Александър Беляев
Островът на изчезналите кораби (16)

Научната експедиция

Старият Кингман, бащата на Вивиан, се зарадва много, когато дъщеря му се завърна. Той не се надяваше да я види вече, понеже Вивиан Кингман беше отбелязана в списъка на загиналите пътници от парахода „Бенджамин Франклин“. Към брака на дъщеря си Кингман се отнесе благосклонно. Той само запита кратко Гатлинг, като се запознаваше с него:

— Професия?

— Инженер — отговори Гатлинг.

— Хубаво. Добра работа… — И като помисли, Кингман добави: — В Европа, струва ми се, съществуваше убеждение, че ние, американските богаташи, мечтаем да омъжим своите дъщери за фалирали европейски графове. Това не е вярно. Глупаци съществуват навсякъде и американските глупаци желаят да се сродят с европейските, но аз предпочитам за дъщеря си мъж, който сам си е пробил път. При това съм ви толкова задължен: вие спасихте дъщеря ми! — и Кингман стисна здраво ръката на Гатлинг.

Веднъж, когато младите съпрузи, наведени над географската карта, обсъждаха плана на замисленото от тях пътешествие, звънна телефонът. Реджиналд вдигна слушалката и чу познатия глас на Симпкинс, който молеше за среща „по важна работа“. Преди да даде съгласието си, Гатлинг каза високо в слушалката.

— Вие ли сте, Симпкинс? Здравейте! Искате да се видим? — и погледна въпросително жена си.

— Разбира се, нека дойде — отговори тихо Вивиан.

— Чакаме ви — приключи разговора Реджиналд.

Симпкинс вършеше всичко бързо, „сто и двадесет процента по-бързо, отколкото стопроцентовите американци“, както той казваше.

Скоро Гатлинг чу шум от приближаващ се автомобил, Симпкинс се втурна в стаята и още от вратата заговори:

— Новина! Голяма новина!

— Каква има, Симпкинс? — запита Гатлинг. — Нима още един от вашите престъпници се оказа честен човек?

— Открих тайната на престъплението на капитан Фергус Слейтън.

— И каква е тази тайна?

— Засега, хм, следственият материал не подлежи на разгласяване.

— Тогава вие не казвате нищо ново, Симпкинс! Още на острова ние знаехме, че Слейтън има тъмно минало.

— Но какво минало! Дойдох да ви направя едно предложение, да искам може би вашата помощ.

— Слушаме ви.

— Аз трябва да разкрия тайната на Слейтън докрай. Какво ще кажете да посетим още веднъж Острова на изчезналите кораби?

— Вие сте непоправим, Симпкинс! — рече Гатлинг. — За вас светът представлява интерес, доколкото в него има престъпници.

— Че какво пък, наречете го спорт. Но защо се засмяхте?

— Засмяхме се — отговори Вивиан, — защото тъкмо преди идването ви ние обсъждахме вашето предложение.

— Да отидете на острова и да разкриете тайната на Слейтън? — запита Симпкинс, учуден и зарадван.

— Не съвсем. Нас повече ни интересува тайната на другия престъпник…

— Друг? Нима аз не зная за него — заинтересува се Симпкинс. — Кой е този престъпник?

— Саргасово море — с усмивка отговори Вивиан. — Нима малко кораби е погубило то? Да открием тайната на това престъпно море, да предпазим другите — ето нашата цел.

— С една дума, отиваме на научна експедиция за изучаване на Саргасово море — завърши Гатлинг.

— Ето какво било! Надявам се, няма да откажете да вземете и мен, за да си свърша и моята работа…

— Разбира се, Симпкинс! Но какъв смисъл има да отивате? Нали Слейтън е убит…

Симпкинс мръдна многозначително вежди.

— Слейтън вече не ми е нужен. Но тук са замесени интересите на други. На острова аз успях да се сдобия с някои документи.

— Така ли?

— Симпкинс не губи времето си напразно — забеляза самодоволно полицаят. — Но за съжаление не открих всички документи. Трябва да ги намеря и тогава всичко ще стане ясно.

— Интереси на други хора ли? Това е ново. Ще отидем, Симпкинс.

— Кога ще отплавате?

— Мисля, след месец…

— Кой още е с вас?

— Един океанограф — професор Томсън, двама негови асистенти, екипажът и повече никой…

— И така, отиваме. Адреса ми знаете — и като се поклони, Симпкинс бързо излезе, а Гатлинг отново се зае да изучава картата.

— Гледай — сочеше Реджиналд на картата, — тази права линия, прекарана като с линийка, е пътят от Ню Йорк до Генуа. Ние ще тръгнем по този път до триста и двадесет градуса източна дължина и ще свърнем на юг. — И Гатлинг отбеляза мястото с молив.

От работата ги откъсна нов посетител. Влезе професор Томсън, известният изследовател на живота в моретата. След припряността на Симпкинс Томсън поразяваше със своето спокойствие и даже мудност. Този добродушен, склонен към пълнота човек никога не бързаше, но чудно колко много неща успяваше да свърши!

Гатлинг посрещна радушно Томсън.

— Изучавате нашия път ли? — запита Томсън, като хвърли мимоходом поглед към картата и каза: — Мисля, че е по-добре да вземем курс по-южно, към Бермудските острови, и от тях да вървим на североизток. Но за това пак ще говорим. Днес получих три сандъка с уреди за химическата и фотографската лаборатория. Аквариумът е готов и вече инсталиран. Утре ще бъде получена поръчаната по моя списък библиотека. След седмица нашата биологическа лаборатория ще бъде оборудвана напълно. Е, а как върви вашата, инженерната част?

— Още три седмици — отговори Гатлинг. — След месец можем да отправим предизвикателство към Саргасово море.

Томсън кимна с глава. Той разбра какво значи думата „предизвикателство“. За експедицията Гатлинг бе купил малкия, остарял за военни цели кораб „Предизвикател“^[1], който под ръководството на Гатлинг беше приспособен за мирни цели. Неговите оръдия отстъпиха място на механизмите за изтегляне на драгите. Освен биологическата лаборатория бяха оборудвани няколко склада за съхранение на научните придобивки. Гатлинг поработи доста, докато приспособи кораба за плаване сред водораслите на Саргасово море. На носовата част на кила беше монтиран остър резец, който да разсича водораслите. За да не пречат водораслите на работата на витлото, то беше защитено с цилиндър от металическа мрежа.

Радиостанцията, две леки оръдия и картечници, в случай на стълкновение с островитяните, допълваха оборудването.

Всички участници в експедицията работеха с такова увлечение и усърдие, че корабът беше готов за заминаване преди определения срок.

Най-после дойде часът на заминаването. Участниците бяха вече на кораба. Чакаха само Симпкинс. На кея се бе събрала голяма тълпа от познати и любопитни.

— Къде се е изгубил? — недоумяваше Гатлинг, поглеждайки часовника си. — Три без двадесет минути е.

— Да почакаме малко — каза професор Томсън.

Три… Три и половина… А Симпкинс все не идваше. Капитанът бързаше със заминаването. „Трябва до мръкване да излезем от крайбрежната ивица, където има голямо движение — казваше той, — още повече че пада мъгла.“

В четири часа решиха да отплават. Сирената зави сърцераздирателно като огромна ранена фантастична котка… и корабът потегли. От брега махаха с шапки и кърпички.

Изведнъж неколцина души, които стояха до самия край на кея, се дръпнаха настрани и на мястото им се показа Симпкинс, потен, раздърпан, с килната на тила шапка. Той крещеше нещо и размахваше ръце.

Капитанът изруга и заповяда да се даде заден ход. А Симпкинс вече скочи в един катер и заплава към кораба, като продължаваше да размахва ръце.

— Хиляди извинения! — викаше той, изкачвайки се по стълбата. — Ужасно бързах… Непредвидена задръжка… — И той излезе на палубата.

— Какво ви се е случило? — полуизплашено, полунасмешливо запита Вивиан.

Носът му беше подут, а на скулите му се виждаха синини.

— Нищо… малко бокс със стария познат Кривогледия Джим… Каква неочаквана среща! Спаси се негодникът, има късмет! Ако не бързах… — и успокоявайки се сам, добави: — Нищо, няма да ми избяга. Той е дребна плячка… Един студен компрес и всичко ще се оправи.

Мъглата покри бреговете. Корабът плаваше бавно. От време на време виеше сирената.

— Влажно е, да идем долу! — предложи Вивиан и слезе с мъжа си в биологическата лаборатория. Там вече работеха професор Томсън и двамата му асистенти Там и Мюлер.

Лабораторията представляваше доста широка стая с голям квадратен прозорец в стената и два шестоъгълни илюминатора на тавана. Лявата стена бе заета от фотографската лаборатория, а дясната — от химическата. Над широките маси с чекмеджета като в аптека имаше полици с книги. На свободните места на стените бяха прикрепени различни харпуни, риболовни вили, полици с шишенца и различни препарати. Всяка педя от площта беше използувана. Даже на тавана бяха прикрепени овални кутийки, каквито употребяват естествоизпитателите, и пружинни везни. По средата на лабораторията имаше огромна маса. Върху нея бяха сложени микроскопи, инструменти за препариране и за приготвяне на хербарии: скалпели, ножици, пинцети, преси. Няколко табуретки с въртящи се седалки бяха закрепени така, че можеха да се плъзгат по дължината на масата. Томсън, без да бърза, ходеше из лабораторията, разместваше стъклениците, като мърмореше нещо под носа си, и работата спореше.

Вечерта премина доста скучно. А през нощта сирената не ги остави да спят. Към сутринта тя замлъкна и Вивиан заспа дълбок здрав сън.

Утрото беше слънчево, ясно. Пиха кафе на палубата под тентата. Океанът въздишаше с тъмносините си вълни плавно и ритмично, а свежият въздух ги изпълваше с бодрост. Забравила нощните си страхове и съмнения, Вивиан каза:

— Колко е добре, Реджиналд, че предприехме това пътешествие!

— Разбира се — отвърна вместо него Симпкинс, който вече беше свалил превръзката с компреса. — Ще можем да разкрием тайната на Слейтън.

— И тайната на Саргасово море — замислено каза професор Томсън. — Там, пригответе драгата. Трябва да изследваме дъното.

Докато Там нагласяваше драгата за спускане, Томсън продължи:

— Морето е многоетажна сграда. Всеки „етаж“ си има свои обитатели, които не се изкачват на горните и не слизат на долните „етажи“.

— Е, не само в морето е така — каза Симпкинс. — И на земята обитателите на сутерена не се „качват“ на първия етаж…

— С малка разлика — намеси се в разговора Мюлер, — че хората от сутерена биха могли да живеят и на „първия етаж“, както казвате, докато за морските обитатели… това би било равносилно на гибел. Ако дълбоководната риба се издигне по-нагоре от пределната й граница, тя ще се пръсне, както се пръска парният котел, когато стените му не издържат вътрешното налягане.

— Хм… излиза, че морските обитатели от първия етаж могат да спят спокойно, без да се страхуват от нападение отдолу, така ли?

— Всеки етаж си има своите хищници.

Там спусна драгата — правоъгълна желязна рамка с мрежеста торба. За тежест към торбата бяха прикрепени камъни.

— На каква дълбочина да я спуснем? — запита Там, като размотаваше заедно с Мюлер въжето.

— На шестстотин метра — отговори Томсън.

Всички наблюдаваха мълчаливо работата.

— Да се намали ходът — каза Томсън.

Капитанът даде нареждане.

— Е, какво ни изпраща съдбата?

Двама моряци отидоха на помощ на Мюлер и Там.

Щом драгата се показа на повърхността, Там и Мюлер извикаха едновременно:

— Линофрина!

Всички с любопитство се струпаха да разглеждат морското чудовище. Цялата риба като че се състоеше само от огромна уста с големи зъби и не по-малко огромен корем и опашка. На гушата на това чудовище имаше клонест придатък (за примамване на рибите, поясни Томсън), а на горната челюст нещо като хобот, удебелен в средата.

— Това е светещ орган, така да се каже, собствено електрическо осветление.

— А защо й е осветление? — запита Симпкинс.

— Тя живее в дълбочина, където не прониква слънчев лъч.

— Какво ли удоволствие е да живееш във вечен мрак? Кое я е накарало да избере такава лоша квартира!

— Още повече ще се учудите, ако ви кажа, че на всеки квадратен сантиметър от своето тяло те изпитват неколкостотин килограма тежест. Но те даже не забелязват това и вярвайте ми, чувствуват се прекрасно.

— Гледайте, гледайте, саргаси! — изведнъж извика Вивиан и се затича към перилата.

Върху синята повърхност на океана действително се виждаха отделни киткообразни храстчета, оцветени оранжево и златистожълто.

Всички се зарадваха на саргасите, сякаш срещнаха стар познат.

Между втори и шести август корабът плаваше вече близо до Бермудските острови. На трети август се срещаха все още само отделни храсти водорасли. Те имаха овална форма, но при леко подухване на южния вятър се проточваха дълги ивици. Гатлинг гореше от нетърпение да изпита по-скоро върху гъстите саргаси своите технически приспособления. Най-после на седми август се появиха цели ливади саргаси. Сега вече от синята повърхност на океана бяха останали само островчета сред жълтия килим.

— Ето го „съсиреното море“, както го наричали древните гърци — каза Томсън.

Гатлинг следеше с вълнение как ще се справи корабът с тази мрежа от водорасли. Но вълнението му беше напразно: корабът почти не забавяше ход. Той режеше саргасите и те отстъпваха, като оставяха от двете му страни дълги, разделящи се сини ивици вода.

— Вашата предпазливост беше излишна — каза професорът. — В края на краищата за съвременните параходи саргасите съвсем не представляват опасност. Изобщо тяхната „непроходимост“ е преувеличена.

Томсън взе няколко водорасли и почна да ги разглежда. Вивиан също се приближи.

— Ето — обясняваше й той — виждате ли белите стъбла? Те вече са отмрели. Саргасите, откъснати от вятъра и подхванати от течението на Карибско море, се носят на север. Необходими са пет месеца и половина, за да преминат пътя от Флорида до Азорските острови. И за това време те не само запазват живота си, но и продължават да се размножават. Някои саргаси извършват цяло кръгово пътешествие, връщайки се в родината си — Карибско море, а след това правят второ пътешествие. Други попадат вътре в кръговия пръстен и загиват.

— Ах, това пък какво е? Живо е! — извика от изненада Вивиан.

Томсън се разсмя.

— Това е австралийско конче-вехтошар, а това е актенария — най-любопитните обитатели на Саргасово море. Виждате ли как са се приспособили? Не можеш ги различи от водораслите!

Действително обагрени в кафяв цвят, изпъстрени с бели петна, с вълнообразни контури, актенариите приличаха извънредно много на водораслите на Саргасово море.