Александър Беляев
Островът на изчезналите кораби (12)

Заговорът

— Проклети дъски, как скърцат! Да не се спънете, мистър Гатлинг! Дайте ми ръка. Аз зная пътя като петте си пръста. Две десетилетия вече скитам по „улиците“ на този остров. Как лети времето! Двадесет години!

И Гатлинг чу как Търнип тежко въздъхна.

Беше глуха нощ. Звездите не се виждаха. Второ денонощие целият остров беше обвит с плътна завеса от мъгла.

Чуваше се как във водата пляскаше риба, понякога някой сякаш въздишаше. Някъде дълбоко в трюма стържеше плъх, търсейки жито. Пътниците се промъкваха напред бавно, пипнешком. От време на време се чуваше някакъв стон: „Куу-ва, куу-ва“ — напомнящ отдалече крясъка на бухал.

— Какво е това? — запита тревожно Гатлинг.

Търнип отново въздъхна тежко:

— Дявол го знае какво е! Никой не знае кой плаче и стене нощем. Нашите казват, че това са душите на загиналите, които бродят из мрака и стенат. Аз не вярвам в такива глупости. Други пък смятат, че е някакво морско животно, което се въди по тукашните места.

Гатлинг си спомни нощното посещение на палубата на техния параход от някакво същество, което сигурно живее в морската бездна.

— Всичко става! — отговори Търнип. — Но не е изключено така да ви се е сторило. В тези води отровната мъгла замайва главата.

— Но следите на палубата? Ние всички ги видяхме!

— Може би… може би… Да седнем да си починем, мистър Гатлинг. Проклет задух!…

Те седнаха на палубата на стария параход.

— Сега е близко. Един бриг, две фрегати, още един колесен параход, и сме стигнали…

— Вие самият били ли сте на тази подводница?

— Бил съм неведнъж и съм говорил с немския матрос, който е плавал с нея. Той умря миналата година от скорбут. Аз не съм специалист, но матросът ме уверяваше, че всички механизми на подводницата били в изправност и тя можела да се поправи.

— Знае ли това Слейтън?

— Мисля, че знае. Нали с тази лодка искаше да препрати и вас на Азорските острови?

— Но защо тогава той сам не пожела да се възползува от нея, за да се измъкне от това гибелно място.

— Тук говорят, че на континента отдавна го чака бесилка. Излиза, че Островът на изчезналите кораби е най-подходящото за него място: тук никой няма да го намери. А аз бих се махнал веднага, стига да можех. Слейтън е деспот и грубиян. Той фактически ни е заробил. Какво е това на стари години да търпиш побоища и да се храниш само с риба! Пък аз така обичам да си похапна… ох, как обичам!… Поне още един път да си хапна човешки…

И те замълчаха, всеки мислеше за нещо свое.

След като Гатлинг победи Слейтън, „опозори го публично“, както говореха на острова, и измъкна от ръцете му мис Кингман, той беше обречен и знаеше това. Слейтън само дебнеше подходящ случай; той искаше така да премахне съперника си, че сам да остане настрана и да не настройва повече мис Кингман против себе си. Гатлинг можеше да се спаси само с бягство. Но как да бяга оттук? Нито шлеп, нито лодка можеха да се движат в тази зелена каша от водорасли. Търнип му подсказа мисълта за бягството с германската подводница.

Бягството се подготвяше в най-строга тайна.

В заговора освен Гатлинг и Търнип участвуваха и мис Кингман, Симпкинс, жената на Търнип и трима моряци, които имаха известни познания в боравенето с машините. Трябваше само да се постегне подводницата.

— Е, какво? Да вървим!

— Ох, да вървим! — отговори покорно Търнип и те тръгнаха.

Подводницата наистина се оказа почти в ред. Тук-там нещо беше ръждясало, нещо искаше поправка. Но всички главни части на механизмите бяха цели. Имаше даже радиотелеграф.

Почна ремонтът. Трябваше незабелязано да се промъкват нощем по обиколни пътища, покрай „резиденцията“, където имаше стража, и да работят до зори, за да бъдат преди разсъмване на местата си.

Малко по малко подводницата беше поправена и напълнена с продукти: консерви, хляб и вино. Но два дена преди насроченото отплаване се случи една неприятна изненада. Увлечен в работата, Гатлинг позакъсня. Когато се връщаше обратно с двама от моряците срещнаха островитяни от групата на Слейтън, които бяха излезли в зори да ловят риба. Те изгледаха подозрително Гатлинг и отминаха… Нямаше съмнение, че Слейтън щеше да научи за тази подозрителна нощна разходка на Гатлинг и щеше да вземе мерки…

Трябваше да се действува незабавно.

И Гатлинг се разпореди да се съобщи на участниците в бягството да се въоръжат (това беше предвидено) и да отидат при подводницата. Островът щеше да се събуди не по-рано от час. Това беше достатъчно. След двадесет минути бегълците се събраха.

С неволно вълнение те тръгнаха към подводницата. Тя предварително беше откарана на относително свободно от водораслите място, където можеше да се потопи във водата. До стария параход чакаше малък сал.