Едгар Бъроуз
Момичето със зелените очи (3)

Рискованият скок

Влакът, който отнасяше Били Байрн и пазача му към Джиолет бе изминал вече половината път, когато на помощника на шерифа му хрумна на ум да отиде във вагона за пушачи, за да изпуши една цигара.

От минутата, когато присъдата бе прочетена, всички мисли на Били бяха съсредоточени в едно — да избяга. Той знаеше, че шансовете да успее са до смешност малки, но не можеше да мисли за нищо друго. Цялото му същество се възмущаваше от несправедливостта и кипеше при мисълта за дългите, еднообразни години, които го очакваха в затвора. Той знаеше, че не ще може да ги понесе. И не иска!

В това време помощник-шерифът стана, със знак заповяда на затворника да върви напред и тръгна към вагона за пушачи. Трябваше да минат през два вагона. Първата площадка, по която минаха, беше плътно закрита от двете страни, но затова пък при втората по невниманието на кондуктора една от вратите бе отворена. Влакът бе намалил скоростта си.

Били пръв се озова на площадката. Пръв забеляза отворената врата. Тя беше пътя към спасението.

Били не се поколеба нито минута. Преди помощник-шерифът да съобрази каквото и да е, пленникът му скочи долу, като повлече със себе си и своя пазач. Байрн нямаше време да избира мястото за скока. Той скочи на посока. Потръгна му. През това време вагона минаваше през блатисто място и там паднаха двамата, свързани с белезници един за друг.

Байрн пръв стана на крака, измъкна револвера на помощника и допря дулото му до неговото слепоочие. След това се добра до брега, като тласкаше пазача си с револвера и под заплахата, че ще го застреля, го принуди да мълчи. Зад блатото имаше малка градинка.

Когато навлезе в нея, Били се спря.

— Сега се приготви да умреш — каза той. — Аз ще свърша с теб.

Помощник-шерифът го огледа безпомощно с широко отворени очи.

— Боже мой, Байрн! — извика той. — Аз не съм ти направил нищо.

Били Байрн се усмихна жестоко.

— Да допуснем — каза той, — че ти не си ми направил нищо, макар че това не е доказано, но ти си полицай. Те поискаха да ме затворят за цял живот, мен, невинния. Ти ще отговаряш за всички!

Той издигна револвера към своята жертва. Помощник-шерифът падна на колене.

— Остави! — каза Били. — Все едно, ти ще умреш! По-добре умри като мъж!

Помощник-шерифът изгуби съзнание. Били се наведе и допря дулото на револвера до ухото му.

— Справедливост! — горчиво прошепна той, готвейки се да натисне спусъка.

Но внезапно между него и лежащото на земята човешко тяло застана прекрасният образ на девойката. Лицето й се усмихваше, а в очите й светеха доверие и гордост — доверие към Били Байрн.

Били затвори очи като от физическа болка и потръпна.

— Какво ме е прихванало? — промълви той. — Не мога да направя това.

Били пусна револвера в джоба си и като застана на колене до полицая, започна да го претърсва. Скоро той откри, каквото търсеше — халка с няколко ключета. След минута белезниците паднаха от ръцете му.

— Би следвало да го убия — прошепна той най-сетне. — Иначе не ще успея да избягам. Но тя не ми позволява.

Внезапно Били си помисли, че ако успее да спечели време, може би ще се спаси. За полицая няма да е много вредно, ако остане вързан на това място няколко часа, или дори целия ден. Били съблече куртката му, разкъса я на ивици и привърза помощник-шерифа за дънера на едно дърво. След това пъхна в устата му парче плат.

По време на операцията полицаят се съвзе и с неясна надежда погледна Били.

— Аз реших да не те убивам — каза му той. — Ще те оставя тук! Вероятно след няколко часа ще узнаят за моето бягство, ще претърсят целия път и ще те открият. Желая ти всичко хубаво! Ако си порядъчен човек, няма да ме издадеш.

С тези думи Били Байрн изчезна.

По недоразумение, което бе в полза на Били, администрацията на затвора очакваше неговото пристигане с един по-късен влак. Благодарение на това Били спечели повече от два часа.

Затова, когато администрацията съобрази, че вероятно се е случило нещо, Били Байрн бе успял да се добере до един бърз товарен влак и беше на повече от седемдесет километра от мястото на своето бягство.

През нощта влакът мина през Мисисипи. Били Байрн бе огладнял и до смърт му се спеше. Когато влакът забави ход и спря сред мълчаливото благоухаещо поле, Били отвори вратата на товарния вагон и леко скочи.

Нито един човек не бе го виждал от момента, в който избяга и тъй като Били нямаше желание да бъде забелязан, бързо прехвърли железопътния насип и се скри там, очаквайки заминаването на влака.

Скоро се чуха две къси изсвирвания, влакът трепна, раздаде се скърцането на колела и влака бавно тръгна към далечния морски бряг.

Когато светлините на вагоните изгаснаха далече, Били стана, изкачи се отново на железопътния насип и тръгна надолу по следите на отминалия влак.

Все някъде наблизо ще има някое селце, а там ще намери и храна.

Били нямаше нито цент, но не се съмняваше, че ще намери храна. Вървейки бързо между релсите, той мечтаеше за вкусно парче хляб. Изведнъж му мина мисълта дали е хубаво да краде?

— Тфу! — възкликна той шепнешком. Дори „тя“ не би намерила нищо осъдително, ако някой открадне малко хляб, за да не умре от глад. Нямам пари. В затвора ми взеха всичко, а трябва да живея с нещо. Били се усмихна и продължи пътя си.