Метаданни
Данни
- Включено в книгата
- Оригинално заглавие
- Остров погибших кораблей, 1926 (Пълни авторски права)
- Превод отруски
- Йосиф Събев, 1962 (Пълни авторски права)
- Форма
- Роман
- Жанр
- Характеристика
- Оценка
- 5 (× 10гласа)
- Вашата оценка:
Информация
Издание:
Александър Беляев. Островът на изчезналите кораби.
Роман. Първо издание
Изд. Народна култура, София
Биб. Юношески романи
Превод: Йосиф Събев
Художник: Юли Минчев
С ил., 1 л. портр.
Формат: 25 см. Тираж: 15 080 бр. Подв.
Страници: 140 с.
Цена: 0.51 лв.
История
- —Добавяне
Губернаторът Фергус Слейтън
На Острова на изчезналите кораби имаше доста добра „пътна мрежа“.
Те минаха през една стара трипалубна фрегата и Търнип, който вървеше напред, изведе пленниците на „пътя“. Това бяха мостове, прехвърлени между корабите и над продънените палуби. По дължината на този път се виждаше някаква жица, прикрепена към малки стълбове и запазени още мачти.
— Тука, тука! Да не се спънете, мис — любезно се обръщаше той към мис Кингман. След нея вървяха Гатлинг и Симпкинс. Нахлупил своето сомбреро до веждите, мрачният Флорес завършваше шествието.
На средата на пътя почнаха да срещат обитателите на острова, облечени в парцали, с дълги коси и бради, загорели руси жители на севера, тъмнокожи южняци, неколцина негри, трима китайци… Всички те гледаха с жадно любопитство новите обитатели на острова.
В центъра на острова сред малките ветроходни кораби от разни епохи и народи се издигаше голямата, добре запазена фрегата „Елизабет“.
— Резиденцията на губернатора — произнесе почтително Търнип.
На палубата на тази резиденция стоеше почетен караул: шестима моряци с пушки в ръце, в еднакви и доста прилични костюми.
Губернаторът прие гостите в голямата каюта.
След навяващата тъга гледка на разрушените кораби каютата неволно поразяваше. Тя имаше напълно обитаем вид и беше обзаведена почти с разкош. Само пъстротата в стила говореше, че тук е била домъкната всяка по-хубава вещ, която са намерили в корабите, пристигнали на този странен остров.
По пода бяха постлани скъпи персийски килими. Върху конзолите имаше няколко хубави китайски вази. По тъмните стени с гравирани корнизи от черен дъб висяха прекрасни картини на холандски, испански и италиански майстори: Веласкес, Рибера, Рубенс, Тициан, фламандския пейзажист Тенире. Имаше един етюд на куче, което дебне, а до него, нарушавайки стила, висеше прекрасен японски гоблен, избродиран с коприна и изобразяващ в стила на Хокпан жерав, кацнал на обсипан със сняг клон на дърво, и конуса на планината Фуджияма.
Върху голямата кръгла маса имаше старинни венециански вази от шестнадесети век, френски бронзови свещници от времето на Директорията и няколко редки розови раковини. Тежката гравирана мебел, тапицирана с пресована свинска кожа със златни ивици по края, придаваше на каютата солиден вид.
Опрян до библиотечния шкаф, стоеше „губернаторът“ на острова — капитан Фергус Слейтън.
Той се отличаваше от останалите обитатели със здравото си телосложение, охраненото, добро избръснато лице и напълно приличния капитански костюм.
Малко приплеснатият нос, суровата брадичка, чувствените устни правеха не съвсем приятно впечатление. Сивите му студени очи обгърнаха дошлите. Той мълчеше и ги гледаше спокойно, като че ги изучаваше и пресмяташе нещо. Това беше поглед на човек, който е свикнал да се разпорежда със съдбата на другите, без да обръща внимание на техните лични желания, вкусове и интереси. Плъзна поглед върху Симпкинс, очевидно не го сметна достоен за внимание, дълго гледа мис Кингман, после премести погледа си върху Гатлинг и отново върху Кингман…
Този мълчалив оглед смути Вивиан и започна да ядосва Гатлинг.
— Позволете да се представим: Реджиналд Гатлинг, мис Вивиан Кингман, мистър Джим Симпкинс. Пътници от парахода „Бенджамин Франклин“, който претърпя крушение.
Без да обръща внимание на Гатлинг, Слейтън продължаваше да гледа мис Кингман. После се приближи до нея, ръкува се любезно, протегна небрежно ръка на Гатлинг и Симпкинс и ги покани да седнат.
— Да, зная — проговори той, — зная.
Гатлинг беше много учуден, когато Слейтън посочи точно къде и кога техният параход е претърпял крушение. За това никой от тях не беше говорил на островитяните.
Слейтън разговаряше почти изключително с мис Кингман.
— Щом случаят ви е довел на този печален остров, мис Кингман, то ние, островитяните, трябва само да благодарим на съдбата за нейния прекрасен дар — галантно, но без да се усмихне, изрече той.
— Уви, аз не съм склонна да благодаря на съдбата — отговори мис Кингман.
— Кой знае, кой знае… — загадъчно отвърна Слейтън. — Тук не се живее лошо, мис, както може да изглежда на пръв поглед. Вие свирите ли? Пеете ли?
— Да…
— Отлично. Великолепно! Тук ще намерите прекрасен роял и богата нотна библиотека. Книги също има. Сред нашите островитяни има интересни хора. Ето например Търнип. Наистина той доста се е отпуснал, но много е видял, много знае и някога е заемал добро положение. Сега той е смешен, но все пак интересен. После Людерс, немец. Той е нашият историк и учен. Изучава историята на корабостроенето, та нашият остров е същински музей, нали?
— Историята на корабостроенето ли? Интересно — каза Гатлинг.
— Това има ли отношение към вашата специалност? — небрежно запита Слейтън, като го погледна с присвити очи.
— Да, аз съм инженер корабостроител — отговори Гатлинг.
Мис Кингман го погледна учудено. Тя не знаеше това.
— Ето че ще имате интересен събеседник, мистър…
— Гатлинг.
— Мистър Гатлинг… Людерс е събрал извънредно интересна библиотека от корабните дневници и предсмъртните бележки на всички загинали от окръжаващите ни кораби. Но… не ви съветвам да четете този материал… Наистина той би стигнал на десетки романисти, но е много тъжен, много. След изчитането на тази библиотека Саргасово море ще ви се види като един от кръговете на Дантевия ад.
— А на тези кораби навярно се намират и някои… редки неща? — намеси се и Симпкинс.
Слейтън погледна по-внимателно Симпкинс, отбеляза си мислено нещо и отговори:
— Да, има и… — той нарочно направи също като Симпкинс пауза — редки неща. Ние имаме цял музей. Ще ви го покажа, ако се интересувате.
— Но това, което за съжаление не ни достига — обърна се Слейтън отново към мис Кингман, — е женското общество. След смъртта на моята покойна жена — Слейтън въздъхна — на острова останаха само две жени: Меги Флорес и Ида Доде или Търнип, както наричат тук нейния мъж. Тя е стара, почтена жена. Ще ви оставя на нейните грижи.
— Закуската е готова — обяви лакеят негър, облечен по случай идването на новите заселници във фрак и бели ръкавици.
— Моля на закуска по случай пристигането ви. — И губернаторът заведе гостите в столовата, където ги чакаше добре наредената трапеза.
През време на закуската Слейтън още веднъж учуди Гатлинг със своята осведоменост за събитията в света. Той знаеше последните новини.
Губернаторът забеляза учудените погледи и за пръв път се засмя самодоволно.
— Ние, така да се каже, сме робинзоновци. Но робинзоновци в двадесетия век. Забелязахте ли жиците, прикрепени към мачтите, и стълбовете? Островът на изчезналите кораби има телефонна връзка. Бихме могли да си прокараме и електрическо осветление, но не ни достига гориво. Затова пък имаме радиостанция и даже високоговорител. Всичко това доставихме от радиофицираните параходи, дошли на острова през последните години. Желаете ли да послушате? — Слейтън включи радиото.
И в каютата на старата фрегата, в центъра на Острова на изчезналите кораби, се разнесе модна песничка, изпълнявана в Ню Йорк от една известна певица, която мис Кингман неведнъж беше слушала.
Никога звуците на песен не бяха я вълнували толкова.