Едгар Бъроуз
Момичето със зелените очи (23)

Неочаквана среща

На следващата вечер капитан Били Байрн излезе от теснината, където бе разположен лагерът на Пезита. Той яздеше малък, полудив кон, който злобно се оглеждаше и нервно мърдаше уши.

Привързан към седлото вървеше коня Бразос, защото Били, пренебрегвайки увещанията на Бридж, все пак реши да се добере до Ел Оробо Ранчо, за да върне откраднатия кон на прекрасната му собственица.

При тръгването Пезита помоли Били да се отбие при Хосе, и му предаде една важна поръчка.

От лагера на Пезита, до мръсната колиба на индианеца пътят не бе малко, особено за човек, който води със себе си и друг кон. Поради това тъмнината настъпи по-рано, преди Били да стигне до колибата на индианеца. На известно разстояние от нея Били слезе от коня и започна внимателно да се приближава.

Светлината на малкото прозорче му показваше направлението. Недалеч от хижата се намираше друга постройка, обитателите на която бяха избягали, гонени от Пезита. Постройката изглеждаше тъмна и пуста. В действителност в момента, когато Били се приближаваше, чифт очи внимателно погледнаха през вратата.

Човекът, който гледаше се обърна и шепнешком каза на друг един, намиращ се зад него:

— При Хосе отива един посетител. Възможно е да не е съвсем невинен, като онзи, който седи в колибата на Хосе. Този се промъква като крадец.

Трима други станаха и се приближиха до говорещия. Всички бяха въоръжени и носеха странната униформа на виластанците. Когато те се измъкнаха от хижата, Били беше с гръб към тях и не ги забеляза.

В това време той надзърташе през малкото прозорче вътре в колибата. Там стоеше един висок американец, разговарящ с Хосе. Кой може да бъде? Били не го познаваше.

— Всичко ще бъде направено, както вие желаете, синьор Грейсън.

Аха — помисли Били. — Това е управителят на Ел Оробо Ранчо. Бих искал да знам каква работа има той със стария негодник, и то нощем?

Размислите на Били бяха прекъснати от енергичната атака на четирима нападатели, които едновременно се нахвърлиха върху му и го повалиха на земята. Били не издаде нито един звук, но упорито се бореше за свободата си, бореше се с всичките прийоми на Голямото авеню в Чикаго, които може би не са красиви, но са резултатни.

Обаче борбата беше неравна, един против четирима, а когато Грейсън и Хосе изтичаха, за да научат причините за шума и след като Грейсън се присъедини към четиримата виластанци, Били бе окончателно победен. Всеки от неговите противници отнасяше със себе си спомена от това сражение за много дни, но това бе слаба компенсация за изгубената свобода.

Като обезоръжиха пленника и му извиха ръцете на гърба, те го изправиха на крака и го изгледаха.

— Кой си ти? — запита побеснял Грейсън. — Защо ме шпионираш?

— Кой съм аз не е твоя работа — отговори Били. — А що се отнася до шпионажа, аз не шпионирах, макар да виждам по очите ти, че не би било зле човек да те следи.

В този момент, недалеч от колибата конят изпръхтя.

— Това не е неговия кон — каза един от виластанците и скоро се върна, водейки дивия кон и Бразос.

Щом видя. Бразос, Грейсън издаде радостен възглас:

— Аха, сега зная кой си ти! Ти си уловил голяма риба. Та това е онзи тип, който ограби банката в Куивака. Сега го познах по описанието на нашите каубои и от това, че Бразос е с него. Поздравявам те, сержанте! Можеш да разчиташ на повишение в службата!

— Разбира се — отговори насмешливо Били. — За това Вила ще те произведе направо в чин адмирал. Но ти още не си ме завел при него, гълъбче? За това ще потрябват поне още четирима мексиканци.

— Ще те заведа при него, не се безпокой! — увери го Грейсън.

Те вързаха Били към собственото му седло и скоро малкия отряд тръгна на юг край реката по направление на Ел Оробо Ранчо. Бе решено да прекарат остатъка от нощта в чифлика, където пленникът ще бъде под добра охрана.

Когато те заминаваха, фигурата на стария индианец се показа в отворената врата, осветена от светлината на огнището. Той разтърси юмрука си след отминаващия управител.

— Свиня! — измърмори той и се върна в колибата си.

 

 

В Ел Оробо Ранчо Барбара се разхождаше нервно пред къщата. През осветения прозорец се виждаше нейният баща, който четеше. От помещението за служителите долиташе звук на китара. Понякога се разнасяха взривове от силен смях, доказващи, че Еди Шортер занимава своите другари със знаменитите си разкази за живота на чифликчиите в Канзас.

Барбара вече се готвеше да се завърне в къщи, когато вниманието й бе привлечено от приближаването на неколцина конници. Те влязоха в двора на чифлика и спряха пред сградата на кантората. Учудена от това, Барбара отиде при баща си и му разказа видяното.

Стопанинът, който се опасяваше от нападение, стана, за да научи каква е работата, но в този момент дойде Грейсън.

— Хубави новини! — извика той като изкачваше стълбата. — Аз залових крадеца на банката, а също така и Бразос. Залових негодника до реката.

— Американец ли е той? — попита хазаинът.

— Прилича на такъв, но подлостта му е чисто мексиканска — отговори Грейсън. — С мен дойдоха няколко виластанци. Те ще го заведат утре в Куивака.

Нито Барбара, нито баща й не проявиха особен ентусиазъм.

— Но той е офицер на Пезита — извика Грейсън, като забеляза впечатлението, произведено от неговите думи. — Помислете, Пезита се е заклел да убива всеки американец, който му попадне в ръцете, а този негодник служи при него и му помага!

— Все пак той е американец — настоя Барбара. — Аз например за нищо не бих спомогнала да бъде убит от мексиканците, а да бъде откаран в Куивака — това значи да бъде предаден на сигурна смърт.

— Добре, мис — отговори Грейсън, — вие не ще бъдете отговорна за това. Аз поемам цялата отговорност върху себе си.

След това Грейсън излезе и повика Еди Шортер.

— Вземи си револвера и ела с мен в кантората.

Еди изпълни заповедта. Когато влезе в кантората, той видя четиримата мексиканци, които пушеха и Грейсън, стоящ пред стола, на който стоеше някакъв мъж с извити на гърба ръце. Грейсън се обърна към Еди, показвайки му пленника.

— Това е юнакът, който ограби банката в Куивака. Утре сержантът ще го заведе в града. Ти трябва да го пазиш до полунощ. Тогава ще те сменят. Нека войниците сега се наспят, а аз ще отида да вечерям. Само не прави глупости, Еди — каза Грейсън.

Той вече се готвеше да излезе от кантората, когато му хрумна нова мисъл.

— Послушай, Шортер — каза той, — от тази малка стая няма друг изход, освен през вратата. Ето какво: ние ще го затворим в стаята и тогава нито ти, нито ние ще имаме грижи. Ти можеш спокойно да си легнеш пред вратата. Няма защо да те сменят през нощта.

— Добре — отговори Еди. — Разчитайте на мен! Аз ще го пазя!

Като се увериха, че пленникът е здраво затворен, Грейсън и виластанците излязоха от кантората.

При споменаването на името на пазача — Еди Шортер, Били погледна внимателно младия американски каубой. Тези две имена извикаха у него представата за нещо много познато. Обаче по никакъв начин не можеше да ги свърже с нито един от своите познати, а и лицето на младия момък не му напомняше нищо.

Стоейки в тъмнината, Били от нямане какво да прави, започна напрегнато да мисли: къде е слушал преди тези две имена?

През времето, когато стоеше прав в малката стая и напразно напрягаше мисълта си, нещо мръдна в краката му. Оказа се, че е мишка.

— Ей, че местенце, няма що да се каже! — помисли си Били. — Тук мишките могат да изядат хората!

— Ей! — и той погледна към вратата. — Ей, Еди Шортер, ела тук!

Еди се приближи до вратата и се вслуша.

— Какво искаш? — попита той. — Само остави настрана твоите шеги, чуваш ли? Аз от Шоуни, в Канзас съм свикнал на хитрости. Няма да се оставя да ме надхитриш!

Шоуни! Канзас! Шортер!

Цялата загадка в един миг му стана ясна!

— Ти си Еди Шортер от Шоуни, Канзас? — извика Били. — Е, аз познавам твоята майка, Еди, и ако аз имах такава майка, като твоята, не бих си губил времето тук, между проклетите мексиканци. Потребен ми е огън, проклетите мишки започнаха да ми гризат краката, а когато свършат с тях, ще ме изядат цял.

— Ти познаваш моята майка? — запита Еди и в гласа му прозвуча тъжна нотка. — Ах, дявол да ги вземе всички, ти все лъжеш! Това е просто нова твоя хитрост! Ти искаш да ме подмамиш, за да ти помогна да избягаш. Шегуваш се, братко, аз съм по-хитър!

— Еди, честна дума, познавам твоята майка — настоя Били. — Бях у вас преди няколко седмици. Помниш ли малкото диванче между прозорците? Помниш ли библията върху мъничката мраморна маса? А Тигър? Бедният Тигър умря, но баща ти и майка ти са живи и много искат ти да се върнеш. Все ми е едно — вярваш ли ми, или не, но майка ти бе твърде добра към мен и ти си длъжен да обещаеш, че ще й пишеш за скорошното си завръщане. Не всеки има такава майка, като твоята. Щом я имаш, светотатство е да не бъдеш добър с нея!

Еди стоеше пред затворената врата и челюстите му започнаха да треперят. В паметта му възкръснаха живо сладките спомени за майка му, която ласкаво галеше непокорните му коси. Еди преглътна сълзите си.

— Ти се подиграваш с мен, нали? — запита недоверчиво той.

Били долови в гласа у трепет.

— За кого ме вземаш ти? — запита той. — И ти, и аз, и двамата сме американци и никога няма да си позволя да се пошегувам с един земляк в тази проклета страна.

Ключът издрънка и след една минута вратата бе отворена. Еди застана на прага.

— Така. Чудесно, Еди! — разсмя се Били. — Не се прозявай, момче, каквото и да ти разправят, защото казвам ти, ще избягам, щом само ми се представи и най-малката възможност. Но засега ти няма защо да се страхуваш! Ръцете ми са вързани, а ти стоиш отгоре ми с цяла артилерия. Дай насам светлина, Еди! Това не ще навреди никому, но ще изплаши мишките.

Еди отиде в малката кантора, където стоеше една неголяма лампа. Той я запали и постави върху скрина.

— Истина ли е, че си виждал майка ми? — запита той, стараейки се да говори спокойно. — Тя здрава ли е?

— Изглеждаше здрава, когато я видях, но много тъгуваше за сина си. Мисля, че ще се чувства по-добре, когато той се завърне при нея.

— Непременно ще се върна — извика Еди. — Щом получа заплатата си непременно ще напусна чифлика. Кажи ми твоето име. Когато си отида в къщи ще я попитам дали те помни. Ах, как бих искал да съм сега у дома!

— Тя не знае моето име — каза Били, — но кажи й, че си видял онзи мъж, който попречил на двама безделници да не я заколят. Мисля, че не е забравила тази история.

В това време на външната врата на кантората се почука. Еди бързо скочи и затвори пленника. В кантората влезе Барбара.

— Еди — запита тя, — мога ли да видя пленника? Трябва да поговоря с него.

— Вие искате да говорите с крадеца? — извика той. — Да не сте полудели, мис Барбара!

— Не, не съм полудяла, но искам да говоря с него една минута. Моля те, Еди.

Еди се колебаеше. Той знаеше, че Грейсън ще се разсърди много, ако узнае, че е пуснал дъщерята на хазаина да говори с крадеца.

— Къде е той? — попита Барбара повелително.

Еди показа с пръст вратата. Ключът бе още в ключалката.

— Иди при прозореца и се полюбувай на луната — предложи момичето, като се усмихна. — Е, моля те, Еди, мили!

Еди поклати глава и бавно отиде към прозореца.

— Никой не може да ви откаже, мис — каза той, — особено, когато гледате с такъв поглед.

— Ти си просто прелест, Еди — нежно каза девойката и бързо се упъти към затворената врата.

Само желанието на Барбара да узнае съдбата на Бридж я застави да направи това. Тя превъртя ключа и бавно отвори вратата. В средата на стаята на един стол стоеше един мъж. Той бе едър. — Неговите широки рамене се хвърляха в очи.

Като чу скърцането на вратата, той обърна лицето си. Два чифта очи се срещнаха и широко се разтвориха от учудване.

— Били! — извика тя.

— Барбара! Ти?

Били скочи от стола, стараейки се да освободи завързаните си ръце.

Девойката затвори вратата и се приближи до него.

— Били! Ти ли ограби банката? — запита тя. — И то, след като ми обеща винаги да живееш честно заради мен?

Гласът й трепереше от вълнение. Били видя, че тя страда, но и той страдаше не по-малко.

— Но ти сега си омъжена — каза той с мъка. — Прочетох за това във вестниците. Какво те интересувам, не знача нищо за теб!

— Аз не съм омъжена, Били — завика тя. — Аз не се омъжих за мистър Мелоти, защото се убедих, че не го обичам.

Били вече се готвеше да й отговори, че през цялото време е бил достоен за нея, но Барбара продължи:

— Господи! Никога не можех да си помисля, че ти си тук, Били. Аз дойдох тук случайно. Исках да попитам пленника за Бридж.

Тогава в ума на Били се мярна нова мисъл. Та това е естествено онази Пенелопа на Бридж, която бе изпратила да съобщят на Били, че Бридж е в опасност!

— Бридж е спасен! — каза той. — И знай, че той не е вземал никакво участие в ограбването на банката. Това направих сам, Бридж е най-честният човек на света.

Той говореше с хладен тон. Изглеждаше, че нейната компания не му бе приятна, макар че цялото му същество се стремеше към нея.

Барбара бе уязвена в самото сърце. Тя се изправи.

— Много съжалявам, че ти попречих — каза тя с леден тон и излезе от стаята, като едва кимна с глава.

Но, връщайки се в къщи, тя замръзна от ужас и сърцето й през целия път биеше!

„Утре ще го застрелят! Утре ще го застрелят!“