗ близнаците и степента на вярност на това предположение показва до каква степен генетичните фактори се отразяват върху височината. По същия начин по-голямата степен на еднаквост на коефициента на интелигентност при МЗ, отколкото при ДЗ близнаците отразява влиянието на генетичните вариации върху коефициента на интелигентност.

Този тип анализ е приложим също така и за наследяването на вродените заболявания. Казваме, че близнаците са „съзвучни“, когато имат едно и също заболяване. Увеличаването на съзвучността, когато преместим поглед от ДЗ към МЗ близнаците би подкрепило предположението за силната генетична основа на въпросната болест: така например ДЗ близнаците са 25% съзвучни за диабет II тип (ако единият близнак е заболял от него, вероятността и другият да се разболее е 1:4), докато съзвучието при МЗ близнаците е 95% (ако единият близнак е болен от него, тогава в 19 от 20 случая другият също се разболява). Заключението: диабет II тип има силен генетичен компонент. Но дори в този случай средата очевидно казва своята дума, в противен случай съзвучието при МЗ близнаците щеше да бъде 100%.

Този тип изследвания се критикуват отдавна заради методологията: обикновено родителите се отнасят по по-еднакъв начин към МЗ, отколкото към ДЗ близнаците. Понякога родителите превръщат идентичността им в истински фетиш: често МЗ близнаците дори са обличани еднакво, навик, който някои запазват до зрелостта си. Този критицизъм е основателен, ако по-подчертаната прилика на МЗ близнаците (в сравнение с ДЗ близнаците) се интерпретира като доказателство за влияние на гените, когато би могло да бъде просто отражение на по-еднаквото отглеждане и възпитание на МЗ близнаците. Ето и още едно несъвършенство: как можем да разберем дали дадена двойка еднополови близнаци са МЗ или ДЗ? „Не е трудно — ще отвърнете вие. — Просто ги погледнете.“ Невярно. В малък, но значителен процент от случаите, родителите вземат погрешно своите ДЗ близнаци за МЗ (и в резултат често ги подлагат на свръхеднакво възпитание и отглеждане — еднакви розови роклички с дантели и за двете момиченца например); и обратно — малка част от родителите погрешно вземат своите МЗ близнаци за ДЗ (и обличат едното момиченце в розова рокличка с дантели, а другото — в яркосиня). За щастие, ДНК отпечатъците спасиха изследванията въз основа на близнаците от тази комедия от грешки. Тестът може да определи със сигурност дали двойката действително е такава, за каквато я мислят — ДЗ или МЗ. В такъв случай групите с объркана идентичност служат като съвършен експериментален контрол в анализа: така например, разликата във височината на двойка ДЗ близнаци не може да се отдаде на разликата в отглеждането, ако родителите са ги отглеждали като МЗ.

Може би никоя форма на изследване на близнаци не притежава такава популярност, както анализът на разделени при раждането МЗ близнаци. В такива случаи средата, при която са отгледани, често е изключително различна и тогава подчертаната еднаквост се приписва на това, което е еднакво в близнаците: гените. Могат да се видят репортажи за разделени при раждането еднояйчни близнаци, които, както се оказва, имат дивани, тапицирани в червено кадифе и кучета на име Ърнест. Колкото и поразителни да са тези прилики, не е изключено те да бъдат плод и на случайността. Почти сигурно е, че не съществува ген, кодиращ предпочитанието към тапицерията от червено кадифе или на определени кучешки имена. Ако съставите списък от хиляда атрибута — модел и вид на лека кола, любимо телевизионно предаване и тъй нататък — при всеки двама човека ще откривате някои, които се припокриват, но в пресата за тях именно се пише, обикновено в рубриката „Невероятно, но факт“. И двамата с моя съавтор например, имаме „Волво“ комби и обичаме да пийнем по един-два коктейла, но със сигурност не сме роднини.

Историята на изследванията на близнаците определено е доста неравномерна. Лошата репутация се дължи отчасти на споровете около сър Сирил Бърт, изтъкнатия английски психолог, направил много за въвеждане използването на близнаците за изследване генетиката на коефициента на интелигентност. След смъртта му през 1971 година направеният детайлен оглед на неговата работа навежда на мисълта, че част от нея е подправена; според някои сър Сирил нямал нищо против да измисли някой и друг близнак, ако бройката не е достатъчно голяма. Истината на обвиненията все още се оспорва, но едно не може да се отрече: този епизод хвърля сянка на подозрение не само върху изследванията на близнаци, но и на всички опити да се разбере генетичната основа на интелигентността. Съчетанието от случая Бърт и прекалено силната политическа чувствителност към темата задуши изследванията, като пресече притока на финансиране. А щом няма пари, няма и изследвания. Том Бушар от Университета на Минесота — изтъкнат учен, чието мащабно изследване от 1990 година на отгледани отделно близнаци среща такива трудности при финансирането — е принуден да отиде да проси от една дясна организация, поддържаща поведенческата генетика като част от съмнителната си политика. Едно от първите светила на основания през 1937 година „Пайъниър фънд“ е Хари Лафлин, пилешкият генетик, когото срещнахме в Първа глава и който насочва вниманието си към хората и влиза в авангардните редици на американския научен расизъм. Уставът на фондацията е „подобряване на расовото състояние, особено на народа на Съединените щати“. Добронамерените изследователи като Бушар очевидно трябва да избират между търсенето на подобни опетнени спонсори или оставянето на целия им труд да загине и това е убедително обвинение срещу държавните агенции, финансиращи научните изследвания. Парите на данъкоплатците се разпределят по-скоро въз основа на политически, отколкото на научни заслуги.

Минесотското изследване на близнаците на Бушар разкрива, че цяла армия личностни характеристики, измервани с помощта на стандартизирани психологически тестове, се повлияват в голяма степен от гените. Всъщност, повече от 50% от разнообразието, наблюдавано при редица характеристики, например тенденцията към религиозност, се причиняват в типичния случай от съответните варианти на гените. Бушар стига до заключението, че възпитанието влияе изненадващо малко върху оформянето на личността: „Въз основа на многобройните изследвания на личността и темперамента, на професионалните и удовлетворяваните през свободното време интереси и социалното поведение стигаме до извода, че отгледаните отделно МЗ близнаци са също толкова еднакви, както и отгледаните заедно МЗ близнаци.“ С други думи, когато става дума за измеримите компоненти на личността, природата явно надделява над възпитанието. Подобна липса на влияние на възпитанието върху личността поразява дори самия Бушар. Отглеждането влияе съвсем слабо, но фактите все пак свидетелстват за значителното влияние на средата: отгледаните отделно МЗ близнаци си приличат толкова, колкото и отгледаните заедно, но все пак и в двата случая съществуват разлики между членовете на всяка една двойка. Възможно ли е някакъв аспект да отличава средата от отглеждането? Едно от предположенията е, че може би разнообразието при вътреутробното развитие също е от значение; дори дребните разлики в този ранен етап от развитието, когато се оформя главният мозък, може би оказва силно влияние върху това, в което се превръща човек. Дори МЗ близнаците може да се окажат в съвсем различна маточна среда в резултат на капризите на имплантирането — настаняването на зародиша в стената на матката — и състоянието на плацентата. Популярното схващане, че всички МЗ близнаци имат обща плацента (и, следователно, живеят в подобна маточна среда), е погрешно: 25% от МЗ двойките имат отделни плаценти. Изследванията показват, че такива двойки се различават повече една от друга от МЗ близнаците с обща плацента. Една от главните насоки на всички изследвания на близнаци е генетиката на интелигентността. До каква степен състоянието на ума ни се определя от нашите гени? Всекидневният опит показва, че и тук вариациите са значителни. Докато преподавах в Харвард, се запознах отблизо със следния познат модел: във всяка популация има неколцина, които действително не са особено умни, неколцина, които са смущаващо умни и огромно мнозинство, намиращо се някъде по средата. Фактът, че събитията се развиваха в Харвард, където популацията е селекционирана предварително в полза на интелигентността, не променя това положение: същите пропорции са в сила, независимо от групата. Тази крива на разпределението може да обрисува буквално всяка варираща характеристика на хората: повечето са със среден ръст, но малка част са супервисоки и друга малка част — суперниски. Но когато се използва за описване на вариантите в интелигентността, въпросната крива придобива едно допълнително свойство: способността да предизвиква буря от възражения. Причината е, че в страната на еднаквите възможности, където всеки е свободен да напредне дотам, докъдето го отведе умът, интелигентността е характеристика, дълбоко свързана със социоикономически фактори: въз основа на нея може да се предскаже как ще се справи човек в живота. И така, в този случай в дебата „природата или възпитанието“ се намесват благородните аспирации на нашето общество, основаващо се на заслугите. Но, като се има предвид колко тясно и сложно са преплетени тези два фактора, как бихме могли да преценим достоверно ролята на всеки един от тях? Умните родители не само предават умни гени, а и обикновено отглеждат децата си така, че да стимулират интелектуалния им растеж, и това смесва ефекта на гените и средата. Ето защо внимателно провежданите изследвания на близнаци са толкова безценни: те ни позволяват да анализираме съставните елементи на интелигентността.

Изследването на Бушар, както и по-рано проведените установяват, че 70% от вариантите в коефициента на интелигентност се дължат на съответните генни вариации: силен довод за първенството на природата над възпитанието. Но нима това означава, че интелектуалната ни съдба действително се предопределя в по-голяма степен от нашите гени, че възпитанието (и дори свободната ни воля) не влияят особено върху това, което сме? Както и за всяко друго нещо, чудесно е да бъдеш благословен с благосклонни гени, но възпитанието може да направи много за класата на всеки един, поне в широката средна част на кривата на интелекта, където вариациите в обществените условия са основно обусловени.

Да вземем случая с групата бураку в Япония. Това са наследниците на японците, които, според феодалния обичай, някога са били обречени да извършват „нечистата“ работа на обществото, като убиването на животни. Въпреки модернизирането на японското общество, бураку остават бедни и изолирани от останалите аутсайдери, и средният им коефициент на интелигентност е с 10–15 точки по-нисък от този на японската нация като цяло. Те по-низши ли са в генетично отношение или коефициентът им на интелигентност просто отразява по-ниския им статус в Япония? Изглежда е второто: при имигриралите в Съединените щати бураку, където те не могат да бъдат различени от останалите японци, се наблюдава постепенно покачване на коефициента на интелигентност и петнайсетте точки разлика, характерна за останалите представители на тази група, живеещи все още в родината си, изчезва. Очевидно образованието също оказва своята роля.

През 1994 година Чарлз Мъри и Ричард Хърнстейн публикуват „Кривата“, където твърдят, че въпреки неоспоримото влияние на образованието, разминаването в средните величини на коефициента на интелигентност при различните раси може би все пак се дължи на гените. Това твърдение предизвиква бурни спорове. Мъри и Хърнстейн са наясно, че комбинираните наблюдения на генетичната основа на коефициента на интелигентност и на разликите на средния коефициент на интелигентност между отделните групи не водят директно към заключението, че гените са отговорни за различията между групите. Представете си, че посявате семена на конкретен вид растение, при което височината варира генетично. Посейте част от семената във висококачествена почва, а друга — в бедна почва: и на двете места ще видим вариране на височината; едни от растенията са по-високи от другите в резултат на генетичните вариации, както може да се очаква. Но също така виждаме, че средната височина на растенията върху бедната почва е по-малка от средната височина на растенията в богатата почва. Средата, под формата на качество на почвата, се е отразила на растенията. Генетичното наследство е определящият фактор, обуславящ разликите във височината между растенията на единия вид почва, тъй като всички останали фактори са еднакви, но няма нищо общо с разликите във височината между растенията, засадени на двете почви.

Отнася ли се същият довод за американците с африкански произход, които изостават зад другите в коефициента си на интелигентност? Тъй като бедността е по-голяма сред афроамериканците и голяма част от хората са принудени да разчитат единствено на относително „бедната образователна почва“ на кварталните училища, средата несъмнено допринася за недостатъчно доброто им представяне на тестовете за определяне коефициента на интелигентност. Според Мъри и Хърнстейн обаче, несъответствието е толкова голямо, че не може да се обясни единствено със средата. По същия начин единствено свързаните със средата фактори не обясняват защо средният коефициент на интелигентност на азиатците е по-висок, отколкото на другите расови групи. Признавам, че идеята за поддаващи се на измерване вариации в средната интелигентност на отделните етнически групи, не ми допада особено. Но макар „Кривата“ да остава спорна, не трябва да позволяваме на политическите притеснения да ни възпрепятстват да се вгледаме открито в тях.

Може би не съществува по-убедително доказателство за ролята на средата за човешката интелигентност от ефекта на Флин, световния феномен на общата тенденция за увеличаване на коефициента на интелигентност, наречен на името на новозеландския психолог, който го е описал. От началото на XX век в Съединените щати, Великобритания и други индустриализирани страни, където се разполага с надеждна информация по въпроса, коефициентът на интелигентност се увеличава с 9–20 точки с всяко следващо поколение. С познанието си за еволюционните процеси, можем да бъдем сигурни в едно: това не е резултат от генетични промени на глобалното население. Не, тези промени се дължат на по-добрите стандарти както в областта на образованието, така и на здравето и храненето. Несъмнено своята роля имат и други, все още неустановени фактори, но ефектът на Флин доказва убедително, че дори характеристика, чието разнообразие се определя в по-голяма степен от разликите в гените, в крайна сметка може да се манипулира в значителна степен. Ние не сме марионетки, чиито конци се дърпат единствено от гените.

Откритието, че в поведението ни присъства солиден генетичен компонент, не трябва да ни изненадва; много по-изненадващо би било обратното. Ние сме продукт на еволюцията: естественият подбор несъмнено е въздействал силно върху нашите предци, отдавайки предпочитанията си на необходимите за нашето оцеляване характеристики. Човешката длан с противопоставянето на палеца на останалите пръсти, е продукт на естествения подбор. Някога обаче, трябва да са съществували различни форми длани, но естественият подбор е предпочел съществуващия днес вариант, като е стимулирал разпространението на лежащите в основата му гени; така еволюцията е подсигурила всеки представител на нашия вид да бъде надарен с това изключително важно предимство.

Поведението също е било изключително важно за оцеляването на човека и, следователно, се управлява строго от естествения подбор. Предполага се, че ентусиазмът, който предизвикват в нас сладките и мазните храни, се е развил по този начин. За нашите предци задоволяването на хранителните нужди е бил вечно висящ над главите им проблем; оттам идва предразположението да се възползваме изцяло от високоенергийните храни, които тогава са били истинско богатство. Естественият подбор е предпочитал вариантите, осигуряващи предпочитането на сладки храни, защото притежаващите го хора имали по-голям шанс за оцеляване. Днес същите тези гени са изпитание за всеки, който се старае да запази оптималното си телесно тегло в тези части на света, където храната е в изобилие: адаптивната в нашите предци характеристика сега е вредна.

Нашият вид е поразително социален; следователно е логично естественият подбор да е оказвал предпочитание на генетичните адаптации, улесняващи взаимодействието между хората. Мимиките са еволюирали като средство за сигнализиране на вътрешното състояние на даден индивид пред другите членове на групата; предполага се също така, че селекцията се е спряла на психологическите адаптации, позволяващи на човека да отгатне намеренията на другите. Обществените групи стават жертва на паразитизма; винаги има хора, които търсят начин да се възползват от членството си в дадената група, без да допринасят за общото благо. Умението да се разпознават подобни „пиявици“ е жизненоважно за успеха на сътрудничеството. И макар вече да не се събираме на групички около огъня, за да изпечем общата вечеря, може би дължим дарбата си да усещаме настроението и мотивациите на другите на ранния етап в нашето развитие като социален вид.

От публикуването през 1975 година на „Социобиология“ на Е. О. Уилсън, еволюционният подход при проумяването на човешкото поведение също еволюира и води до зараждането на модерната дисциплина еволюционна психология. Изследванията в тази област са насочени към откриването на общи знаменатели на нашето поведение — човешката природа, притежаваните от всички ни характеристики, независимо дали живеем в Нова Гвинея или в Париж — и стремежът всяка характеристика да бъде разбрана във връзка с някогашно адаптивно предимство, което ни е предадено. Някои от тези връзки са лесни и не подлежат на оспорване: например рефлексът на новородените да стискат достатъчно силно, за да са в състояние да увиснат само на ръце и крака, вероятно идва от времето, когато от умението на бебето да се държи за косматата си майка е зависело неговото оцеляване.

Викторианска илюстрация на бебе, правещо това, което му се отдава естествено.

Еволюционната психология обаче не ограничава интереса си само до подобни светски особености. Дали сравнително слабото представяне на жените в света на математиката в световен мащаб е универсален културен факт или постепенно еволюцията е оформила женския и мъжкия мозък за различни цели? Можем ли да разберем само в духа на дарвиновото учение тенденцията на по-възрастните мъже да се женят за по-млади жени? Тъй като е по-вероятно младежът под двайсетгодишна възраст да създаде повече деца от трийсет и петгодишния човек, възможно ли е тези мъже да се поддават на властта на повика на еволюцията, който ги подтиква да увеличат максимално броя на децата си? А дали по-младите жени се стремят към богати по-възрастни мъже, защото естественият подбор в миналото е действал в полза на подобно предпочитание: силния мъжкар с много ресурси? Засега отговорите на тези въпроси почиват предимно на предположения. Уверен съм обаче, че успоредно с откриването на повече гени, лежащи в основата на поведението, еволюционната психология ще се премести от сегашното си положение в краищата на антропологията към самото й сърце.

Културното чудо, което представлява Homo sapiens. Две контрастиращи представи за шик: петдесетте години на XX век в Париж и жител на Папуа и Нова Гвинея. Еволюционната психология търси общите знаменатели, лежащи в основата на наблюдаваната значителна дивергенция.

Засега властта на гените да засягат поведението е по-очевидна при други видове, чиято природа сме в състояние да манипулираме с помощта на генетични трикове. Един от най-старите и ефикасни трикове е изкуственият подбор, който фермерите използват отдавна, за да подобряват млеконадоя на кравите или качеството на вълната на овцете. Но употребата му не се ограничава до постигането на ценни селскостопански качества като тези. Кучето произлиза от вълка, вероятно от тези екземпляри, които са се навъртали покрай хората да търсят остатъци от храна. Смята се, че за първи път са получили прозвището „най-добрият приятел на човека“ преди около 10 000 години, което съвпада със зараждането на земеделието. Създаденото за краткото време оттогава анатомично и поведенческо разнообразие сред кучетата действително заслужава внимание. Кучешките изложби са доказателство за силата на гените, като всяка порода е всъщност генетичен изолат — замръзнал кадър във впечатляващия филм на генетичното разнообразие на кучетата. Разбира се, най-поразителни и забавни са морфологичните разлики: пухкавата топка, наречена „пекинез“; огромния космат английски мастиф, който понякога тежи повече от 130 кг; издължения дакел; булдога със сплесната муцуна. Но според мен най-впечатляващи са различията в поведението им.

Разбира се, не всички кучета от дадена порода се държат еднакво (или изглеждат еднакво), но в типичния случай представителите на една и съща порода имат повече общи характеристики от екземплярите от други породи. Лабрадорът е любящ и отстъпчив; хрътката е нервак; колито подбира всичко, което му се изпречи на пътя, ако няма възможност да го направи със стадо овце; питбулът, както ни припомнят от време на време новините, е кучешкото въплъщение на агресията. Вгледайте се в стойката на пойнтера и ще се убедите, че това не е „глупав кучешки номер“, на който учат всеки домашен любимец, а „вградена“ част от генетиката на съответната порода. Въпреки разнообразието, всички съвременни кучета са членове на един вид, което означава, че по принцип дори най-неподходящата на външен вид двойка може да създаде поколение.

Базата на поведението в повечето случаи е полигенична, тоест, влияе се от много гени, но някои от извършените прости манипулации на мишки разкриха, че дори само един ген може да въздейства значително върху поведението. През 1999 година неврологът от Принстън Джо Циен използва сложни техники за рекомбиниране на ДНК, за да създаде „умна мишка“ с допълнителни копия на ген, произвеждащ белтък, който действа като рецептор на химически сигнали в нервната система. Трансгенният гризач на Циен се справя по-добре от нормалната мишка с поредица от тестове за определяне възможностите за учене и запаметяване; така например тя се оправя по-успешно в лабиринти и запомня информацията. Циен нарича породата „Дуги“ на преждевременно развития лекар от телевизионното предаване „Дуги Хаузър“. През 2002 година Катрин Дълък от Харвард открива, че като отстрани даден ген от мишка, може да повлияе върху обработката на химическата информация, съдържаща се във феромоните — миризмите, които мишката използва при своето общуване. Типично за мъжките мишки е, че атакуват другите мъжки мишки и опитват да се чифтосат с женските, но обработените от Дълък мишки не могат да правят разлика между мъжки и женски екземпляри и опитват да се чифтосат с всеки представител на своя вид, когото срещнат. Грижата за малките също се повлиява от полово специфичната манипулация на един ген. Женските се грижат инстинктивно за своите новородени, но Дженифър Браун и Майк Гринбърг от Харвардското медицинско училище намират начин да пресекат това вродено чувство, като блокират действието на гена, наречен fos-B. Иначе напълно нормалната, но променена по този начин мишка, просто не обръща внимание на своите малки.

Ето какво отражение може да даде само един ген. Горе е показана нормална майка — мишка, която е извънредно внимателна към своите малки. Майката на долната снимка, при която липсва функциониращ fos-B ген, пренебрегва новородените си.

Гризачите ни позволиха да хвърлим поглед дори върху механичната основа на това, което наричаме „любов“ (при гризачите то е получило не така романтичното название „образуване на двойки“).

Полевките са разпространени в цяла Северна Америка. Макар да си приличат доста, различните породи имат извънредно различен подход към живота. Полевката е моногамна, което означава, че двойките се свързват за цял живот, но близката й роднина, обитаваща планинските райони, действа безразборно в това отношение: мъжкият се чифтосва и продължава нататък и женската обикновено ражда всеки път от различен мъжкар. Какви разлики биха могли да лежат в основата на тези толкова различни сексуални стратегии? Хормоните дават първата половина на отговора. При всички бозайници окситоцинът присъства в много аспекти на майчинството: стимулира контракциите при раждането и производството на мляко за новороденото; също така играе роля за създаването на любяща връзка между майката и нейното малко. Възможно ли е същият хормон да поражда и друг тип връзка, например между двойката полевки? Действително го прави, заедно с друг хормон, типичен за бозайниците, вазопресин, известен най-вече във връзка с контрола, който оказва върху производството на урина. Но защо тогава планинският му братовчед, който също произвежда и двата хормона, реагира така различно? Оказва се, че ключът е в хормоналните рецептори — молекулите, които се свързват с циркулиращите хормони и предизвикват реакцията на клетката към сигнала на хормона.

Неотдавна образуваната двойка полевки размишлява над ДНК последователността на гена, който ги прави толкова милички.

Том Инзъл, психиатър в Университета „Емъри“, се фокусира върху рецептора на вазопресина и открива разлика между различните видове полевки, не в самия рецепторен ген, а в съседен участък на ДНК, който определя кога и къде се включва генът. В резултат разпределението на рецепторите на вазопресина в главния мозък е доста различно при двата споменати вида полевки. Но дали само тази разлика в регулацията на гена обяснява защо единият вид е така любящ, а другият — въплъщение на Дон Жуан, ако се изразим според човешките разбирания? Очевидно да. Инзъл и колегата му Лари Йънг вкарват гена на вазопресина на полевката, заедно със съседния му регулаторен участък, в обикновена лабораторна мишка (която обикновено е безразборна в сексуалния си живот, като планинския братовчед на полевката). Макар трансгенните мишки да не се превръщат веднага в романтични влюбени, Инзъл и Йънг наблюдават подчертана промяна в поведението им. Вместо по типичния миши начин да офейка най-безцеремонно веднага след чифтосването, трансгенният мъжкар проявява грижовно внимание към женската; накратко, добавянето на гена, макар да не гарантира вечна любов, все пак облагородява мишока.

Не трябва да забравяме, че функциите на човешкия мозък са на милиони мили от мишия мозък. Нито един гризач — обитател на полските или на планинските райони — все още не е създал произведение на изкуството. Същевременно нека не забравяме най-отрезвяващия урок от Проекта за изучаване на човешкия геном: нашият и мишият геном са изумително подобни. Основният генетичен софтуер, управляващ хората и мишките, не се е променил особено през последните 75 000 000 години от еволюцията, откакто родословните ни дървета са се разделили.

Неспособни да активират или да подсилят конкретни гени, както правят мишите генетици, човешките генетици трябва да разчитат на тъй наречените „природни“ или „естествени“ експерименти — спонтанни генетични промени, засягащи мозъчните функции. Много от най-добре описаните генетични болести засягат умствените способности. Синдромът на Даун, причинен от наличието на допълнително копие на хромозома 21, води до намаляване на коефициента на интелигентност и — в много случаи — до обезоръжаващо слънчев характер. Хората със синдром на Уилямс, причинен от загубата на малка част от хромозома 7, също имат нисък коефициент на интелигентност, но често са свръхестествено надарени музиканти.

Това обаче са примерите, когато менталните аспекти на дадено заболяване са вторичен продукт на дисфункция на цяла система. Затова ни дават сравнително малко информация за поведенческата генетика. То напомня донякъде откритието, че компютърът ти не работи при прекъсване на захранването. Сега вече ще знаеш, че той се нуждае от електричество, но не си научил почти нищо за спецификата на компютърната функция. За да разберем генетиката на поведението, трябва да насочим поглед към болестите, които засягат директно ума.

Сред менталните болести, привлекли вниманието на учените, занимаващи се с картирането на гените, две от най-ужасните са двуполюсната (или маниакалнодепресивна) болест (ДПБ) и шизофренията. И двете имат силни генетични компоненти (съзвучността при еднояйчните близнаци е 80% за ДПБ и почти 50% за шизофренията), и двете вземат тежък данък от умственото здраве по цял свят. Един на всеки сто човека е шизофреник; приблизително същата е цифрата за ДПБ.

Както видяхме, картирането на полигенните признаци е трудно, защото всеки отделен ген има слабо влияние, а признакът като цяло често се влияе силно от средата, какъвто е случаят и с двете болести. Всички тези трудности създадоха лош навик сред изследователите: те проявяват тенденция към публикуване само на положителните резултати и пропускат да отбележат елиминираните възможности. Проблемът се допълва от противоположното явление: разбираемият, но в крайна сметка пречещ на продуктивността импулс да се публикува всичко, проявяващо някаква корелация с проблема, който, след безброй други генетични маркери, се оказва задънена улица. В идеалния случай, забелязването на някаква връзка би трябвало да бъде само началото на по-задълбочения анализ, за да се отделят значимите резултати от статистическите съвпадения — все пак, ако опитаме достатъчно маркери, нормално е да очакваме от време на време да виждаме, дори при липса на генетична връзка, корелация, дължаща се единствено на случайността. Прекалено често натискът да се получат някакви резултати води до преждевременно обявяване, което после трябва да бъде оттеглено, защото други групи не успяват да възпроизведат изследването.

Съществуват и други пречки в търсенето на гени, когато става дума за умствени заболявания. Диагнозата, въпреки опитите на медицинските учебници да я стандартизират, често е по-скоро изкуство, отколкото наука. Случаите може и да се идентифицират въз основа на двусмислени симптоми и част от представителите на дадено родословно дърво да бъде неправилно диагностицирана; тези фалшиви положителни резултати причиняват истински опустошения при картиращия анализ. Друго усложнение е, че болестите се дефинират и диагностицират въз основа на симптомите, но често редица генетични причини водят до подобни симптоми. Така гените, лежащи в основата на шизофренията, може да бъдат различни при различните случаи. Дори привидно ясните разлики между синдромите могат да се окажат смесени, когато бъдат разгледани под микроскопа на генетиката. От 1957 година знаем, че ДПБ и еднополярната болест (състояние, характеризиращо се само с депресия) са генетично различни заболявания, но съществува объркващо генетично припокриване при двете: еднополюсната депресия е много по-разпространена сред роднините на пациенти с ДПБ, отколкото сред населението като цяло.

Отчасти и поради тези причини, генетичните виновници за менталните болести засега се установяват особено трудно. Наскоро завършено изследване чрез анализ на генните карти разкрива, че цели дванайсет хромозоми, или половината от общия брой, съдържат гени, допринасящи за шизофренията. Подобен е случаят с ДПБ, в която са замесени гени от десет хромозоми. Според едно интересно откритие излиза, че има известно припокриване между генните участъци, идентифицирани при различните изследвания на двете болести. В такъв случай може би съществуват гени, отговорни за цялостната организация и строеж на главния мозък. И не е изключено именно неправилното функциониране на тези гени да е причина за епизодите, свързани с делюзии или халюцинации, характерни както за ДПБ, така и за шизофренията. Историята на изследванията в тази област е пълна с големи и в крайна сметка — неоправдали се надежди. Едно изследване установява наличие на силна взаимовръзка в родословното дърво, следващото обаче не успява да обобщи и потвърди тези резултати като характерни и за други популации. Такъв е случаят и през 1987 година, с получилото голяма популярност изследване на амишите: установената обещаваща връзка с хромозома 11 не се потвърждава при следващите изследвания. Станфордските генетици Нийл Риш и Дейвид Ботщейн обобщават умело тези разочарования:

В никоя друга област [картирането на болестотворните гени] не е толкова трудно и обезкуражаващо, както в областта на психиатричната генетика. Маниакалната депресия (двуполюсна болест) е типично доказателство за това твърдение. Може да се каже, че историята на изследванията в търсене на генетичната връзка на въпросното заболяване, се конкурира единствено със самата болест. Еуфорията от откриването на определена връзка много бързо се полива със студен душ заради липсата на репликация [при други популации] и това се превърна в задължителна схема, правеща особено бурно съществуването на много психиатрични генетици и на заинтересуваните от резултатите им наблюдатели.

Без да отричам тези затруднения, аз съм окрилен от надеждата, че тъй като сме тръгнали по правилния път — на генетичния анализ, скоро ще се откопчим от лапите на дразнещата игра на „тука има, тука няма“. Ключът е в две нововъведения. Първо, свързаният с гена-кандидат подход при търсене на гените. Вече разполагаме с пълната последователност на човешкия геном и зачатъчно разбиране за функционирането на много гени и можем да стесним обхвата на търсенията си както никога досега и да се съсредоточим върху гените, чиито функции са свързани с въпросното заболяване. В случая с ДПБ например, болест, очевидно свързана с грешка в механизма, чрез който главният мозък регулира концентрацията на определени химически невротрансмитери като серотонин и допамин, бихме могли да насочим вниманието си към произвеждащите невротрансмитерите гени или техните рецептори. След като изберем нашия ген-кандидат, ние просто сравняваме неговата последователност при засегнати и незасегнати от болестта хора, за да определим дали даден вариант може да има връзка с нея. През 2002 година екипът на Ерик Ландър от Института „Уайтхед“ в Масачузетския технологичен институт изследва седемдесет и шест гени-кандидати за ДПБ. Само един, генът, кодиращ специфичния за главния мозък фактор на растежа на нервите, неврохимикал, тестван като възможно лечение за болестта на Лу Гериг (вижте Пета глава), се оказва свързан с ДПБ. Но дори само един, наистина свързан със заболяването ген, може да бъде безкрайно ценен. Въпросният ген се намира на хромозома 11, очевидно доказващ правотата на изследването на амишите, което петнайсет години преди това посочва същия участък на хромозомата във връзка с ДПБ.

Технологичните усъвършенствания лежат в основата на другата причина за моя оптимизъм, свързан с улавянето на „гените-бегълци“. За да доловим недоловимия ефект от даден ген, ние се нуждаем от свръхчувствителен статистически анализ, за който пък е необходима огромна база данни. Едва бързото секвенциониране с голям обем и технологиите за генетично отпечатване ни дадоха възможност да събираме подходяща информация за огромен брой маркери от огромен брой хора. Не е изненадващо, че подобен генетичен анализ с индустриални размери е неосъществим за повечето академични лаборатории, затова биотехнологичните компании, финансирани от фармацевтичната индустрия, играят все по-голяма роля в тази област. През 2002 година две такива компании, Genset във Франция и deCODE в Исландия, идентифицираха отделни гени, свързани с шизофренията. Тези открития са голяма стъпка напред: сега, когато вече имаме работа със самите гени, а не просто с картирането на даден ефект върху определен участък на хромозомата, можем да изучаваме функцията на гена, за да научим нещо повече за биохимическата база на болестта. Интересното е, че и двата гена са свързани с регулирането на функциите на един и същ невротрансмитер — глутамат.

Уверен съм, че благодарение на новите подходи — гените-кандидати и свръхмощното генно картиране — скоро ще разкрием основните гени-причинители на ДПБ и шизофренията. Надявам се това да доведе до по-успешното им лечение и до по-добро разбиране на начина, по който гените управляват действието на главния ни мозък.

За характеристиките, за чиято неврохимическа основа обаче нямаме представа, тази главозамайваща смяна на еуфорични очаквания и разбити надежди най-вероятно ще продължи. Често точно такъв е случаят при изследването на непатологичното поведение. Анализът на Дийн Хеймър от 1993 година на мъжката хомосексуалност е един от тях. Настъпва голямо вълнение, когато той открива определен участък от X хромозомата, който като че ли има връзка с хомосексуалността. Ако се докаже, че това е също толкова резултат на гените, както цветът на кожата например, тогава законодателството срещу дискриминацията заради цвета на кожата ще бъде актуално и за хомосексуалността. Откритието на Хеймър обаче не издържа проверката на времето. Въпреки това подозирам, че след като разработим статистически по-мощни средства за анализ (и се научим да разпознаваме и да се абстрахираме от по-неубедителните корелации), в крайна сметка наистина ще открием генетични фактори, предразполагащи хората към съответната сексуална ориентация. Но това не би трябвало да се приема като определяща характеристика; средата никога не трябва да се изключва, а предразположението не е нещо фатално неизбежно. Бялата ми кожа може да ме прави по-податлив към рак на кожата, но, при липса на ултравиолетови лъчи в средата, гените ми не са нищо повече от потенциална възможност.

Другото важно откритие на Хеймър изглежда по-убедително. Той насочва поглед към генната база на нуждата от новости, едно от петте ключови „измерения на личността“, идентифицирани от психолозите. Свивате ли се страхливо в някой ъгъл, когато рутинен елемент от ежедневието ви бъде нарушен? Или пък правите всичко възможно, за да избегнете създаването на „коловози“, подлагайки се на непрекъснато променящ се калейдоскоп от нови приключения? Това, разбира се, са двете крайности. Доказателството на Хеймър сочи към важен ефект от вариацията на ген, лежащ в основата на рецептора на сигналната молекула на главния мозък — допамин. Някои от опитите за репликиране на този резултат се провалят, но други го доразвиват, като откриват, че същият ген е замесен в конкретни типове търсене на новости като злоупотребата с наркотици.

Сприхавостта също се разглежда през лупата на генетиката. Някои са по-избухливи от други. Това е факт. А склонността към насилие може да се управлява от един-единствен ген, който си взаимодейства с фактори от околната среда. Това, разбира се, не означава, че всички носим „ген на насилието“ (макар да е твърде вероятно, че най-избухливите индивиди имат Y хромозома), но сме идентифицирали поне една проста генетична промяна, която може да доведе до пристъпи на насилие. През 1978 година доктор Ханс Брунър, клиничен генетик от Университетската болница в Наймеген, Холандия, научава за семейство, чиито мъже проявяват тенденция към умствено изоставане и епизодична агресивност. Трийсет години по-рано, опитвайки да документира това „проклятие“, един роднина съставя обширно досие на семейните злочестини. Брунър осъвременява изследването. Той открива осем мъже в рода, които, макар и родени в различни семейства, проявяват подобен модел на буйство. Единият изнасилва сестра си, а след това наръгва с нож един от пазачите в затвора. Другият блъска своя шеф с автомобила си, защото го смъмрил заради мързела. Двама от останалите предизвикват пожари.

Фактът, че са засегнати само мъже говори за връзка с пола. Моделът на наследяването най-вероятно е бил свързан с ген на X хромозомата и е бил рецесивен. Това означава, че в типичния случай не се проявява при жените, при които другото (нормално) копие на X хромозомата им маскира ефекта от увредената X хромозома. Но тъй като мъжете имат само една X хромозома, рецесивният вариант се изразява автоматично. Като сравнява ДНК на засегнати и незасегнати членове на рода, Брунър и неговият екип картират гена на дългия край на X хромозомата. В сътрудничество с Ксандра Брейкфилд от Масачузетската болница той открива, че и осмината склонни към насилие мъже имат мутирало — и нефункциониращо — копие на гена, кодиращ моноамино оксидазата. Този протеин, който е открит в главния мозък, регулира нивото на клас невротрансмитери, наречени „моноамини“, сред които са адреналинът и серотонинът.

Историята за моноамино оксидазата не приключва с осмината склонни към насилие холандци. Тя хвърля светлина върху взаимодействието между гените и средата, сложния дует между природата и възпитанието, който определя цялостното ни поведение. През 2002 година Авшалом Кеспай и други от Лондонския институт по психиатрия проучват защо някои от момчетата, отгледани в семейства, където са ги малтретирали, израстват нормални, а при други в крайна сметка надделява антисоциалното поведение (в смисъл, че имат проблеми с поведението, а не в смисъл, че предпочитат компанията на Интернет страниците пред човешката компания или си падат по особения „спорт“, изразяващ се в усамотяването с нещо за хапване в някое изолирано кътче на партито). Изследването разкрива генетичния предвестник на потенциала за подобно развитие: наличието или липсата на мутация в съседния на гена на моноамино оксидазата участък — превключвателя, регулиращ количеството на произвеждания ензим. Момчетата с високо ниво на ензима, към които са се отнасяли зле, е по-малко вероятно да станат антисоциални личности от израсналите при подобни условия момчета с ниско ниво на ензима. Във втория случай гените и средата се съюзяват, за да ги предразположат към подобно развитие на нещата. Вероятността момичетата да бъдат засегнати е по-малка, защото генът е разположен в X хромозомата и в такъв случай те трябва да наследят две копия от причиняващата ниско ниво на ензима версия. Момичетата с две такива копия обаче проявяват същите антисоциални тенденции като засегнатите момчета. Но както вече стана дума, причинно-следствената връзка между мутацията и антисоциалната проява съвсем не е 100% нито при момчетата, нито при момичетата: дори в детството да са били малтретирани и да имат ниско ниво на моноамино оксидазата, не е задължително да се отдадат на престъпна кариера.

Сред най-изненадващите открития на моногенното (на един-единствен ген) отражение върху сложна форма на поведение е тъй нареченият от пресата „граматичен ген“. Както стана дума в контекста на човешката еволюция (Девета глава), откритите през 2001 година от Тони Монако в Оксфорд мутации в гена FOXP2 увреждат способността за използване на езика. Засегнатите от тях хора имат затруднения не само с артикулацията, но са възпрепятствани при усвояването и изявата на най-семплите граматически способности, които не представляват проблем за средностатистическото четиригодишно дете. Да си припомним: FOXP2 кодира един от факторите на транскрипцията — генетичен превключвател — който очевидно играе извънредно голяма роля за развитието на главния мозък. Вместо просто да влияе директно върху поведението (какъвто е случаят с моноамино оксидазата), FOXP2 се отразява на поведението, като оформя самия орган, който стои в неговата основа. Вярвам, че FOXP2 ще се окаже модел за предстоящи важни открития; ако съм прав, много от най-важните гени, управляващи поведението ни, ще се окажат замесени в изграждането на най-невероятния от всички органи, тази все още непроницаема за науката материя — човешкия мозък. Тези гени ни влияят с начина, по който изграждат изключителния хардуер, участващ във всяко наше действие.

Все още сме в началото на опитите да разберем генетичната основа на нашето поведение, както общото помежду ни — човешката природа, така и онова, което ни отделя, което отличава един човек от друг. Тази област обаче напредва бързо; убеден съм, че написаното от мен вече ще бъде остаряло при излизането на тази книга. Бъдещето ни обещава подробна генетична дисекция на личността, и е трудно да си представим, че откритията няма да накланят везните във все по-голяма степен към природата в стария дебат природа или възпитание; тази мисъл е плашеща за някои, но само ако упорстваме да бъдем пленници на статичната, в крайна сметка безсмислена дихотомия^[4]. Става въпрос просто да разберем природата, над която възпитанието въздейства непрестанно, и нещата, които ние, като общество и като индивиди трябва да правим, ако искаме да подпомогнем по възможно най-добрия начин този процес. Нека не позволяваме мимолетните политически съображения да влияят върху развитието на науката. Да, възможно е да открием истини, които ни карат да се чувстваме неловко на светлината на настоящите обстоятелства, но политиците трябва да се обърнат именно към тях, а не към истините на природата. Както са разбирали много добре ирландските деца, посещаващи нелегалните училища, знанието, по колкото и странен начин да е придобито, е винаги за предпочитане пред невежеството.

Бележки

[1] През 1801 година Жан-Батист Ламарк публикува за първи път своята теория за наследяването на придобити характеристики и погрешно излага идеята, че придобитите през живота на отделния индивид особености могат да се предадат на неговите наследници. Макар идеята да е погрешна, Ламарк поне, за разлика от Лисенко, опитва да се опре върху наблюденията. — Бел.авт. ↑

[2] Трудно е да се намери съвременният доларов еквивалент на тази сума. Официалните курсове за размяна на валутата от тази епоха отразяват по-скоро желанията на комунистите, отколкото финансовата реалност. За да се добие известна представа за сумата ще отбележа, че през 1956 година една шеста от съветската работна сила получава годишна заплата от около 3 000 рубли. — Бел.авт. ↑

[3] Моят заслужава уважение, но определено не е звезден — 122. Открих го, когато хвърлих крадешком поглед върху някакъв списък на бюрото на учителя, когато бях на единайсет години. — Бел.авт. ↑

[4] Разделяне на две равни части. — Бел.прев. ↑

Към следващата част или към съдържанието

Джеймс Д. Уотсън, Андрю Бери ДНК: Тайната на живота (16)

Метаданни

Данни

ДНК: Тайната на живота

Информация

История

Сваляне / Връзки

Тринайсета главаКои сме ние: Природа или възпитание

Джеймс Д. Уотсън, Андрю Бери
ДНК: Тайната на живота (16)

Тринайсета глава
Кои сме ние: Природа или възпитание