Александър Беляев
Островът на изчезналите кораби (5)

В царството на мъртвите

Изглеждаше, че параходът стои неподвижно. Но някакво бавно течение видимо го влачеше към средата на Саргасово море: все по-често почнаха да се срещат полуизгнили и позеленели отломъци от кораби. Те се появяваха като мъртъвци, с оголени „ребра“ — шпангоути и счупени мачти, следваха някое време парахода и бавно изчезваха в далечината. Нощем Симпкинс се плашеше от „привидения“, от зелената повърхност на морето изведнъж се появяваха някакви стълбове бледен дим, приличащи на хора в савани, които бавно се плъзгаха, люлееха се и се разтапяха… Това бяха изпарения от ония места, където сред плътния килим от водорасли имаше чиста, непокрита с водорасли вода.

През една лунна нощ към парахода се приближи някакъв полуразрушен холандски бриг. Той беше боядисан в черно с ярка позлата. Мачтата му и част от палубата край борда бяха съборени, брашпилът разбит.

Вивиан гледаше този мъртъв кораб със смесено чувство на любопитство и страх. Може би това е тяхното бъдеще, ще дойде време и техният параход ще се носи така по морето без жив човек на борда. Изведнъж тя извика:

— Гледайте, гледайте, Гатлинг!

Подпрян на съборената мачта, стоеше човек с червена шапка. В лъчите на ярката луна на тъмното му, почти черно лице блестяха зъбите. Той се усмихваше, усмихваше се широко. До краката му имаше бутилка.

Съзнанието, че не са сами, че в тази зелена пустиня има още едно живо човешко същество, развълнува всички. Симпкинс и Гатлинг извикаха силно и замахаха ръце.

Все така усмихнат, човекът с червената шапка махна с ръка, но някак странно — сякаш показваше нещо зад себе си. И ръката му изведнъж се отпусна като дървена. Луната се скри зад облак и човекът вече не се виждаше. Но бригът все повече се доближаваше до парахода.

Най-после бригът почти се допря до борда на парахода. В този момент луната се показа и освети странна и страшна картина.

За изпочупената мачта беше привързан скелет. По него още висяха парцали от дрехите. Оцелелите кости на ръцете се клатушкаха от вятъра, останалите отдавна бяха паднали от раменните стави и лежаха пръснати по палубата. Кожата на лицето беше запазена и изсушена от горещото слънце. Върху това пергаментно лице светеше усмивката на черепа. Полуизгнила червена шапка покриваше темето.

В един миг Гатлинг скочи на палубата на брига.

— Какво правите, Гатлинг? Бригът може да се отдалечи от парахода. Тогава ще загинете.

— Не се безпокойте, мис, ще успея. Тук има нещо интересно.

Гатлинг дотича до скелета, грабва запечатаната бутилка и скочи обратно на парахода в момента, когато бригът се отдалечи почти на един метър.

— Безумец! — посрещна го побледняла мис Кингман, радвайки се на благополучното му завръщане. — Е, за какво всъщност рискувахте? — запита тя и погледна бутилката. — Такова богатство ние имаме достатъчно.

— Ще видим. — Гатлинг счупи гърлото на бутилката и извади полуизгнило листче синкава хартия. Избелелите червеникави букви още можеха да се четат.

Писмото беше написано с паче перо, почеркът беше странен, със завъртулки.

Който и да си, християнин или неверник, в чиито ръце ще попадне тази бутилка, моля и те заклевам да изпълниш последната ми воля. Ако ме намериш след моята смърт на брига, вземи парите, които са в бялата кожена кесия в капитанската каюта на сума 50 000 гулдена злато. От тях вземи за себе си 10 000 гулдена, а 40 000 гулдена предай на моята жена Марта Тесел в Амстердам, Морска улица, собствена къща. Ако бригът потъне и намериш само бутилката в морето, изпрати на Марта Тесел, моята жена, моя последен поздрав. Нека ми прости, ако съм я огорчил с нещо… Всички измряха… Целият екипаж до един… Кар… Хуберт… първи… Само аз съм още жив. Седмица… без храна… Ще се привържа към мачтата… който забележи… Прощавайте…

Густав Тесел. Бриг „Марта“,

1713 година. Септември, 15-ти ден.

— Колко е страшно и странно! Получихме поръчение от мъртвеца да предадем последен поздрав на жена му, която вече от двеста години лежи в гроба… — И като потрепери, мис Кингман добави: — Колко ли ужасни тайни крие морето!

— Петдесет хиляди гулдена — мислеше на глас Симпкинс, като изпращаше с очи отдалечаващия се бриг. — Колко ли правят те по сегашния курс?