Александър Беляев
Островът на изчезналите кораби (6)

Тихото пристанище

— Земя! Земя! Мис Кингман! Гатлинг! Елате тук по-скоро. Приближаваме се към някакво пристанище. Виждат се вече върховете на мачти и комини на параходи. Ей там… по-вляво!

Гатлинг погледна с бинокъла.

— Откритото от вас пристанище има доста странен вид, Симпкинс. Това „пристанище“ се простира на много мили: мачти и комини и пак мачти… Но обърнете внимание: нито един комин не пуши, а мачтите, такелажа, платната?… Погледнете, мис Кингман. — И Гатлинг й подаде бинокъла.

— Да, това е по-скоро някакво гробище на кораби — извика Вивиан. — Мачтите и комините са изпочупени, от платната са останали само парцали. И после… къде е земята? Нищо не разбирам…

— Не може да се каже, че и за мене всичко е ясно, мис — отговори Гатлинг, — но аз мисля, че работата е такава: в Саргасово море, в това застояло блато очевидно има течения, макар и много забавени от водораслите. Ние, изглежда, сме попаднали на едно такова течение, което, уви, ни е довело до това „тихо пристанище“. Погледнете в какъв „залив“ влизаме. Вижте какво ни посреща — и той посочи наоколо.

Колкото повече се приближаваше параходът към необикновеното пристанище, толкова по-често се срещаха на пътя му печални отломки от кораби. Тук имаше разбити, осакатени, полуизгнили плавателни съдове от всички страни и народи. Ето пирога, направена от цяло дърво… А ето и скелет на рибарски кораб: външната обшивка е паднала, шпангоутите стърчат като оголени ребра, а килът прилича на рибешки гръбнак… Още по-далече се виждаха повече или по-малко запазени плавателни съдове: ладии, шхуни, тендери, фрегати, галери… Ръждясал съвременен параход стоеше до португалска каравела от шестнадесети век. Каравелата имаше извити, красиви линии. Интересни надстройки издигаха ниския борд на носа и кърмата. Оста на кормилото преминаваше през цялата кърма, а по средата на бордовете имаше отвори за веслата. „Санта Мария“ — отчетливо се виждаше на борда.

— Чудно! — извика Гатлинг. — На такъв кораб е плавал Колумб и една от неговите каравели също се е наричала „Санта Мария“, а другите две „Пинта“ и „Нина“. Но погледнете — и далекогледният Гатлинг пречете на борда на един линеен кораб: — „Хенри“. По-нататък се виждаше трипалубен кораб: „Суверен на моретата“, на борда му пишеше „1637 година“. А между тях колесен параход от първата половина на деветнадесетия век — дълъг не повече от петдесет метра.

Проходът между корабите ставаше все по-тесен. Няколко пъти параходът спираше, натъквайки се на гъста маса от отломъци, накрая съвсем спря, като приближи плътно прилепените един до друг кораби, сякаш слели се в своеобразен остров.

Спътниците мълчаха. Всички изпитваха едно и също чувство, като че ли живи щяха да ги погребат.

— Щом съдбата ни е довела тук, трябва да се запознаем с този необикновен остров. Симпкинс! Да вървим!

Симпкинс явно нямаше желание да обхожда това мрачно гробище.

— Какъв смисъл има? — опита се да откаже той.

— Бъдете мъж, Симпкинс. Кой знае какво крие в себе си този остров. Може би тука има и обитатели.

— Духовете на старите холандски мореплаватели ли?

— Ще видим. Във всеки случай, който и да живее тук, по-добре е ние първи да узнаем. Този остров може да стане наш гроб, но, кой знае, може би тук ще намерим и средство за спасение. Трябва да прегледаме корабите. Може някой да се окаже годен за плаване?

— Да прегледаме корабите? — Симпкинс си спомни „Марта“ с 50 000 златни гулдена. Той се колебаеше.

— Но как ще оставим сама мис Кингман?

— За мен не се безпокойте. Аз не се страхувам от привидения — отговори тя.

— Ето какво ще направим, мис — предложи Гатлинг, — сложете в печката слама. Ако ви заплашва някаква опасност, запалете сламата. Ние ще видим дима, като излиза от комина, и веднага ще ви се притечем на помощ. Да вървим!

Гатлинг се прехвърли на съседния тримачтов кораб „Виктория“ от осемнадесети век. Симпкинс го последва без желание.

Те се придвижваха бавно към центъра на острова.

Едва ли нещо в света би могло да представлява по-печално зрелище от това грамадно гробище. Морето погребва потъналите кораби, а земята — хората. Но това гробище оставяше своите мъртъвци на открито, под ярката светлина на палещото слънце. Трябваше да стъпват много внимателно. Полуизгнилите дъски се огъваха под краката им. Всяка минута пътешествениците рискуваха да паднат в някой трюм. Затова и двамата носеха по едно въже, да си помогнат един на друг в случай на нужда. Перилата се събаряха. Парцелите от платната се разсипваха на прах само като ги докоснеха. Всичко бе покрито с дебел слой прах и плесен. По много палуби лежаха скелети, блестящи на слънцето с белотата на костите или тъмнеещи се със запазената още кожа или парцали от дрехите. По разположението на скелетите, по пробитите черепи можеше да се съди, че обезумелите преди смъртта си хора са се карали, бунтували, безцелно и жестоко са се избивали един друг, отмъщавайки си на някого за страданията и загубения живот. Всеки кораб е бил свидетел на трагедия, разиграла се преди десет, сто, двеста години.

Какъв нечовешки ужас, какви страдания е трябвало да изпитат живите притежатели на избелелите от слънцето черепи, озъбени в страшна усмивка! И всички те се усмихваха, усмихваха…

Даже на Гатлинг му ставаше страшно от тези усмихващи се скелети, а Симпкинс трепереше като в треска.

— Да се махаме оттук! — молеше се той. — Не мога повече!

— Почакайте, ето там един добре запазен кораб. Нека да слезем в каютите.

— По стълбите, които ще се строшат под краката ни ли? — Симпкинс изведнъж се озлоби: — Гатлинг! Няма да мръдна повече ни крачка. Стига. Моля ви повече да не ме командвате. Забравихте кой сте вие и кой съм аз? Къде ме водите? Защо? За да ме блъснете някъде в някой трюм и по такъв начин да се отървете от мен, без много шум! О, зная, преча ви.

Тези думи вбесиха Гатлинг.

— Млъкнете, Симпкинс, или наистина ще ви изхвърля зад борда.

— Това не е така просто — произнесе язвително Симпкинс и като се облегна на дървената ограда на борда, насочи към Гатлинг дулото на револвера си. Гатлинг бързо пристъпи напред, но преди да хване ръката на Симпкинс, се чу изстрел и шум от съборени перила. Куршумът прелетя над главата на Гатлинг В същото време той видя как Симпкинс, размахал ръце, падна зад борда с отломъците на изгнилите перила. Чу се глух плясък на вода и… тишина… после пръхтенето на Симпкинс. Гатлинг погледна зад борда. Полицаят се мяташе в зелената каша от водорасли. Водораслите висяха като гирлянди от главата му, оплитаха ръцете, здраво държаха жертвата си. Симпкинс напрягаше всичките си сили, за да се залови за обшивката на кораба. След дълги опити успя. Но ръцете му бяха отмалели, водораслите го теглеха надолу, още малко и водата щеше да го погълне.

Гатлинг се отдалечи от борда, седна на едно буре и запуши лулата си.

— Гатлинг, простете ми. Аз бях глупаво магаре — слушаше той гласа на Симпкинс, но продължаваше да пуши мълчаливо. — Гатлинг… спасете ме… Гатлинг!

Гатлинг се приближи до борда. Той се колебаеше. Все пак човек моли за помощ. Но какъв човек? Продажен полицай, шпионин, който няма да се спре даже след спасението си веднага да го предаде в ръцете на властите, за да получи своите тридесет сребърника.

— Не, не. — И Гатлинг пак седна и дръпна от лулата.

— Гатлинг, моля ви се! Гатлинг! Гатлинг! — стенеше Симпкинс.

Гатлинг продължаваше да пуши.

— Га-а-ат… — Изведнъж този вик премина в задавено ридание.

Гатлинг скръцна зъби, остави лулата, размота въжето и хвърли единия му край на давещия се.

С последни усилия Симпкинс хвана въжето, но щом Гатлинг почваше да го тегли, той го изпускаше: водораслите го държаха здраво, а и той беше отмалял.

— Вържете се с въжето! — викна му Гатлинг.

Симпкинс се опаса как да е с въжето, завърза го и почна да се катери към палубата.

Застанал пред Гатлинг, той беше така развълнуван, че само непрекъснато повтаряше: „Гатлинг!… Гатлинг!… Гатлинг!…“ — и му протягаше ръката си.

Гатлинг се намръщи, но като видя искрената радост в очите на спасения, усмихна се добродушно и стисна мократа му ръка.

— Не мога да ви изразя, Гатлинг…

— Чакайте — трепна Гатлинг и бързо измъкна ръката си. — Гледайте, от комина на нашия параход излиза дим. Мис Кингман ни вика. Случило се е нещо. Да тичаме!