Метаданни
Данни
- Включено в книгата
- Оригинално заглавие
- Остров погибших кораблей, 1926 (Пълни авторски права)
- Превод отруски
- Йосиф Събев, 1962 (Пълни авторски права)
- Форма
- Роман
- Жанр
- Характеристика
- Оценка
- 5 (× 10гласа)
- Вашата оценка:
Информация
Издание:
Александър Беляев. Островът на изчезналите кораби.
Роман. Първо издание
Изд. Народна култура, София
Биб. Юношески романи
Превод: Йосиф Събев
Художник: Юли Минчев
С ил., 1 л. портр.
Формат: 25 см. Тираж: 15 080 бр. Подв.
Страници: 140 с.
Цена: 0.51 лв.
История
- —Добавяне
„Боговете си отмъщават“
На другия ден Томсън, асистентите, Гатлинг и Симпкинс получиха покана да посетят професор Людерс. Старият учен живееше на края на острова в една испанска каравела. Тя имаше квадратна кърма, кули на носа и кърмата, висок борд, бушприт и четири прави мачти: фокмачта, гротмачта и две бизанмачти. Трите задни мачти бяха с латински платна, на предната имаше две рей.
Нестабилен мост водеше към убежището на стария учен.
— Странно! — извика Гатлинг, като стъпи на моста. — Нима даже и платната са се запазили? Та този кораб има не по-малко от двеста години?
— И триста може да са — отговори Людерс, който съпровождаше гостите. — Аз реставрирах тази скъпоценност със собствените си ръце. Признавам, тя имаше доста жалък вид. Едно не мога да направя: да изправя каравелата — съседните кораби са я притиснали и силно наклонили. Това ми причинява някои неудобства. Но вие сами ще се убедите. Моля, заповядайте подир мене.
По тясна дървена стълбичка гостите се спуснаха долу и влязоха в голяма каюта. До стената имаше дървени пейки със струговани крачета. Едната стена беше закрита от саморъчно направен шкаф, върху полиците на който се виждаха старинни ръкописи и корабни дневници.
— Внимавайте — предупреди ги Людерс, — аз вече съм свикнал да ходя по наклонения под. Тук, в тази библиотека, има огромни богатства.
— Богатства ли? Какви богатства? — запита Симпкинс.
— Научни. Впрочем и не само научни. Ето документи от кораба „Сивила“. Някой си Себастиано Сапрозо, на испанска служба, пренасял няколко бъчви злато от Бразилия за Испания. Себастиано не стигнал бреговете на Испания. Корабът бил довлечен до острова.
— Вие сте взели този документ от „Сивила“ — значи, че тя и сега съществува, така ли? — запита Симпкинс.
— Да, да, стария кораб за въглища, на юг от „Елизабет“.
— А златото не търсихте ли?
— За какво ми е? — отговори просто Людерс. — Възможно е да се е запазило и златото. То, както се казва в документа, е в трюма. Но корабът е толкова стар, че би било безумие да се спусне човек в трюма. А в съседните каюти — продължаваше Людерс — пазя колекциите.
— Не сте ли изследвали подводната част на острова? — запита Томсън.
— Уви, не — с въздишка отговори Людерс. — Ние имаме водолазни костюми, но аз не мога да поправя въздушните помпи. Драги, лостове — ето всичко, което имам на разположение.
— Откъде Себастиано е взел толкова злато? — заинтересува се Вивиан.
— Това е интересна история. Себастиано Сапрозо бил пленен от индианското племе бороро в горите на Централна Бразилия. Войнствените индианци решили да убият Себастиано и го повели към мястото и екзекуцията. Но Сапрозо сполучил да се измъкне от ръцете им. Този авантюрист, изглежда, е бил минал голяма житейска школа и вероятно е бил професионален панаирджийски акробат и жонгльор. Той почнал да прескача през главите на диваците, да се премята във въздуха и да прави такива необикновени трикове и салтоморталета, че поробителите му изпаднали във възторг. От ненавист към чуждоземеца индианците преминали едва ли не към неговото обожаване. Те оставили Себастиано жив, но не му върнали свободата. Няколко месеца той живял сред индианците и изучавал техния език и нрави. Често му се случвало да вижда как индианците донасяли големи късове самородно злато и го отнасяли в горите в дар на някакво горско божество. Къде се намирало това божество, Сапрозо не можел да узнае, защото светилището се пазело в тайна. Обаче случаят помогнал на Сапрозо. Ето как сам Себастиано описва това.
Людерс разтвори старинен в полуизгнила подвързия ръкопис и прелиствайки пожълтелите от времето листа на пергамента, украсени с изкусно изрисувани заглавни букви и наивни рисунки, зачете:
„Една сутрин, когато всички мъже бяха на лов, а жените се занимаваха със стриване на корени от маниока, от която правят опиващото питие кашири, аз минавах през единия край на селището и чух стон от една отдалечена колиба до края на гората. Влязох в колибата и видях девойка, омотана в мрежа. Големи черни мравки я хапеха. Нещастната се гърчеше, лицето й беше изкривено от болка, на устните и имаше розова пяна — беше ги изпохапала, — помътеният й поглед гаснеше. Аз развързах мрежата и почнах да чистя мравките, да ги тъпча с крака и да ги изхвърлям от колибата. После взех мрежата и пак покрих с нея девойката, която в знак на благодарност взе да целува ръцете ми. Тогава реших, че девойката може да ми се отблагодари по по-съществен начин и й казах:
— Тази нощ, когато жрецът те освободи от мрежата, ще дойдеш при Синия ручей и ще тръгнеш с мене…
Девойката кимна с глава и каза:
— Ще изпълня онова, което заповядаш. Ще го изпълня заради добрината, която ми стори, като облекчи страданията ми.
През нощта тя дойде при Синия ручей и ние навлязохме в гъстата гора. Към полунощ стигнахме на една горска поляна, по средата на която имаше висок хълм. Пълната луна ярко осветяваше голям дървен идол на върха на хълма.
Този идол беше затрупан до колената, които бяха на височина колкото човешки ръст, с блестящи самородни късове злато. Аз се поклоних на идола до земята, взех незабелязано един златен къс, голям колкото гъше яйце, обърнах се към девойката и й казах:
— Сега ще вървя. Посочи ми пътя към морето.
Девойката се замисли и каза:
— Добре. Но сам няма да намериш пътя. Скоро тук ще дойдат жреците с дарове. Да бягаме!…
И ние побягнахме. Сто пъти можех да загина без тази девойка. Тя ме предпазваше от капани, от намазани с отрова бодили, дълбоки ями, прикрити с листа, които пазеха свещеното място; тя умееше да намира ручеи и растения, които се ядат. Тя познаваше всяка пътечка в гората. Пристигнахме на брега в момента, когато екипажът на «Сивила», отчаян, че аз няма да се завърна, вдигаше котва, готвейки се да отплава. Видяха ме и изпратиха лодка. Разказах на другарите си какво се бе случило с мене, показах им кюлчето злато и ги убедих да отидем за златото. Те се съгласиха и ние сполучихме да пренесем на кораба толкова злато, че напълнихме три бъчви от сланина.“
— Ето откъде е това злато — завърши Людерс и сложи ръкописа на коленете си.
— А какво е станало с девойката? — запита Вивиан.
— Девойката казала на Себастиано, че ще я убият, ако се върне, и заминала с тях. По-нататък ръкописът разказва как са плавали, за бурята, за пристигането им тука, за гибелта на екипажа. Ето последните редове на този дневник:
„Датата не зная. Главата ми гори. Ръцете треперят. Наоколо трупове. Нямам сили да изхвърлям мъртвите зад борда. Днес пред изгрев-слънце умря в ръцете ми бедната девойка. Умря спокойно, с усмивка на уста. А вечерта в бълнуването си говореше със страх: «Боговете си отмъщават!» Бъчвите със злато… на кого са нужни…“ Тук ръкописът прекъсва.
Людерс свърши четенето и всички известно време седяха мълчаливо под впечатлението на изслушаната история.
— Да — каза накрая Людерс, — такива истории имам цяла библиотека. Събрах едва ли не повече, отколкото Слейтън. Виждам, че тази история ви развълнува — продължи Людерс, обръщайки се към Вивиан. — Ако нямате нищо против, ще ви предложа малка екскурзия из острова. Пред вашите очи ще премине почти цялата история на корабостроенето.
Всички на драго сърце се съгласиха и се изкачиха горе. Людерс сякаш бързаше да се самовъзнагради за многогодишното мълчание и говореше непрестанно.
— Погледнете тази водна повърхност — говореше той, като сочеше безбрежната шир на океана. — Тихият и Атлантическият океан заемат двеста петдесет и пет милиона квадратни километра — двойно по-голяма площ от всичките пет континента на света, взети заедно. Ненапразно океанът служи отдавна за символ на безкрайност, мощ, непокорна воля. Той е неизтощим в своята доброта, но и в гнева си… Той дава безкрайно много, но може и да вземе всичко — самия живот. Не е чудно, че в древността са го обожествявали. Но и този „бог“ бил победен в момента, когато падналият във водата първобитен човек се е хванал случайно за плаващо дърво и се е убедил, че то го държи на повърхността. От този момент започва историята на покоряването на океана, историята на мореплаването. Да се придаде на късчето дърво най-голяма устойчивост, да се научим да го управляваме според желанието си — ето към какво се свежда прогресът в областта на корабостроенето в продължение на много хилядолетия. В моя „музей“ можете да намерите много такива първобитни плавателни съдове. Ей там, между стария линеен кораб и малкото параходче, виждате няколко греди, свързани с колчета. Сал — това е вече огромна крачка напред в сравнение с простото, неодялано дърво: салът се отличава с голяма устойчивост и товаровместимост… А там, недалече от него, е дигнала високо нос лека пирога. Но без гребла и платна тези плавателни съдове можели да плават само по течението. Древните египтяни, вавилонците, финикийците вече познавали употребата на гребла и платна. За съжаление в моята колекция съществува голяма празнота. Мога да ви покажа плавателни съдове, които са строени в незапомнените времена на доисторическия живот на човека и които по съвсем същия начин се строят и досега на островите, населени с диви племена; но не намерих тук нито египетски, нито гръцки кораби. Да заобиколим този почтен ветроход и ще ви покажа най-стария плавателен съд на Острова на изчезналите кораби.
Всички слязоха по мостчетата и след минута спряха пред скелета на кораб със странен вид.
— Ето, полюбувайте се — рече Людерс, като посочи с ръка.
Точно срещу Вивиан се виждаше лице на полузвяр-получовек. Птичият нос, огромните, кръгли, невиждащи очи, лъвската озъбена муцуна и косите на жена правеха силно впечатление със своята груба, но изразителна красота. Лицето беше издялано от дърво и прикрепено към заострения нос на тесния дълъг кораб. Слънцето, вятърът и солените вълни бяха нанесли големи разрушения върху това фантастично лице. Покрито с цепнатини като с бръчки, то изглеждаше старо и загадъчно, като сфинкс.
— Хиляда години това чудовище гледа океана — каза Людерс — и много неща би могло да ни разкаже, ако неговият дървен език можеше да говори. Би ни разказало за безстрашните хора на Севера — викингите, които с това несигурно корабче са се осмелили да отправят предизвикателство на сивите простори на океана. Не по-малко от седемдесет смелчаци да се побирали на кораба. Те са гребели весла, освен това са поставяли четириъгълно платно. В предната част на кораба е имало ют — малка палуба за воините. В осми-девети век на корабите все още не са правили ют. Ето тези щитове на бордовете са служели за защита на гребците.
— Мен ме учудва едно — каза Гатлинг, — как е могла тази северна птица да долети толкова далече на юг? Та безумните пирати — безумни в своята храброст, — както и всички други са имали нужда от храна и прясна вода. А нима са можели да имат на тази черупка запаси за толкова далечно пътешествие?
— Аз също мислех за това — отговори Людерс. — Най-вероятно силна буря да е отнесла това корабче далече на юг. И нещастните мореплаватели е трябвало да понесат общата участ на всички загубени в океана: глад, жажда, кървава борба за последната глътка прясна вода. Живите са се хранели с труповете на умрелите си другари, докато слънцето не ги е принуждавало да изхвърлят зад борда разложените останки… Най-силният е преживял другите. Измъчван от жажда, той е плавал сам още няколко дни по безкрайния океан, обкръжен от акули във водата и ята хищни птици над главата, без да губи до последния миг надеждата да види земя. Умира и той и самотният кораб е станал играчка на ветровете, блуждаейки по морето, докато течението го е довлякло тук. Но само слепите, дървени очи на химерата са видели този печален остров.
… Недалече оттук има два ханзейски кораба. Само някакви си три-четири столетия делят построяването на тези кораби от времето, когато това корабче за пръв път е излязло в морето. Но погледнете какъв прогрес…
Като преминаваха от палуба на палуба, предвожданите от Людерс екскурзианти се насочиха към ханзейските кораби от четиринадесети век.
— Тези почтени търговски кораби са били пригодени не само за търговски цели, но и за борба с пиратските кораби на норманите, един от които вие видяхте. Обърнете внимание, тези кораби, както и скандинавските, имат възвишение на носа и кърмата. Там са били поставяни катапултите, а също и огнестрелни оръдия. Повърхността на платната е увеличена. Управлението на кораба поради силното налягане върху платната ставало вече не с весла, а със здраво, закрепено на ахтерщевена кормило. Тези кораби са порили свободно морската шир… Изморихте ли се? — запита Людерс Вивиан, забелязал, че тя го слуша разсеяно.
— Не — отговори Вивиан, — просто се замислих.
— За какво?
— За жертвите на морето, за всичките тези драми…
— Тези жертви и драми, мисис Гатлинг, са намалявали с прогреса в корабостроенето. Погледнете тази португалска каравела. На такъв кораб Колумб е предприел своето пътешествие в незнайни страни. Тези каравели всъщност завършват „героическия“ период на мореплаването. Деветнадесетият век донесе приложението на парата като нов, могъщ двигател. Морските пътешествия станаха по-безопасни и… по-скучни. Ако не сте се изморили, да минем към западния бряг на нашия остров. По странна игра на случая тук течението е донасяло почти изключително параходи. Вие ще видите там дядото на параходите — малкия колесен параход „Савана“, — построен през тридесетте години на деветнадесетия век[1]. Той е дълъг едва тридесет метра. А през четиридесетте години на миналия век бил построен вече първият параход с желязно витло. В него са заложени всички принципи на съвременното корабостроене.
На Вивиан не й се искаше да обиди Людерс, но ходенето по люлеещите се мостчета и наклонените палуби на острова я измори, макар тя да не желаеше да признае това. При това и историята на параходостроенето не я интересуваше много. Нейният мъж сам беше корабостроителен инженер. Той имаше много книги по корабостроене и много модели.
— А не можем ли да отложим разходката на гробищата на параходите? — запита Симпкинс, на когото се искаше по-скоро да се върне и да обмисли плана, който беше узрял в главата му.
— Може — съгласи се Гатлинг. — Имаме още много време и ще успеем, без да бързаме, да разгледаме всички забележителности на острова.
— Какво пък — малко разочаровано каза Людерс, — да я отложим.
Той поизпрати гостите и като се сбогува, се върна у дома си.
— Този Остров на изчезналите кораби — каза Вивиан на мъжа си, когато се връщаха от Людерс — може да бъде наречен Остров на ужасите. Едва ли има на земното кълбо друго място, където на такова малко пространство да са събрани толкова човешки страдания…
А Симпкинс поизостана от Гатлингови, обърна се бавно на юг и дълго гледа полуразрушената „Сивила“. Този ден, като се оплакваше от главоболие, той дори не отиде да обядва. Златото на горския бог не му даваше покой. Той на всяка цена ще намери това злато!
Симпкинс не можа да дочака нощта и щом се мръкна, почна да се приготвя. Той взе обемиста торба, електрическо фенерче, голям нож и въже — с револвера полицаят никога не се разделяше — и излезе от каютата.
Ярки звезди бяха обсипали небето. Миришеше на влага, на гнило дърво, на водорасли, малко на катран — обикновената миризма на острова, която през нощта се усилваше. Беше тихо. Всички вече спяха, освен двамата часовои в резиденцията на губернатора. Симпкинс вървеше уверено — беше изучил добре острова — и скоро стигна до целта. „Сивила“ беше на два метра разстояние от плътната маса кораби, които образуваха острова. Симпкинс откърти една голяма дъска от палубата на баркаса и я прехвърли до „Сивила“. Стъпвайки внимателно, той премина на нейния борд. При първия допир перилата се срутиха.
„Охо, тука трябва да бъда внимателен!“ — помисли си той. Дъските на палубата бяха полуизгнили. Кракът стъпваше меко по тази гнилоч. Симпкинс стигна до счупената мачта, привърза за нея въжето, с другия край на което беше опасал кръста си, запали фенерчето и почна да слиза бавно надолу по почти отвесната стълба. За да не се счупят стъпалата, той не стъпваше по тях, а се свличаше с цялото си тяло. Тук подът беше сякаш по-здрав. Но трябваше да слезе още по-ниско, в трюма.
Симпкинс се изкачи отново горе, отвърза въжето, слезе в средната част на кораба, прикрепи въжето за един стълб и с вълнение започна да слиза по втората стълба, която водеше в трюма. Въздухът тук беше много задушен. Подът и стените бяха покрити със слуз и мъх. В края на трюма фенерчето освети вода. Очевидно част от трюма беше залята. Тук-там се виждаха скелети.
От горните палуби те бяха прибрани от островитяните, но тук никой не бе прониквал.
„Толкоз по-добре — помисли Симпкинс. — Е, да поразгледаме!“ И той почна да оглежда бъчвите. Повечето бяха празни. На дъното на една от тях намери човешки кости; почти всички бъчви гъмжаха от вмъкнали се през цепнатините криви раци, червеи, голи охлюви. Симпкинс изпитваше органическо отвращение към тези гадинки, но превъзмогваше всичко и продължаваше да търси, все повече приближавайки се към залятото с вода пространство. И тук, вече нагазил във водата, той намери желаните бъчви със злато. Наистина те бяха не три, а две и в едната златото беше до половината, но и това, което беше останало, беше достатъчно да го осигури за цял живот… Златото беше покрито отгоре с такъв слой плесен, че можеше да остане незабелязано, ако Симпкинс не знаеше какво търси. Той с отвращение избърса плесента и огромните късове злато, шлифовани от индианците, блеснаха. От вълнение Симпкинс дишаше тежко. Той напълни торбата със злато, натъпка джобовете си и най-после почна да пъха в пазвата си.
Хлъзгавите студени късове докосваха неприятно кожата, но това беше злато, злато! Още един къс…
Но Симпкинс не успя да вземе още един къс. Изгнилият под се провали под тежестта на натоварения със злато човек. И Симпкинс усети, че потъва във водата. Той едва успя да се хване за края на пода и чу нов трясък — вадата погълна бъчвите със златото. Трудно беше да се държи за прогнилите дъски. Златният товар неудържимо го теглеше надолу. Симпкинс разбра, че загива. Ако се освободи от част от златото… Не, не! Той ще се измъкне на всяка цена! Трябва да се издърпа с въжето. Фенерчето, прикрепено на гърдите му, се закачи за дъските на пода, откъсна се и падна във водата. Тъмнина… Симпкинс изруга и затегли въжето. Някъде се чу отново трясък. Изглежда, не беше издържал и гнилият стълб, за който беше вързано въжето. Симпкинс се пусна, потъна във водата и тук забеляза, че фенерчето, паднало на дъното на кораба, продължава да свети. И в тази слаба светлина той видя водорасли, дълги змиеобразни риби, а наблизо — гърчещите се пипала на октопод.
Краката на Симпкинс докоснаха дъното на кораба и застоялата вода покри главата му. Той трескаво свали от себе си торбата със златото и почна да изпразва джобовете си. За тридесет секунди изпразни две трети от товара и със страшни усилия изплува на повърхността. Успя да си поеме дъх, но товарът беше още твърде тежък и той отново потъна във водата. Октоподът, се приближаваше и протягаше пипалата си, които леко мърдаха. Симпкинс почна бързо да изхвърля златото — до последното късче. Светлината на фенерчето привличаше морските обитатели, риби и октоподи, които почнаха да се събират от всички страни. Като изхвърли последния къс злато, олекналият Симпкинс отново изплува. Този път сполучи да се залови за отломките и да се изкатери на пода. И тук неистово закрещя, обхванат от животински страх.
Някъде далече, на другия край на кораба, се чу глас. Симпкинс искаше да извика отново, но нервна спазма сви гърлото му. Той позна гласа на капитан Слейтън, макар да не можа да разбере думите. На Слейтън отговори нещо китаецът. Ако Слейтън го намери тук, Симпкинс е загинал. Тихо, като смок, Симпкинс пропълзя по пода и се скри между бъчвите. Гласовете замлъкнаха. Той лежа така до сутринта.
Когато слабият лъч на дневната светлина проникна отгоре, Симпкинс бавно пропълзя по стълбите, излезе незабелязано навън и цял измокрен, потиснат, унил, се промъкна в каютата си.