Александър Беляев
Островът на изчезналите кораби (17)

Новият губернатор

От момента на отплаването на подводницата събитията на Острова на изчезналите кораби вървяха по своя ред.

Когато, ударен от куршума, капитан Слейтън падна, Флорес постоя мълчаливо над лежащия окървавен губернатор, после дръпна за ръката наведената над него Меги и късо, но повелително й каза:

— Върви си!

Плачещата Меги прегърна детето и си отиде.

Флорес се наведе над капитана със зла искрица в присвитите си очи.

Капитан Слейтън беше негов съперник в любовта и в честолюбивите замисли. Те имаха стари сметки. Като се насити да гледа поваления, умиращ враг, Флорес приповдигна Слейтън и го блъсна във водата.

— Така ще бъде по-добре — каза той, обърна се към островитяните и викна: — Ей вие! Капитан Фергус Слейтън е убит и аз погребах тялото му! Островът на изчезналите кораби трябва да избере нов губернатор. Предлагам себе си. Кой възразява?

Островитяните мрачно мълчаха.

— Прието. Вземете ракетите и пушките. Да вървим!

И той закрачи към своята нова резиденция, доволен, че всичко се реши толкова бързо. Обаче радостта му не беше пълна. Някаква неприятна, още неясна мисъл му пречеше като лек зъбобол, който ей сега ще премине в остър. Флорес вървеше по познатите „улици“, по мостчетата, прехвърлени между корабите, пресичаше полуизгнилите палуби, изкачваше се на „хълмовете“, на стърчащите над водата големи параходи, слизаше в „долините“ на плоскодънните съдове, а тревожната, неясна мисъл не го напускаше.

При едно мостче той чу гласовете на ирландеца О’Хара и стария Боко, които вървяха подире му.

— Като куче, направо във водата… — говореше Боко.

— Не може да го търпи! — отвърна О’Хара.

Гласовете замлъкнаха.

„Значи така — помисли Флорес, като се прехвърли през борда на старата фрегата. — Недоволство!“ И той си спомни мълчанието при избирането му.

Флорес не се излъга. Даже на загрубелите, подивели островитяни направи впечатление твърде безцеремонното „погребение“ на губернатора.

Флорес не беше глупав. Докато вървеше към губернаторската резиденция, която се намираше на фрегатата „Елизабет“, новият губернатор вече обмисли план за действие.

Той влезе в голямата, прекрасно обзаведена каюта — бившия кабинет на капитан Слейтън — и се разположи в дълбокото кожено кресло с независим и горд вид. После плесна три пъти с ръце, също както Слейтън, даже по-добре, по-отчетливо и по-силно.

На прага се показа негърът.

Флорес погледна втренчено черното му лице, но не можа да прочете нищо по него.

— Боб — каза той, — къде е гардеробът на Слейтън? Заведете ме и ми го покажете.

Боб, който не се учуди, като видя Флорес на мястото на Слейтън, беше поразен от подчертаното учтиво обръщение на новия губернатор, за разлика от предишния, който се отнасяше към него съвсем фамилиарно.

А тонът на Флорес не беше случаен — той искаше да подчертае разликата в изменилото се положение. И не се излъга. Боб някак си се сви и като заситни към изхода, отговори почтително.

— Моля.

Те влязоха в голяма тъмна каюта, превърната в гардеробна. Двете стени бяха заети от шкафове. Огромни сандъци от черен дъб с резба, обковани с позеленяла мед и сребро, запълваха почти половината каюта.

Негърът отвори вратите на шкафовете. В тях висяха добре подредени костюми от различни епохи, професии, националности, като в гардеробна на голям оперен театър.

— Ето цивилните костюми — поясни негърът и почна да вади миришещите на влага старинни сюртуци с високи яки, широки ревери, цветни и копринени жилетки.

Флорес поклати отрицателно глава.

Във втория шкаф имаше по-съвременни костюми — смокинги, рединготи и даже фракове.

— Не това, не това.

Пред гардероба с морски униформени костюми Флорес се спря малко по-дълго. Той попипа с ръка една куртка от прекрасен английски плат — костюм на капитан, но като помисли за нещо, затвори и този шкаф.

— Не това, Боб. И това ли е всичко?

— Тук има още — отговори негърът и посочи сандъците.

— Отворете.

Боб с мъка повдигна тежкия капак. Флорес се учуди, че не усети миризма на влага и гниене. Капакът беше така добре прилегнал, че в сандъците беше съвсем сухо.

Когато негърът повдигна чистото платно, което покриваше костюмите, от гърдите на Флорес неволно се изтръгна възклицание и очите му светнаха. Тук бяха скътани скъпи испански костюми, чиято кройка показваше, че са отпреди двеста години.

Костюми от кадифе — малинови, сини, червени, — обшити със злато и обсипани с бисери. Маншетите и фрезите (големи яки от няколко ката) от най-тънки дантели, копринени шнурове бизет^[1], блонди^[2] с цвят на неизбелено платно — всичко това поразяваше със своя разкош и фина изработка. Женските костюми бяха още по-разкошни. Дълги, с висящи до пода ръкави, със зъбцеобразни фестони по краищата, тези ярки рокли от коприна, брокат и кадифе тежаха от нашитите по тях изумруди, рубини, бисери…

„Какво богатство! — помисли Флорес. — А ние се храним с риба.“

Той избра няколко костюма.

— Отнесете ги в кабинета ми. А чорапи и обувки?

— Всичко има. — И като се привеждаше под тежестта на товара, Боб занесе костюмите в каютата на Флорес.

Като остана сам, Флорес избра един тъмновишнев, обшит със сребро костюм, и го облече.

Когато се видя в огледалото, той сам беше поразен от ефекта. Беше се преобразил не само външно, но някак си и вътрешно. Откъде се взеха това достойнство, увереният поглед, плавните жестове?

Той плесна с ръце и каза на негъра, който го гледаше смаяно:

— Поканете мисис Меги!

„Мисис Меги!“ — Негърът хукна да изпълни заповедта.

Флорес се поизлъга в ефекта: влязлата Меги се изплаши не на шега, като видя обсипания със сребро и бисери испански гранд. Даже от смеха на Флорес тя не можа да дойде изведнъж на себе си.

— Обличай се по-скоро, ето ти костюма — каза Флорес, като посочи синята рокля.

Облечена съвсем простичко — в лека блуза и къса закърпена пола, застанала в нерешителност, Меги плахо докосна роклята.

— Е, какво чакаш?

— Аз… аз даже не зная как да я облека.

Флорес не разбираше повече от нея от всичките тези бизети и блонди и не можеше да й помогне. Но женският усет помогна на Меги да намери мястото на всяка част от тоалета. И докато Флорес поправяше краищата на шарфа и пробваше пред огледалото шпагата си със златна дръжка, тя също се премени.

Те се обърнаха, погледнаха се с учудване и възхита, без да могат да се познаят.

Наистина те бяха прекрасна двойка. Мургавият, загорял Флорес беше много представителен.

„Дявол да го вземе! Та тя е истинска красавица! Къде са били очите ми?“ — помисли си Флорес.

— Сега може да почне тържественият прием — каза той високо, извика негъра и даде заповед да се съберат всички. Това също беше нещо ново. Слейтън не пускаше никого в своя кабинет.

Ако на Острова на изчезналите кораби се бяха явили внезапно хора от друга планета, то те вероятно не биха направили по-голямо впечатление. Всички островитяни буквално се вкамениха от учудване. Даже историкът Людерс стоеше с полуотворена уста, крайно удивен.

Когато всички се събраха, Флорес се обърна към тях с реч:

— Граждани! Островитяни! Другари! Не чувството на лично славолюбие ме накара да облека този костюм, а желанието да се поддържа достойнството на славния Остров на изчезналите кораби… Ние ще издигнем това достойнство още по-високо. За изпълнение на набелязаните от мене задачи ми са необходими помощници. Вие, О’Хара — Флорес погледна изпитателно ирландеца, — се назначавате за мой личен секретар. На доклад и на празненствата ще се явявате с тези дрехи, те са изцяло на ваше разположение. — И Флорес посочи един красив тъмносин костюм.

О’Хара силно почервеня и Флорес с удоволствие забеляза, че ирландецът е поласкан.

„Един съперник по-малко“ — помисли новият губернатор.

— Вие, Боко, се назначавате… — Флорес потърка челото си — също за мой секретар. Ето ви придворния костюм.

Боко се поклони почтително.

„Втори съперник по-малко — отбеляза Флорес. — Кой още? Людерс? Той не е опасен, но все пак, за всеки случай…“

— А вие, Людерс, вас като учен ви назначавам, хм… съветник по въпросите за колониите. На вашето звание ще прилича дрехата от черно кадифе със сребро.

Чудно нещо! Даже Людерс, който досега по-малко от другите обръщаше внимание на облеклото си и ходеше в парцали, беше също поласкан. Обаче назначението му много го учуди.

— Благодаря за честта, но какви колонии имаме ние, когато сме отрязани от целия свят?

— Да, но ние можем да разширим владенията си и тогава ще имаме колонии.

Островитяните се спогледаха. Нима обшитата със сърма дреха бе взела ума на техния нов губернатор?

Но Флорес беше спокоен и самоуверен.

— Вие знаете — продължи той, — че до нашия остров, на не повече от два километра, е разположено друго малко островче на изчезнали кораби. То е близко, но ние не можем да отидем до него — саргасите го пазят. Сега ще организираме експедиция и ще го присъединим към нашите владения.

На островитяните се хареса този план и те шумно изразиха одобрението си.

— И още нещо, няма защо да постим и да се стискаме, когато сме толкова богати. На всички ще бъдат раздадени нови дрехи — за делник и за празник. Ще ви дам също и патрони и вие ще ходите на лов за птици; мисля, че рибата омръзна на всички. А за да ни бъдат по вкуса птиците, ще опечем хляб и ще отворим една бъчва с хубаво старо испанско вино.

— Ура-а! Да живее губернаторът Флорес! — закрещяха островитяните в буен възторг, а О’Хара и Боко по-високо от всички.

Когато Флорес и Меги останаха сами, Меги погледна мъжа си с влюбени очи и каза:

— Флорес, не съм предполагала…

— Какво?

— Че ти умееш така…

— Така добре да управлявам ли? — и Флорес, саможивецът, вечно намръщеният, мрачният Флорес се засмя.