Едгар Бъроуз
Момичето със зелените очи (31)

Били разчиства сметката си с Пезита

Настъпи нощта… Малкият отряд започна да оседлава отново конете, но работата им бе прекъсната.

Китаецът и Бридж, които стояха на пост откъм страната, където бе отрядът на Розалес, наблюдаваха зорко. Изстрелът, даден от Бридж, ги предупреди за опасността.

Като стреля, Бридж извика на всички да се прибират в къщата.

— Те са около петдесет души! — завика той. — Бягайте!

Били и братята Кларк скочиха върху конете и се притекоха в помощ на Бридж, който стреляше непрекъснато по приближаващия се неприятел.

Отрядът на Пезита настъпваше. Те бяха почти стигнали до къщата, когато Бридж падна от коня си. Били едничък забеляза това.

Той скочи от седлото и без да се колебае изтича към Бридж и го вдигна. Куршумите свиреха наоколо им, някакъв конник, който бе изпреварил другарите си, летеше в галоп към Били с наведена сабя.

Били, който случайно се огледа назад, забеляза навреме опасността, сабята почти бе готова да се стовари върху главата му. Той остави Бридж и отскочи. Сабята профуча във въздуха.

Преди конникът да успее да се опомни, Били подскочи към него, сграбчи го през кръста и го смъкна от коня.

— Розалес! — извика той и с цялата сила на мощните си мускули му нанесе удар право в лицето.

Раздаде се хрущене на счупени кости, бликна кръв и капитан Розалес се строполи мъртъв.

Били отново вдигна Бридж и този път безпрепятствено стигна до къщата, макар от лявата му ръка да течеше струя кръв.

Бандата заобиколи къщата и през цялата нощ обстрелва прозорците и вратите. Шепата защитници се сражаваха храбро. Но те все по-силно чувстваха безполезността на своите усилия. От деветте защитника един бе убит, трима ранени, а числото на нападателите, като че ли не намаляваше.

Били прекара цялата нощ, лежейки по корем до прозореца и непрекъснато стреляше.

Най-сетне той скочи от своя пост.

— Идете всички в задната част на къщата и открийте силен огън — каза Били на другарите си. — Ще се опитам да се промъкна навън.

— Къде ще отидеш? — запитаха братята Кларк.

— На север — отговори Били. — Ще отида да доведа на помощ американската войска.

— Но тя няма да премине границата! — каза мистър Хардинг. — Вашингтонското правителство няма да позволи това!

— Ще видим! — отсече Били.

— Ще те убият! — забеляза Кларк.

— Оставете това на мен — отговори Били. — Бъди готов да отвориш тази врата, когато аз ти кажа и веднага ще я затвориш, щом изляза.

Той изведе коня си от страничната стая и го възседна.

— Отваряй! — извика той.

Прейс Кларк отвори вратата, Били пришпори коня си и се наведе над шията му. След секунда той полетя навън и усилената стрелба показваше, че са го забелязали.

Като стрела, пусната от лък, конят полетя по гладката равнина.

Пушечните изстрели само направиха уплашеното животно още по-бързо.

До прозореца стоеше Барбара и като хипнотизирана гледаше в далечината, докато Били не се скри в неясната светлина на зората. След това, като въздъхна тежко, тя зае мястото си около ранения бълнуващ Бридж, поставяйки му компреси.

 

 

Първите лъчи на дневната светлина озариха небето. Пезита даде знак за решителен щурм. Всяка надежда за спасение напусна нещастните бегълци, когато неочаквано откъм запад достигна тропот от множество копита.

— Вила! — простена с отчаяние Кларк. — Сега сме загинали!

При слабата светлина на деня те видяха колона конници, разгънати в дъга.

Бандитите също следяха тази колона и престанаха да стрелят. Защитниците на къщата се струпаха по малките прозорци.

— Гледайте! — завика изведнъж Месон. — Виждате ли какво се развява над тях?

— Родни флагове! — възкликна Прайс. — Флаговете на американския кавалерийски полк!

Пезита откри огън срещу колоната.

Бе станало светло. Наблюдаващите от прозореца виждаха ясно фигурите на сражаващите се. Най-напред летеше гигантската фигура на един мъж, облечен в странни дрехи, напомнящи по-скоро дрехите на бандит, а не униформата на американски войник. Барбара го забеляза първа.

— Ето, това е мистър Байрн! — извика тя. — Той е довел войниците!

— Но как е възможно това? — възрази един от братята Кларк. — Той не е имал време да стигне границата!

— Обаче това е той — каза мистър Хардинг. — Разбира се, че това е странно. Не разбирам въобще как американските войници са преминали границата!

Бандитите на Пезита бяха разколебани и скоро настъпи смут в редиците им, но Пезита обърна коня си срещу Били.

— Предател! — закрещя той. — Умри!

Били почувства опарване по лявата си ръка, но дясната му ръка бе здрава. Той презрително погледна този човек. Това ли е освободителят на Мексико? Как не! Прост авантюрист, правещ кариера и състояние върху гърба на народа, дребен егоист с подло честолюбие…

— За нещастното, измъчено Мексико! — повтори той любимата фраза на бандита и му пусна куршум в челото.

Оказа се, че отрядът кавалеристи бе отблъснал през нощта нападението на Вила и преследвайки виластанците, бе минал границата. Били случайно срещнал отряда и го довел на помощ. Под охраната на кавалеристите бегълците благополучно се добраха до границата и когато я минаха всички въздъхнаха, облекчено.

Лекарят даде помощ на Били. Жената на един офицер приюти при себе си Барбара и мистър Хардинг.

Вечерта Барбара стоеше сама в приемната и мислеше за промяната, която стана в живота й — тяхното последно убежище, мексиканския чифлик бе разорен. От богата госпожица тя се превръщаше в бедно момиче, на което предстоеше суров живот. Но това не я плашеше. Как би била щастлива да живее в нужда и грижи — но с него! Но той вече не я обича. През всички тези дни тя нито веднъж не забеляза в погледа му нито нежност, нито страст.

В това време вратата скръцна и на прага се показа Били Байрн.

Девойката го погледна с тъжна усмивка.

— Аз дойдох за теб — каза той. — Вече веднъж се отказах от теб, мислейки че ще бъдеш щастлива, ако се омъжиш за човек от твоя кръг. Но сега няма да те отстъпя на никого. Ти си моя и аз ще те взема със себе си. Ти принадлежеше по-рано на мен, преди Бридж да се запознае с теб.

Той пристъпи към нея. Тя не се отдръпна, само го погледна с прекрасните си зелени очи, пълни с учудване. Той я прегърна.

— Моя! — прошепна задавен от вълнение той. — Целуни ме!

— Почакай! — прошепна тя. — Какво значи това? Аз не мислех, че Бридж ме обича, а аз никога не съм го обичала. О, Били, защо не ми каза това по-рано както сега? Тогава, в Ню Йорк? Вместо това, ти ме тласна към друг човек, когото аз не обичах. Аз мислех, че ти се отчуждаваш от мен! Ти се отнасяше с мен така, като че ли не знаех за теб нищо. Вземи ме, където поискаш. Аз те обичам и съм готова да живея с теб, където искаш!

— Барбара! — прошепна Били, целувайки я.

След половин час Били излезе на улицата, за да отиде до близката железопътна гара, за да вземе три билета за тексаския град Галвестон, за да отиде там и да заминат в Рио де Жанейро. Антон Хардинг реши да отиде с тях.

Щастливият милионер беше сломен. Той не смяташе вече, че Били Байрн не е „партия“ за неговата дъщеря. Събитията през последните дни му показаха всичко, което е героично, просто и истински благородно в този човек, израснал като бурен в задния двор на тъмната къща в Чикаго.

Той би могъл под ново име да започне нов живот.

 

 

Сред тълпата, разглеждаща разрушенията, причинени на градеца от генерал Вила в миналата нощ, стоеше едър мъж с червено лице. Случайно той се обърна тъкмо в този момент, когато Били Байрн се готвеше да мине край него. Двамата, познавайки се един друг се спряха.

— Слушай — каза Били. — Ей сега имам възможност да достигна своето щастие. И онзи, който се опита да провали моя опит, ще го убия! Жив никога няма да се върна в твоята прогнила дупка — и всичките си сили ще отдам, за да се боря теб. А сега махай от моя път. Разбра ли?

На следващия ден трима щастливи хора седнаха във влака, който трябваше да ги отнесе на юг. Преди заминаването те отидоха в болницата и се простиха с Бридж.

* * *

Беше изминал един месец. Пролетта настъпи.

Около лениво шумящия ручей пред запален огън стоеше един човек. Смачканото оловно гърне, наполовина пълно с вода, къкреше върху огъня. На една заострена пръчка се печеше парче месо. Човекът следеше грижливо да не изгори. Неговият глас ясно декламираше:

Да, отдавна вече той не е тук,

той отново тръгна по света, —

и това е напълно естествено,

но кажете ми, в този край,

където над морето святкат мълнии,

където в долините цъфтят рози,

намери ли там той своето щастие

и своята Пенелопа?