Александър Беляев
Островът на изчезналите кораби (2)

Бурна нощ

— Шах. Мат.

— О, акула да ви погълне! Майсторски играете, мистър Гатлинг — каза прочутият нюйоркски полицай Джим Симпкинс и с досада се почеса зад дясното ухо. — Да, играете отлично — продължи той. — Но аз все пак играя по-добре от вас. Вие ме надиграхте на шах, затова пък какъв великолепен мат ви устроих аз, Гатлинг, в Генуа, когато вие като шахматен цар се излежавахте в най-отдалеченото кътче на разрушената къща! Вие искахте да се скриете от мен! Напразно! Джим Симпкинс ще ви намери на дъното на морето. Ето ви и мат. — И като се облегна самодоволно, той запуши цигара.

Реджиналд Гатлинг вдигна рамене.

— Вие имахте твърде много пионки. Вдигнахте на крак цялата генуезка полиция и водехте правилна обсада. Нито един шахматист не ще спечели партията, ако има само фигурата на царя срещу всички фигури на противника. И освен това, мистър Джим Симпкинс, нашата игра още… не е свършила.

— Мислите ли? Тази верижка още ли не ви е убедила? — И полицаят докосна леката, но здрава верига, с която лявата ръка на Гатлинг беше прикована към металическия прът на леглото.

— Вие сте наивен като много гениални хора. Нима веригите са логическо доказателство? Впрочем да не се впускаме във философствуване.

— И да възобновим играта. Аз искам реванш — завърши Симпкинс.

— Едва ли ще ни се удаде. Клатушкането се усилва и може да разбърка фигурите, преди да свършим играта.

— Как да ви разбирам, също в преносен смисъл ли? — запита Симпкинс, нареждайки фигурите.

— Както желаете.

— Да, люлее здраво — и той направи един ход.

В каютата беше задушно и горещо. Тя се намираше под ватерлинията, близо до машинното отделение, което като мощно сърце тресеше стените на близките каюти и ги изпълваше с ритмичен шум. Играчите потънаха в мълчание, стараейки се да запазят равновесието на шахматната дъска.

Клатушкането се усилваше. Бурята бушуваше не на шега. Параходът се наклоняваше на лявата страна и бавно се издигаше. После пак… Още веднъж… Като пиян…

Шахматните фигури се разпиляха. Симпкинс падна на пода. Гатлинг беше задържан от веригата, чиято „гривна“ болезнено се впи в китката му.

Симпкинс изруга и седна на пода.

— Тук е по-устойчиво. Знаете ли, Гатлинг, не ми е добре… от това… морската болест. Никога още не съм преживявал такова клатушкане. Лягам. Но… няма ли да избягате, ако ми стане по-лошо?

— Непременно — отговори Гатлинг, разполагайки се върху леглото. — Ще скъсам верижката и ще избягам… ще се хвърля във вълните. Предпочитам компанията на акулите…

— Шегувате се, Гатлинг — Симпкинс се добра пълзешката до леглото и с охкане легна.

Ала не успя да се изтегне — страшният тласък, който разтърси целия параход, отново го събори от леглото. Корабът се изпълни с трясък, звън, шум, вой. Отгоре се чуваха викове и тропот. Заглушавайки целия този разногласен шум, изведнъж тревожно зави сирената със сигнал: „Всички на палубата!“

Симпкинс превъзмогна умората и слабостта и като се държеше за стените, тръгна към вратата. Той беше смъртно изплашен, но се стараеше да прикрие това от спътника си.

— Гатлинг! Там нещо се е случило. Ще отида да видя. Извинете, но трябва да ви заключа! — извика Симпкинс.

Гатлинг презрително погледна полицая и нищо не отговори.

Клатушкането продължаваше, но и така можеше да се забележи, че носът на парахода бавно потъва.

След няколко минути на вратата се показа Симпкинс. От мушамата му се стичаха потоци вода. Лицето му беше изкривено от ужас, който той вече не се опитваше да скрие.

— Катастрофа… Потъваме… Параходът е пробит… Макар никой нищо да не знае със сигурност… Подготвят лодките… дадена е заповед да се слагат спасителните пояси… Но още никого не пускат в лодките. Казват, че корабът имал някакви прегради и може би още няма да потъне, ако нещо направят, дявол знае що… А пътниците се бият с моряците, които ги пъдят от лодките… Но аз, аз какво да правя? — закрещя той, нахвърляйки се върху Гатлинг, сякаш той беше виновен за всичките му злополуки. — Аз какво да правя? Себе си ли да спасявам, или да следя вас? Ние можем да се окажем в различни лодки и вие сигурно ще избягате.

— А нима това не ви успокоява? — запита с насмешка Гатлинг, сочейки верижката, с която беше прикован.

— Не мога да остана с вас, дявол да го вземе.

— С една дума, искате да спасите себе си, мене и десетте хиляди долара, които са ви обещали за моето залавяне. Съчувствувам на затрудненото ви положение, но с нищо не мога да ви помогна.

— Можете, можете… Слушайте, драги! — И гласът на Симпкинс стана угоднически. Той цял се сви като просяк, който моли за подаяние. — Дайте ми дума… дайте ми само дума, че няма да ми избягате на брега, и аз веднага ще махна белезниците от ръцете ви… дайте ми само дума. Аз ви вярвам.

— Благодаря за доверието. Но никаква дума не давам. Или не: ще избягам при първа възможност. Такава дума мога да ви дам.

— О!… Я го виж ти какъв е?… А ако ви оставя тука, твърдоглавецо? — И без да чака отговор, Симпкинс хукна към вратата. Като се хващаше за стената и падаше, той се измъкна по стръмната стълба на палубата, която въпреки нощта беше ярко осветена от електрически лампи. В лицето го плисна дъждовната завеса, разлюляна от бурния вятър. Кърмата на кораба се издигаше над водата, а носът се заливаше от вълните. Симпкинс огледа палубата и разбра, че дисциплината, която все още съществуваше преди няколко минути, беше повалена като лека преграда от онова първобитно, животинско чувство, което се нарича инстинкт за самосъхранение. Изискано облечените мъже, които до вчера с галантна любезност правеха дребни услуги на дамите, сега тъпчеха телата на тези дами, пробивайки си с юмруци път към лодките. Побеждаваше най-силният. Звукът на сирената се сливаше с нечовешкия рев на обезумялото стадо двуноги зверове. Мяркаха се стъпкани тела, разкъсани трупове, парчета от дрехи.

Симпкинс се обърка, кръвта нахлу в главата му. Имаше момент, когато сам беше готов да се юрне в тълпата. Но мярналата се даже и тогава мисъл за десетте хиляди долара го задържа. Той се изтърколи като кълбо по стълбата, втурна се в каютата, падна, претърколи се към вратата, добра се пълзешком до леглото и мълчаливо, с треперещи ръце свали белезниците на арестувания.

— На палубата! — полицаят пропусна напред Гатлинг и го последва.

Когато се изкачиха на палубата, Симпкинс закрещя в безсилна ярост: палубата беше празна. Върху грамадните вълни, осветени от илюминаторите, се мяркаха последните лодки, препълнени с хора. Не можеше и да се мисли, че ще ги стигне с плуване.

Бордовете на лодките бяха покрити от ръцете на давещите се. Удари от ножове, юмруци и весла, револверни куршуми се сипеха от лодките върху главите на нещастниците и вълните ги поглъщаха.

— Всичко това е заради вас! — закрещя Симпкинс, тресейки юмруци под носа на Гатлинг.

Но Гатлинг, без да обръща никакво внимание на полицая, се приближи до борда и погледна надолу. До самия параход вълните подмятаха тяло на жена. Тя протягаше с последни усилия ръце и когато вълните я изтласкваха до парахода, напразно се опитваше да се залови за желязната обшивка.

Гатлинг хвърли наметката си и скочи зад борда.

— Искате да бягате ли? Ще отговаряте за това. — И като измъкна револвера си, Симпкинс го насочи в главата на Гатлинг. — Ще стрелям при първия ви опит да се отдалечите от парахода.

— Не говорете глупости, а хвърлете по-скоро единия край на въжето, идиот такъв! — викна в отговор Гатлинг и хвана за ръката потъващата жена, която вече губеше съзнание.

— И се разпорежда! — крещеше полицаят, неловко хвърляйки края на въжето: — Оскърбление на длъжностно лице при изпълнение на служебния му дълг.

Мис Вивиан Кингман дойде на себе си в каютата. Тя въздъхна дълбоко и отвори очи.

Симпкинс се поклони любезно.

— Позволете да ви се представя: агент Джим Симпкинс. А това е мистър Реджиналд Гатлинг, който, така да се каже, се намира под моя опека.

Кингман не знаеше как да се държи в компанията на полицая и престъпника. Тя, дъщерята на милиардер, трябваше да приеме обществото на тези хора. При това на един от тях беше задължена, той я беше спасил, трябваше да му благодари. Но да протегне ръка на престъпника? Не, не! За щастие тя е още твърде слаба и не може да движи ръката си… о, разбира се, не може. Тя мръдна ръка, без да я дига, и каза със слаб глас:

— Благодаря ви, вие ми спасихте живота.

— Това е дълг на всеки от нас — без да позира, отговори Гатлинг. — А сега трябва да си починете. Можете да бъдете спокойна, параходът се държи добре над водата и няма да потъне. — И като дръпна Симпкинс за ръката, каза: — Да вървим.

— На какво основание почнахте да се разпореждате с мене? — измърмори полицаят, обаче последва Гатлинг. — Не забравяйте, че вие сте арестуван, и че всяка минута мога да ви поставя белезниците и да ви лиша от свободата.

Гатлинг се приближи до Симпкинс и спокойно, но твърдо му каза:

— Слушайте, Симпкинс, ако не престанете да дрънкате глупости, ще ви хвана за яката, ето така, и ще ви хвърля зад борда като сляпо котенце заедно с автоматичния ви пистолет, така ми омръзна да го гледам пред очите си, както и вас самия. Разбирате ли? Скрийте веднага оръжието в джоба си и вървете подире ми! Трябва да приготвим за госпожицата закуска и да намерим бутилка хубаво вино.

— Дявол знае какво е това! Искате да ме направите камериерка и готвачка ли? Да й чистя обувките и да й подавам карфиците ли?

— Искам по-малко да дрънкате и повече да работите. Е, шавайте по-бързо!