Едгар Бъроуз
Момичето със зелените очи (4)

Странстващият поет

Вървейки така, Били видя настрана от железопътния насип светлинка, мяркаща се в близката долчинка. Тя не приличаше на светлина от лампа. Беше по-скоро светлина от запален огън и когато се приближи по-наблизо той се увери, че е така. Внезапно до него достигнаха човешки гласове. Били се приближи предпазливо. Трябваше по-рано да разгледа непознатите, преди те да го забележат.

Огънят гореше до брега на малък ручей, през който минаваше железопътната линия. Когато Били се приближи, започна да чува и отделни думи. Най-сетне като се приближи съвсем близо, Били се озова почти зад гърба на говорещия.

Около малкия огън имаше само една мъжка фигура, която печеше нещо на огъня. До огъня беше сложена смачкана оловна паница, от която се вдигаше пара. Позната миризма от време на време достигаше до носа на Били.

Кафе! Слюнките на Били потекоха. Но гласът и думите го заинтересоваха не по-малко, отколкото кафето.

Във вихъра на буйна сарабанда

приближаваме към Самарганда, морето, сушата, остават зад нас…

нейде там вие ме очаквате,

плетете венец от цветя

целувка нежна ми пращате

Пенелопа моя, другарка вярна!

Думите завладяха Били, горчиво го заставиха за минута да забрави глада. Като тамян, извикващ сладки мечти, тези думи, произнасяни от мек, кадифен глас достигнаха до него и проникваха в душата му.

А гласът! А интонацията! Те несъмнено принадлежаха на един от онези хора, които Били винаги презираше и осмиваше до запознаването си с Барбара Хардинг.

Били втренчи поглед, за да разгледа непознатия. Светлината от огъня падаше върху закърпено палто и смачкани панталони.

Очевидно това бе някакъв скитник. Били въздъхна и продължи да слуша пеещия глас.

Там нейде в блестящия залив,

бяла лодка ни чака търпеливо,

и шепнат леко вълните лениво

на сънния бряг потънал в мрак.

„Е — помисли си Били, — това е порядъчна глупост. Интересно, откъде този тип измъква всичко това?“

Мислите на Били бяха прекъснато от пукането на сухи съчки между дърветата вляво от него. Той погледна натам и видя двама мъже, които спокойно излязоха зад дърветата и се отправиха към човека край огъня.

Очевидно това бяха скитници. Вероятно бяха негови приятели. Човекът до огъня не чуваше тяхното приближаване, докато не стигнаха съвсем близо до него. Тогава той бавно се обърна и стана.

— Нашите почитания, юнак — каза един от новодошлите.

— Добър вечер, джентълмени — отговори приветливо поета. — Добре дошли при моето бедно котле. Вечеряхте ли вече?

— Не — отговори първият, — още не сме. Но сега ще хапнем. Само че остави приказките настрана, приятелю, тук няма храна не за трима, а дори за един.

И огромния мъжага, като зае застрашителна поза, тръгна към поета, който бе слаб и тънък като пръчка, обаче не отстъпи и не трепна.

— Вие ми причинявате болка — каза той. — Остра душевна болка. Освен това вашата брада не ми се харесва особено.

С тези думи той изведнъж залови брадата на високия скитник и му нанесе силен удар по лицето. Вторият скитник веднага се притече на помощ на другаря си, но поетът не изпускаше от очи и ръце първия и продължи да му нанася удари.

Били Байрн следеше с интерес неочакваното зрелище. Но когато на първия скитник се удаде възможността да обвие крака си около краката на поета и да го събори на земята, а вторият грабна една тежка цепеница, Били реши, че е дошло време да се намеси. Той изскочи и силно извика:

— Ей, вие юнаци, престанете! Оставете певеца на мира!

Той изтича към скитника тъкмо навреме и така го удари с юмрука си, че скитникът се търколи в малкия ручей. След това Били залови втория скитник за рамото и с едно разтърсване го изправи на крака. — Искаш ли това? — запита го той като му показа огромния си юмрук.

Скитникът плю и преди да избяга се опита да удари Били. Но мълниеносният удар го застави да забрави всяка мисъл за съпротива.

Когато той падна на земята безчувствен, поетът се изправи на крака.

— Благодаря ти за помощта, приятелю! — каза той просто и протегна към Били малката си изящна ръка.

Били я залови и мълчаливо я стисна. В това време скитникът, който измери дълбочината на ручея, с печален вид се измъкваше на брега.

— Какво искаш още? — запита го Били Байрн насмешливо.

— Ей сега ще видиш! Ще ти дам да разбереш! — избъбри измокрения и злобен скитник.

— Не те съветвам — отговори Били. — По-добре ще бъде, ако се махнеш от тук, докато си още здрав. А и ти също — прибави той, обръщайки се към втората жертва на своето боксьорско изкуство. — Махайте се!

Мърморейки двамата скитници изчезнаха.

Поетът отново се зае с кухненската си работа и правеше това така безгрижно и спокойно, като че ли не бе се случило нищо.

— Седи — каза той любезно, поглеждайки Били.

След това той започна да декламира:

Ние обиколихме света,

шибани от дъжд, горени от жега.

От старата Англия ние плавахме

през бурния, тъмен океан…

— Ти си славен момък — каза той. — Малко хора биха направили това, което направи ти.

— Те бяха двама срещу един — каза мрачно Били. — Стана ми противно, че силата е на тяхна страна. Освен това твоите стихове ми харесват. Сам ли ги съчиняваш?

— О, не! — засмя се поетът. — Ако бих могъл да пиша такива стихове, не бих бил тук. Това са стихове на поета Нибс. Наистина чудни стихове, нали?

— Чудесни! Те ме завладяха изведнъж — отговори Били. След кратко мълчание прибави. — Ще стигне ли храната за двама?

— Тя би стигнала за теб, приятелю, дори, ако беше наполовина. Ето, изпий една глътка амброзия. Извини ме, аз имам само една чаша.

Били пийна от чашата и каза:

— Но това е кафе! А ти каза — амброзия.

— Аз исках да видя дали ще познаеш, че това е кафе — вежливо отговори поетът.

Няколко минути изминаха в мълчание. Двамата ядяха съсредоточено. Пръв Били прекъсна мълчанието.

— Аз мисля — каза той, — че с удоволствие бих чул отново стиховете за „прекрасната Пенелопа“, ако бъдеш любезен…

Поетът охотно изпълни молбата му. Когато свърши, Били вдигна оловната чашка с кафе и каза:

— За здравето на Нибс! — и като отпи, подаде чашката на своя нов приятел.

— Да — повтори последният, — за здравето на Нибс и… Пенелопа.

— Пийни повечко — каза Били Байрн.

Поетът извади от джоба си кесийка с тютюн и смачкани книжки.

— Не желаеш ли да запушиш? — попита той.

— Не обичам особено да пуша чужд тютюн — отговори Били, — но, може би, някога ще ти се отплатя. Точно сега, страшно ми се иска да запуша. Трябва да ти кажа, че нямам в себе си нищичко, нито стотинка.

Били протегна ръка да поеме тютюна и при движението китките на ръцете му се оголиха. При светлината върху тях се виждаха следите от белезниците.

Погледът на поета случайно падна върху тези белези. Той вдигна едва забележимо веждите си, но не каза нищо.

Двамата пушеха. Поетът декламираше откъслеци от Сарвис и Киплинг, а след това отново се върна към стиховете на Нибс. Били слушаше и мислеше.

— Отиваш ли към някое определено място? — попита той изведнъж, когато поетът престана да декламира.

— На юг или на запад, все ми е едно — гласеше отговорът.

— Също, както и аз!

— Тогава да пътуваме заедно — предложи поетът. — Моето име е Бридж.

— А моето е Били Байрн. Ето моята ръка — и Били му протегна ръка.

— Ще пътуваме заедно дотогава, докато си омръзнем един на друг — каза Бридж, стискайки ръката на новия си приятел.

— А сега да спим! — каза Били.

— Добре! — съгласи се Бридж.

След няколко минути и двамата спяха спокойно.