Метаданни
Данни
- Включено в книгата
- Оригинално заглавие
- Остров погибших кораблей, 1926 (Пълни авторски права)
- Превод отруски
- Йосиф Събев, 1962 (Пълни авторски права)
- Форма
- Роман
- Жанр
- Характеристика
- Оценка
- 5 (× 10гласа)
- Вашата оценка:
Информация
Издание:
Александър Беляев. Островът на изчезналите кораби.
Роман. Първо издание
Изд. Народна култура, София
Биб. Юношески романи
Превод: Йосиф Събев
Художник: Юли Минчев
С ил., 1 л. портр.
Формат: 25 см. Тираж: 15 080 бр. Подв.
Страници: 140 с.
Цена: 0.51 лв.
История
- —Добавяне
Сред водната пустиня
— Кажете, мистър Гатлинг, защо корабът не потъна? — питаше мис Кингман, седнала редом с Гатлинг на огряната от утринното слънце палуба. Наоколо, докъдето виждаха очите, се разстилаше водната шир на океана като изумрудена пустиня.
— Съвременните океански параходи — отговори Гатлинг — имат вътрешни прегради или стени. При пробойна водата запълва само част от парахода, без да проникне по-нататък. И ако повредите не са много големи, параходът може да се държи на повърхността даже при големи пробойни.
— Но защо тогава пътниците напуснаха парахода?
— Никой не може да каже ще издържи ли параходът дотолкова, че да може да стои на повърхността. Погледнете: форщевенът е потънал във водата. Кърмата се е дигнала така, че се виждат перките на витлото. Палубата е наклонена под ъгъл почти тридесет градуса към повърхността на океана. Не е много удобно да се ходи по този наклон, но все пак е по-добре, отколкото да те подхвърлят вълните. Ние все пак се отървахме евтино. В парахода има грамадни запаси от провизии и вода. И ако течението не ни е отнесло твърде далече от океанските пътища, ние можем скоро да срещнем някой кораб, който ще ни прибере.
Обаче минаваха ден след ден, а синята пустиня оставаше все така мъртва. Симпкинс го заболяха очите да се вглежда в морската далечина.
Заредиха се еднообразни дни.
Мис Кингман скоро влезе в ролята на домакиня. Тя шеташе из кухнята, переше, поддържаше ред в столовата и „салона“ — малката уютна каюта, където те прекарваха вечерите, преди да си легнат.
Трудният въпрос, как да се държи с новите, чужди за нея хора, се разреши някак от само себе си. Към Симпкинс тя се отнасяше добродушно-иронично, а с Гатлинг установи прости, другарски отношения. Нещо повече, Гатлинг я интересуваше със загадъчността на своята съдба и натура. От чувство на такт тя не само никога не го питаше за миналото му, но не допускаше да говори за това и Симпкинс, макар той да се опитваше не един път в отсъствието на Гатлинг да разкаже за неговото страшно „престъпление“.
Те с удоволствие разговаряха вечер при залез-слънце, когато тя свършваше работата в своето малко домакинство. Симпкинс стърчеше на своята постова кула, търсейки да зърне дим от параход; като вестител на спасение, на професионален триумф и на обещаната награда.
От тези разговори мис Кингман можа да се убеди, че нейният събеседник е образован, тактичен и възпитан. Общуването с остроумната мис Кингман, изглежда, доставяше голямо удоволствие и на Гатлинг. Тя си спомняше пътешествието по Европа и го украсяваше със смешки и неочаквани характеристики на видяното.
— Швейцария ли? Това е планинско пасище за туристи. Аз също съм обиколила цял свят, но ненавиждам тези преживни двуноги с пътеводител вместо опашка. Те сякаш предъвкват с очи красотите на природата.
Везувий? Някакво си джудже, което дими с долнокачествената си цигара и си дава важност. Виждали ли сте планинската верига в Колорадо? Хъс Пик, Лонс Пик, Аранхо Пик — това са планини. Не говоря за такива гиганти като Монт Еверест, който има 8800 метра височина. В сравнение с тях Везувий е паленце.
Венеция? Там могат да живеят само жаби. Гондолиерът караше лодката все по главните канали, желаейки да ми покаже стоката откъм лицето, всичките тези дворци, статуи и други красоти, позеленели от влагата и от опулените очи на англичанките. Но аз му казах да ме откара в един от малките канали — не зная добре ли се изразих, но гондолиерът ме разбра и неохотно насочи гондолата в тесния канал. Искаше ми се да видя как живеят самите венецианци. А това е ужасно. Каналите са така тесни, че можеш да подадеш ръка на съседа си от отсрещната страна. Водата в каналите мирише на плесен, по повърхността плават портокалови кори и всякаква смет, която изхвърлят от прозорците. Слънцето никога не поглежда в тези каменни клисури. А децата, нещастните деца! Те няма къде да играят. Бледи, рахитични, те седят по прозорците, рискувайки да паднат в мръсния канал, и с недетска тъга гледат минаващата гондола. Аз даже не съм уверена дали могат да ходят.
— Но какво тогава ви хареса в Италия?
Тук разговорът им беше прекъснат по най-неочакван начин.
— Горе ръцете!
Те се огледаха и видяха пред себе си Симпкинс с револвер, насочен към гърдите на Гатлинг.
Полицаят отдавна се вслушваше в разговора им, очаквайки Гатлинг да заговори за своето престъпление. Като се убеди в невинността на разговора, Симпкинс реши да влезе в нова роля, на човек, който „предупреждава и предотвратява престъплението“.
— Мис Кингман — започна той надуто, — мой служебен дълг и дълг на честен човек е да ви предупредя за опасността. Аз не мога да допускам повече тези разговори насаме. Длъжен съм да ви предупредя, мис Кингман, че Гатлинг е опасен престъпник. И опасен преди всичко за вас, жените. Той уби една млада лейди, оплитайки я отначало в мрежата на своето красноречие. Уби я и избяга, но беше заловен от мене, Джим Симпкинс — завърши той, като гледаше с гордост какъв ефект ще се получи.
Не може да се каже, че се получи онзи ефект, който очакваше.
Мис Кингман действително беше смутена, развълнувана и оскърбена, но по-скоро от неговото неочаквано и грубо нахълтване, отколкото от думите му.
А Реджиналд Гатлинг съвсем не приличаше на смазан от разобличението престъпник. С обикновеното си спокойствие той се приближи до Симпкинс. Въпреки насоченото към него дуло след кратка борба измъкна и отхвърли настрана револвера и тихо каза:
— Очевидно ви са малко десетте хиляди долара, които са ви обещали заради удоволствието на някои лица да ме видят на електрическия стол. Само присъствието на госпожицата ме възпира да се справя с вас, както заслужавате!
Свадата беше прекъсната от мис Кингман.
— Дайте ми дума — каза тя, като се приближи към тях и обръщайки се повече към Симпкинс, — че подобни сцени няма да се повтарят. За мен не се безпокойте, мистър Симпкинс, аз не се нуждая от опекунство. Отложете сметките си до времето, когато слезем на суша. Тук сме трима, само трима сред безкрайния океан. Кой знае какво ни чака още? Може би всеки от нас ще бъде необходим на другия в минута на опасност.
Става влажно, слънцето залезе. Време е да се прибираме. Лека нощ!
И те се разотидоха по каютите си.