Метаданни
Данни
- Включено в книгата
- Оригинално заглавие
- Остров погибших кораблей, 1926 (Пълни авторски права)
- Превод отруски
- Йосиф Събев, 1962 (Пълни авторски права)
- Форма
- Роман
- Жанр
- Характеристика
- Оценка
- 5 (× 10гласа)
- Вашата оценка:
Информация
Издание:
Александър Беляев. Островът на изчезналите кораби.
Роман. Първо издание
Изд. Народна култура, София
Биб. Юношески романи
Превод: Йосиф Събев
Художник: Юли Минчев
С ил., 1 л. портр.
Формат: 25 см. Тираж: 15 080 бр. Подв.
Страници: 140 с.
Цена: 0.51 лв.
История
- —Добавяне
Саргасово море
Тази нощ Джим Симпкинс спа лошо. Той се въртеше на леглото в каютата си и се вслушваше в нещо. Все му се струваше, че Гатлинг е някъде наблизо, приближава се дебнешком, за да се разправи с него, да му отмъсти, може би да го убие. Ето, чуха се нечии стъпки, някъде скръцна врата… Полицаят седна ужасен на леглото.
— Не, всичко е тихо, сторило ми се е… Дявол да го вземе, каква задушна нощ! И тия папатаци и комари мира не дават. Откъде се е взела всичката тази крилата сган сред океана? Или аз бълнувам, или сме близо до земя? Дали да изляза да се освежа?
Симпкинс не за първи път вече ходеше нощем да се „освежава“ в трюма на парахода, където се намираха запасите от консерви и вина.
Той благополучно се добра до мястото, промъквайки се опипом в тъмното по познатите проходи, и вече бе отпил солидна глътка ром, когато изведнъж чу някакъв странен шум. В този лабиринт беше трудно да се определи откъде идват звуковете. Сърцето му изстина в гърдите.
— Търси ме. Няма що, хубава игра на криеница. Само да не ме намери до сутринта. Тогава ще стане нужда да потърся застъпничеството на мис Кингман. — И Симпкинс почна да се промъква със затаен дъх към отдалечения ъгъл на трюма, почти до самата обшивка на парахода. Именно там, зад обшивката, се чу изведнъж шумът, сякаш някакво непознато морско чудовище, изплавало от дъното на морето, триеше грапавата си кожа о борда на парахода. Тайнствените звуци се чуваха все по-силно. И изведнъж Симпкинс усети как целият параход се поклати от лек тласък. Нито вълните, нито подводните скали можеха да го разлюлеят така. След първия тласък последваха още няколко, чу се и някакво глухо охкане.
Симпкинс беше обхванат от ледения ужас на далечните животински прадеди на човека: ужаса пред неизвестното. Тежко на онзи, който не съумее изведнъж да надвие този ужас: тогава слепите инстинкти гасят ума, парализират волята, самообладанието.
Симпкинс усети как във врата му духна хлад и косите на главата му щръкнаха. Струваше му се, че усеща напрежението във всеки косъм. С див рев, като се спъваше и падаше, той хукна нагоре към палубата.
Насреща му идваше Гатлинг. Забравил всичко освен страха пред неизвестното. Симпкинс едва ли не се хвърли в обятията на този, от когото току-що се спасяваше като мишка в дупка.
— Какво е това? — запита той със съскащ шепот (нервни спазми стискаха гърлото му) и хвана Гатлинг за ръката.
— Аз зная не повече от вас… Параходът се наклони леко на една страна, после се наклони носът и отново се издигна. Облякох се набързо и излязох да видя какво става.
Луната ярко осветяваше част от палубата. Пострадалият от аварията нос на парахода беше потопен във водата и палубата тук беше почти на равнището на водата.
Симпкинс остана горе, следейки Гатлинг, който прегледа цялата носова част на палубата.
— Странно, странно… Слезте тука, Симпкинс, не бъдете страхливец.
— Благодаря, но аз и оттук виждам добре.
— Симпкинс, вие ли сте? Какво се е случило там?
— Мис Кингман, моля ви да слезете тук — каза Гатлинг, като видя Вивиан, която слизаше надолу по палубата.
Тя се приближи до Гатлинг, а след нея се престраши и Симпкинс. Присъствието на девойката го успокои.
— Полюбувайте се, мис!
В ярките лъчи на луната палубата се белееше. И на този бял фон се виждаха тъмни петна и следи. Като че някакво грамадно животно беше изпълзяло на палубата и направило полукръг, се бе смъкнало от десния борд, трошейки като сламки железните перила.
— Обърнете внимание: прилича на следа от тежък корем, който се е влачил по палубата. А от двете страни се виждат следи от лапи или по-скоро от плавници. Посетило ни е някакво неизвестно чудовище.
На Симпкинс пак му стана страшно и той незабелязано заотстъпва назад по полегатата палуба.
— А това какво е? Някакви растения, очевидно оставени от неизвестния посетител? — и мис Кингман вдигна от пода някакви водорасли.
Гатлинг разгледа внимателно водораслите и неодобрително поклати глава.
— Саргасум, групи кафяви водорасли… Да, няма съмнение! Това са саргасови водорасли. Ето къде ни е отнесло течението. Дявол да го вземе! Работата взема лош обрат. Трябва да обсъдим положението.
Тримата се изкачиха на горната палуба. Опасността ги сближи. Симпкинс вече не претендираше за своите „права“, разбра, че само знанията, опитът и енергията на Гатлинг можеха да ги спасят.
Най-вече полицаят се безпокоеше от неизвестното чудовище. На някакви си саргасови водорасли той не отдаде никакво значение.
— Какво мислите, Гатлинг, за нашия неканен гост? — запита Симпкинс, когато седнаха на плетените столове.
Гатлинг дигна рамене, продължавайки да върти в ръка водораслите.
— Това не е октопод, не е акула или някой друг от неизвестните обитатели на морето… Възможно е тук, в този тайнствен кът на Атлантическия океан, да живеят непознати за нас чудовища, някакви плезиозаври, запазени от прастари времена.
— А ако изведнъж излязат от водата и почнат да ни преследват?
— Ние трябва да сме готови за всичко. Но, признавам си, мене ме безпокои не толкова неизвестното чудовище, колкото тези листенца. — И той показа водораслите. — Параходът е все пак доста голям и здрав даже и за неизвестните гиганти на подводния свят. Те не могат да проникнат в нашите тесни каюти. Най-после ние имаме оръжие. Но какво оръжие може да победи ей това? — и той пак показа водораслите.
— Какво страшно има в тези нищожни листенца? — запита Симпкинс.
— Страшното е, не сме попаднали в областта на Саргасово море, тайнственото море, което е разположено западно от Корво, един от Азорските острови. Това море заема площ шест пъти по-голяма от Германия. То е покрито цялото с гъст килим от водорасли. „Водорасли“ на испански е „саргаса“, оттук идва името на морето.
— Как така? Море сред океан? — запита мис Кингман.
— Този въпрос не са решили още и самите учени. Както трябва да ви е известно, топлото течение Гълфстрийм се насочва от проливите на Флорида на север към Шпицберген. Но по пътя течението се разделя и единият ръкав завива на юг до Азорските острови, върви към западните брегове на Африка, и накрая, описвайки полукръг, се връща към Антилските острови. Получава се топъл пръстен, в който се намира студена, спокойна вода — Саргасово море. Погледнете океана!
Всички погледнаха и бяха поразени: повърхността на океана лежеше пред тях неподвижна като застоял водоем.
Ни най-малка вълна, движение или плясък. Първите лъчи на изгряващото слънце осветяваха това странно, застинало море, което приличаше на плътен килим от бледозеленикави водорасли.
— Не искам да ви плаша, Симпкинс, но тежко на кораба, който попадне в този „казан с водорасли“, както Колумб е нарекъл Саргасово море. Даже и да е в изправност, витлото не би могло да работи. То ще намотае водораслите и ще спре. Водораслите могат да спрат и кораб с платна, те не дават възможност дори да се гребе. С една дума — здраво държат своята жертва.
— Какво ще стане с нас? — запита Симпкинс.
— Възможно е да стане същото, каквото и с други. Саргасово море е наречено гробище на корабите. Рядко някой сполучва да се измъкне оттук. Ако хората не умрат от глад, жажда или жълта треска, те живеят докато корабът им потъне от тежестта на нарасналите полипи или от напълване с вода. И морето бавно приема новата жертва.
Мис Кингман слушаше внимателно.
— Ужасно! — прошепна тя, вглеждайки се в застиналата зелена повърхност.
— Във всеки случай ние се намираме в по-добри условия, отколкото много наши предшественици. Параходът се държи добре на повърхността. Може би ще сполучим да запушим пробива и да изпомпаме водата. Запасите от продукти ще стигнат за трима ни за няколко години.
— Години! — извика Симпкинс, като подскочи от стола.
— Да, драги Симпкинс, възможно е да ви се наложи няколко години да чакате обещаната награда. Кураж, Симпкинс.
— Плюя аз на наградата, само да мога да се измъкна от тази проклета пихтия!
… Заточиха се еднообразни, мъчителни, знойни дни. Облаци от насекоми се виеха над това застояло блато. Нощем папатаците им пречеха да спят. Понякога мъглата се спускаше над морето като погребален саван.
На парахода за щастие имаше богата библиотека. Мис Кингман четеше много. Вечер всички се събираха в големия разкошен салон. Вивиан пееше и свиреше на рояла. И все по-често Симпкинс почна да идва на тези вечерни събирания с бутилка вино: от мъка той почна да пие.
Стана нужда Гатлинг да заключи склада с вината. Симпкинс се опита да възрази, но Гатлинг беше неумолим.
— Само това ни липсваше, да се занимаваме и с пиянски бълнувания. Разберете, глупави човече, че ако не ви спра, скоро ще загинете.
Симпкинс трябваше да се подчини.