Александър Беляев
Островът на изчезналите кораби (19)

Изчезналият остров

Още вечерта „Предизвикател“ навлезе в ивицата, свободна от саргаси.

А рано сутринта, когато съпрузите Гатлинг излязоха на палубата, видяха, че наоколо се простира синята повърхност на океана, по която само тук-там се мяркаха малки петна водорасли.

— Странно, нима толкова сме се отклонили на юг? — запита Гатлинг професор Томсън, който разглеждаше някаква малка риба, попаднала в мрежата.

— Ние вървим по самия край на топлото течение, където то се бори със студеното. Именно тези студени течения са отнесли настрана част от водораслите. Утре ще свърнем на север, в гъстата част на саргасите.

— Каква странна риба! — извика Вивиан. — Погледни, Реджи.

Главата на рибата имаше широк, овален щит от керемидообразни люспи; долната част на тялото й беше с по-тъмен цвят от горната.

Томсън внимателно пусна рибата в голям леген с вода. Рибата веднага се обърна по гръб и плътно притисна щита си към дъното на легена.

— Вземете рибата — предложи Томсън.

Гатлинг хвана рибата за опашката и се опита да я вдигне, но напразно: рибата като че ли беше залепнала за дъното на легена. Томсън се засмя.

— Виждате ли каква чудновата риба! Това е ехенеида или „риба-лепка“. За нея в древността имало легенди, че уж тя, като се залепи за подводната част на кораба, може да задържи хода му. Ето, гледайте! — И Томсън, макар и с усилие, откъсна „лепката“ от легена.

— Професоре, в морето плава цяло стадо костенурки — съобщи асистентът на Томсън Мюлер. — Ще ми разрешите ли да хвана някоя от тях с помощта на тази малка рибка? Виждал съм как правят това туземците в Африка.

Като получи разрешение, Мюлер сложи на опашката на рибата пръстен със здраво въже и я хвърли във водата. В прозрачната вода се виждаха всички движения на рибата. След няколко безуспешни опита да се измъкне от пръстена, тя се устреми към една голяма костенурка, която спокойно спеше на повърхността на океана. Ехенеидата се впи в коремния шит на костенурката. Мюлер дръпна въжето. Костенурката се замята, но не можа да се освободи от лепката и след минута беше измъкната заедно с рибата на палубата на кораба.

— Браво! — заръкопляска Вивиан.

На палубата се показа Симпкинс. Той току-що беше станал и примижаваше на яркото слънце. Смучейки лулата си, Симпкинс погледна равнодушно костенурката и едва промълви през стиснатите си устни:

— Супа от костенурка — не е лошо. А това що за пиявица е?

— Това не е пиявица, а риба-лепка. Костенурката, Симпкинс, не е предназначена за супа, а за научна колекция.

— Гледайте каква красота — отново извика Вивиан, сочейки морето.

Над повърхността на океана летяха риби. Цели ята от тях се издигаха над водата и прелетяваха значително пространство от няколко десетки метра, поддържани от предните плавници, които у тях представляваха нещо като крила.

Всички се любуваха на това зрелище.

— Dactylopteres — летящи — поясни професор Томсън.

— Нима и всички птици са произлезли от морето? — запита Вивиан.

— Океанът е люлка на целия органически живот на земята. Вие виждате летящи риби, но има и такива, които се разхождат по сушата и даже се изкачват по стъблата на дървета. Всички те са прадеди на земноводните и птиците.

— Много интересно — равнодушно се намеси Симпкинс, — но като че ли ние тръгнахме да търсим не костенурки и лепки, а Острова на изчезналите кораби. Ние вървим все по на юг и вече излязохме извън пояса на саргасите. Скоро ще настъпи дъждовният период — и бездруго вече често вали, — а кога ще се заемем с острова?

— Търпение, Симпкинс. Днес поемаме на север и с всеки час вие ще бъдете по-близо до целта.

Симпкинс вдигна рамене, като че искаше да каже: „Ох тези учени!“ После мушна ръце в джобовете си и се загледа в морето, като плюеше през борда.

— Акула! — викна той оживено. Очевидно и в морето го интересуваше само престъпният елемент. — Охо, колко е голяма! Само че защо е бяла?

— Да, интересен екземпляр — каза Томсън. — Типична представителка на Саргасово море. Саргасите задържат слънчевата светлина и тукашните акули очевидно не „изгарят“ така, както техните сестри, живеещи в откритите места. Кожата на тукашните акули е лишена от пигмент.

Акулата плаваше редом с кораба. Движенията й бяха бързи, силни и красиви.

Моряците приготвиха вече въже и намазаха с лой желязната кука.

— А защо акулата не изяжда малките риби, които се въртят около нея? — запита Вивиан.

— Това е риба-лоцман, неразделен спътник на акулата.

В това време куката със стръвта беше хвърлена. Първа я забеляза рибата-лоцман. Тя я помириса и се приближи до акулата, стараейки се да й обърне внимание на плячката.

— Виж я ти подстрекателката! — преведе Симпкинс събитията на езика на наказателната практика.

Акулата се обърна, забеляза плячката и лакомо налапа куката.

— Дявол го взел, това е вече провокация от страна на рибата-лоцман! — извика Симпкинс.

Акулата се преметна и така дръпна въжето, че двамата моряци паднаха на палубата и корабът леко се наклони. Почна борба. Моряците ту отпускаха въжето, ту го теглеха, придърпвайки все по-омаломощеното животно. Мина не по-малко от час, преди да успеят да измъкнат акулата на палубата. Изморена, тя лежеше като мъртва.

— Аха, хвана се, миличка! — тържествуващо каза Симпкинс и пристъпи към нея.

— Обзалагам се, че вие съжалявате, дето акулата няма ръце — вметна Гатлинг.

— Защо?

— Бихте й сложили белезници.

— Още една лепка! — с учудване викна Вивиан, като видя рибата, която се беше впила в корема на акулата.

— Обикновено нещо — отговори Томсън. — Лепките често правят това и имат тройна полза: осигуряват си безплатно пътуване, пълна безопасност от другите хищници под прикритието на страшния за всички морски обитатели враг и трохи от обилната трапеза на лакомите акули.

— С една дума, навсякъде едно и също — забеляза Симпкинс — около големите престъпници се навъртат дребни мошеници за дребни поръчения.

— Още малко, Симпкинс, и вие ще напишете научен труд: „Престъпният свят сред обитателите на моретата“ — с усмивка забеляза Гатлинг.

Симпкинс се приближи до акулата, хвана лепката и я затегли.

— Ха де, да видим дали ще издържиш?

Лепката сякаш се беше сраснала с корема на акулата. Тогава Симпкинс я дръпна с все сила. Неочаквано акулата трепна с цялото си огромно тяло и удари Симпкинс с опашката си с такава сила, че той се преметна във въздуха, прелети през борда и падна в морето.

Професор Томсън викна развълнувано:

— По-скоро хвърлете въже!

Гатлинг се учуди на вълнението и бързината на учения. Симпкинс не беше лош плувец и едно изкъпване в топлата вода не го заплашваше с простуда.

Но Томсън се страхуваше от друго: той знаеше, че акулите често плават на стада. Там, където срещнат една, може да има и други.

И опасенията му не бяха напразни. Действително във водата се мярнаха неизвестно откъде появили се акули. Те се устремиха към Симпкинс, който още не беше ги забелязал. А в това време корабът се бе отдалечил на няколко метра от него.

— По-скоро, Симпкинс, по-скоро! — викаха му от кораба.

Капитанът нареди да спрат моторите, а досетливите моряци, без да чакат заповед, с трескава бързина спуснаха лодката.

— Защо се вълнувате? Аз плувам като тапа! — викна Симпкинс, без да подозира опасността, но като видя, че всички погледи са обърнати не към него, а някъде в морето, огледа се, замръзна от ужас и почна да работи отчаяно с ръце и крака. Но мокрите дрехи затрудняваха движенията му.

Когато лодката с тримата моряци доплава до Симпкинс, акулите бяха вече около него. Една от тях мина под Симпкинс и вече се бе обърнала по гръб и разтворила широката си челюст с няколко реда зъби, когато един от моряците пъхна в отворената й уста веслото, което моментално беше раздробено на трески. Това спаси Симпкинс. Другият моряк му помогна да се качи в лодката.

Разгневени, че плячката им избяга, хищниците се удряха в лодката, опитвайки се да я обърнат. И на няколко пъти почти да успеят. Лодката се въртеше, наклоняваше се, зачерпвайки вода. Единият моряк се бранеше с парчето от греблото, а другите усилено гребяха. Най-после с голяма мъка моряците и Симпкинс се доближиха до борда и се изкачиха на кораба.

Всички въздъхнаха с облекчение.

Симпкинс дишаше тежко. Водата се стичаше от дрехите му на палубата и образуваше локвички.

— Благодаря ви — промълви той най-после. — Ще отида да се преоблека — и като заобикаляше отдалече акулата и шляпаше с мокрите си крака, Симпкинс слезе в каютата си.

Научната колекция на Томсън растеше бързо. В стъклениците можеха да се видят морски игли и кончета, актенарии, хвърчащи риби, морски таралежи, петнисти синероги, раци, охлюви, скариди, изящни хидроидни полипи, кладокорини и салпи. Имаше и препарирани екземпляри, и само скелети. Колекцията запълваше лабораторията и съседните каюти.

Корабът зави на север и пое през гъстия килим от водорасли.

Въпреки честите дъждове Томсън се занимаваше неуморно с изследването на Саргасово море. Гатлинг му помагаше и времето минаваше незабелязано. Вечер след ядене те сядаха в уютно обзаведената каюта и слушаха увлекателните разкази на Томсън за обитателите на моретата — странен, необикновен свят, толкова различен от познатия надводен свят.

От всички участници в експедицията само Симпкинс скучаеше и се чувствуваше нещастен. Неговият организъм беше привикнал на постоянно движение. Нервното напрежение, неразделно от риска, му беше необходимо като наркотик. И в тази спокойна обстановка Симпкинс се чувствуваше болен. Той се шляеше из кораба, зяпаше, пречеше на всички — от капитана до огняря, — мърмореше, пушеше и презрително плюеше в морето.

Дните бяха мрачни, сиви. Понякога мъглата забулваше всичко с бяла пелена. В тази част на океана нямаше опасност от сблъскване с минаващ кораб и затова „Предизвикател“ вървеше, без да забавя ход. От време на време за всеки случай изсвирваше сирената, чийто вой навяваше безпокойство сред окръжаващата тишина.

— Къде се е изгубил този остров! — мърмореше Симпкинс.

А Островът на изчезналите кораби като че ли наистина беше изчезнал от повърхността на океана. Според всички пресмятания той трябваше да се намира по тези места. „Предизвикател“ обикаляше в самия център на Саргасово море, постоянно сменяйки посоката, но островът не се появяваше.

Минаваха ден след ден, а наоколо се виждаше все същото сиво небе, все същата кафява повърхност на саргасите и забулената в мъгла далечина.

Вече не само Симпкинс, но и Гатлингови почнаха да се безпокоят дали ще успеят да намерят острова, който не беше отбелязан на нито една карта.

Една вечер всички се събраха да обсъдят положението. Капитанът свиваше рамене:

— Какво мога да направя! Ние търсим като слепи. Така можем да плаваме и година без всякакви резултати. Нашето пътешествие се проточи. Екипажът недоволствува. „В това блато може да ловим само жаби“ — мърморят моряците.

— Какво предлагате? — запита Гатлинг.

Капитанът пак сви рамене.

— Предлагам да преустановим това безполезно търсене и да се върнем.

Гатлинг се замисли.

— Вашето мнение, професоре?

Томсън разпери ръце.

— Какво мога да кажа аз? Всеки ден от нашето плаване обогатява науката. Но ако всички решат да се върнем, аз, разбира се, не ще възразя.

— Добре защищавате интересите на науката! — пламна Симпкинс. Той изведнъж се оказа най-горещият защитник на науката, впрочем само за да продължат търсенето на острова. — Възразявайте! Искайте! Настоявайте!… А капитанът… И вас ви бива! „Безполезно търсене! Няма да го намерим!“ А знаете ли по какви места плаваме? Може би по тези места е минал и Колумб! Неговите моряци също са мърморели. Мислите ли, че на Колумб му е било лесно да открие Америка или пътя за Индия? Тогава всички са били уверени, че няма никаква Америка и че корабът може да стигне до края на земята и да се сгромоляса в нищото. А Колумб не се изплашил и открил Америка! И ние ще открием острова!

Колкото и комична да беше тази реч в устата на Симпкинс, неговото неочаквано красноречие направи впечатление и капитанът, малко смутен, отговори:

— Да, но Колумб все пак е вървял в една посока, имал е своите търговски сметки и те не го излъгали, макар и да не е намерил онова, което е търсил, а ние просто се въртим на едно място. Ако вие бъдете така любезен да ми кажете точно посоката, аз няма да се въртя — с малко обиден тон завърши капитанът.

— От морско дело аз нищо не разбирам. Но имам някакъв опит, когато стана дума за издирване — отговори Симпкинс. — Всяка професия създава своите навици, дисциплинира мисълта в определена насока. Аз много мислих как да намерим острова и струва ми се, намислих. Това също е дълъг път, но ще ни доведе по-скоро до целта. Кажете, Гатлинг, как попаднахме първия път на острова?

— Имаше буря и параходът се повреди. Вие сам знаете.

— По-нататък?

— Витлото и кормилото бяха счупени и ние бяхме понесени от течението.

— Ето тъкмо това! Витлото и кормилото бяха счупени и ние бяхме понесени от течението. А какво би станало, ако и ние счупим кормилото и витлото? — запита Симпкинс.

Вивиан и останалите погледнаха Симпкинс с нескривано безпокойство.

Той забеляза това и се засмя.

— Не се тревожете, още не съм полудял. За кормилото и витлото го казах в преносен смисъл. Да спрем моторите, да не пипаме кормилото и да се оставим на течението. Ето какво предлагам. Нас ни е понесло към острова някакво течение, нали?

Гатлинг кимна.

— Да запомним това, първо. — И Симпкинс сви единия си пръст. — Ако от потъналите кораби се е образувал цял остров, то очевидно е, че вътре в Саргасово море съществуват постоянни течения, които отнасят всички повредени кораби към едно място. Вярно ли е?

— Да.

— Второ — сви Симпкинс втория си пръст. — Е, изводът е ясен: трябва да се движим бавно в кръг, като спираме от време на време моторите, и да следим дали няма течение, което би отнесло кораба към вътрешността на морето. Течението ще ни отнесе до острова. В това е целият фокус! — И Симпкинс вдигна победоносно трите си пръста.

Планът заинтересува не само капитана, но и Томсън.

— Вътрешни течения в Саргасово море ли?… По това трябва да се помисли. Досега е изучавано само течението Гълфстрийм около Саргасово море.

— Откъде могат да се появят силни подводни течения в Саргасово море? — запита Вивиан.

— Вие искате да ви дам отговор на един от най-трудните въпроси на океанографията — отговори Томсън. — Какви причини предизвикват морските течения? По този въпрос самите учени още не са единодушни. Едни обясняват възникването на теченията с действието на приливите и отливите, други — с разликата в плътността на водата и най-после, трети, смятат, че главна роля играят ветровете. Това, струва ми се, е най-вероятното обяснение. Поне посоката на морските течения съвпада обикновено с посоката на главните въздушни течения. А още по-вероятно е да действува съвкупност от причини. Ако Симпкинс е прав и вътре в Саргасово море съществува течение към Острова на изчезналите кораби, то това течение е може би ръкав или отклонение от главното течение Гълфстрийм. Такива отклонения се предизвикват най-често от някакви механически прегради по пътя на главното.

— Но какви механически прегради може да има сред океана? — зададе нов въпрос Вивиан. — Тук няма нито остров, нито плитки места.

— А подводните планини? Забравихте ли за тях? Представете си, че малко на изток под водата се намира планинска верига, която пресича Гълфстрийм. Представете си също, че в тази верига има тесен проход — клисура, насочена с изхода си към острова, който играе с нас на криеница. Гълфстрийм е същинска река, водите на която се носят с бързина два и половина метра в секунда. Цялата тази маса бързотечаща вода напира върху планинската верига, намира само един тесен проход и се устремява по него. Ето ви вътрешно течение в Саргасово море.

— И такова навярно има! Иначе не би съществувал и островът! — обади се Симпкинс.

— Да, може би съветът на Симпкинс не е лош — съгласи се капитанът. — Какво пък, да опитаме да „счупим кормилото и витлото“, както казвате.

— И ако намерим острова, честта за „откриването на Америка“ ще бъде ваша — каза Гатлинг, обръщайки се към Симпкинс.

— По дяволите острова! Аз трябва да намеря едни документи, а покрай тях ще ви намеря и острова.